четвъртък, 17 декември 2009 г.

Les moments du départ

L’autre jour j’étais à Garе du Nord très tôt le matin. Il faisait encore sombre. Je prenais le train pour l’Allemagne. J’observais tranquillement les gens qui posaient ses lourdes valises sur le sol, qui buvaient un peu de l’eau et qui savouraient inconcieusement les moments du départ.

Les moments du départ qui te laissent toujours dans l’attente.

Les moments du départ qui ne sont jamais obsolètes.

Les moments du départ qui offrent à tes rêves frivoles de l’espace immense.

Les moments du départ où tu as envie de t’allonger sur un banc, d’oublier tout ce qu’on appelle du « passé », d’affronter tes pensées innocentes.

Les moments du départ où tu n’es jamais seul car il y a toujours quelqu’un qui t’attend à la gare suivante.

Les moments du départ où tu te sens absolument perdu car il n’y a personne qui pourra t’aider pour ta valise.

Les moments du départ, pendant la journée ou dans la nuit, où tu entends les bruits différemment, où tu écris les lettres différemment, où tu collectionne les idées différemment.

Les moments du départ où tu veux chouchouter quelques mots, peu étranges, à un inconnu qui pleure à l’aéroport.

Les moments du départ où tu ne t’interroge plus sur la destination.

Les moments du départ où tu ne peux plus choisir ton siège.

Les moments du départ où tu te trompes.

Les moments du départ où tu t’approches enfin vers le train, pas à pas.

Les moments du départ où l’avion est prêt à décoller et tu vois le long changement des couleurs qui en train de s’installer.

Les moments du départ ou tu te souviens pour tout le chemin que tu as parcouru. Chemin plein de bouts. Bouts de tes doutes.

Les moments du départ que tu attends et puis tu pleures.

Les moments du départ que tu n’apprécies pas.

Les moments du départ que tu admires.

« Le train à destination de Cologne partira voie huit. » Je me rapproche lentement, ayant suivi le dernier moment avant le départ qui s’envole brusquement vers le ciel.

Ils sont beaux les moments du départ, non David ?




Photo : Milena

сряда, 9 декември 2009 г.

Le Dragon Bleu



За да бъда честна Le dragon bleu (Синия дракон), един от последните спектакли на Робер Льопаж, не ме развълнува толкова, колкото La Face cachée de la lune (Скритата страна на Луната, който за жалост съм гледала само на запис) или Le projet Andersen (Проектът : Андерсен, който гледах пред две години в Шайо). Стори ми се по-малко наситен от философска гледна точка, която твърде често търся да придам на театъра, но пък визуалното богатство, внимателния подход към изграждането на персонажите, неизменно интересни, самотни и наши съвременници, магичната сценография са налице.

След повече от двадесет години, Роберт Льопаж оживява един персонаж от известната си Трилогия за драконите, създадена през 1985г. Тя завършва със заминаването на канадеца Пиер за Китай, където ще изучава пластични изкуства. Откриваме го, години по-късно, на прага на този Син дракон – живее в Шанхай, където притежава своя галерия, а приятелката му е млада китайска художничка. Пиер предпочита да представя творби на свои колеги, възползвайки се от процъфтяващия пазар на изкуство в тази страна, изоставил собствените си мечти за творчесто... Появява се Клер, която някога е била съпруга на Пиер, а днес е алкохолизирана дама, собственичка на рекламна агенция, дошла в Китай с отчаяното желание да осинови момиченце.

Тръгвайки от този класически любовен триъгълник, Роберт Льопаж и Мари Мишо, която участва в написването на пиесата и играе ролята на Клер, изобретяват една театрална феерия, както магична, така и сериозно вписана в реалността. Льопаж отново ни показва умението си да сблъсква различни култури и различни пространства, докато героите се срещат лице в лице, разучават се в една влажна атмосфера, често напоявана от дъжда и заредена с електричество – и в текста, и в движението.

Като в сън, сценичното пространство тук се преобразява многократно. Веднъж сме на брега на голяма река, наблюдавайки разминаващите се кораби, натоварени със стока, друг път се качваме на нощен влак. Само няколко секунди са нужни, за да се извърши една трансформация и неусетно да се озовем от чакалня на летището в шик апартамент, или от улица на Шанхай в суши бар... Зад тези безкрайно бързи операции се крие екип от десет човека, които се появиха на финалните аплодисменти с присъщата си скромност, която много, много обичам.



Пътувахме през времето и пространството чрез ловката режисура на Льопаж. И през емоциите на тримата му герои в Синия Дракон, където канадецът разглежда отблизо сложността на съвременния свят, спирайки се по-специално на днешен Китай, сграбчен между древната си култура, изтормозена през годините на маоизма и трансформациите, настъпили с нахлуването на консуматорското общество.

Това, което ми харесва за пореден път при Льопаж е правото на избор, което ни оставя. В този „дракон” например ни предложи три възможни финала на историята, в които всеки един от героите може да намери най-подходящата за него развръзка ; всеки може да бъде обичан ; всеки може да скалъпи личното си щастие и да се качи усмихнат на самолета, който ще го отведе някъде. Всъщност всеки е поел по егоистичния си път. И любовта, и изборът остават просто възможности.

С текста си режисьорът засяга и въпроса за осиновяването, проблемите, които една самотна жена среща при желанието си да осъществи такова дело. Как убеждава стотиците клиенти на агенцията й от какво точно имат нужда, а не успява да накара едно момиченце на по-малко от две години да повярва, че именно тя трябва да е неговата майка. Е, да, чувствата са много по-сложни от това да изграждаме кариерата си и живота си, следвайки правилата на собствения си свят.

Според мен най-положителното в работата на Льопаж е, че в нито един момент техниката, използвана в творбите му, не обезличава актьорската игра (прекрасна в Синия Дракон), напротив, деликатно я допълва, а също така позволява едно богато разширение към невидимите полета на разказа. Съвсем естествено изглежда смесването на сложни технологии в едни сцени с други, в които персонажът разказва приказка само на лампа (Проектът Андерсен). Льопаж не показва колко добре си служи с техниката, а дава различна гледна точка чрез нея. Всичко остава много органично, много човешко. Много поетично.

P.S. Съжалявам за отсъствието от Мечтатели, но имам сериозни причини като изпити по немско кино, информатика (!!!), курсови работи, доброволно четене за позитивна психология и т.н. Ще наваксвам ваканцията в София между любими хора, баници с късмети, работата ми по връзката на Мейерхолд с руските авангардисти и др.


Снимки : Erick Labbé



сряда, 18 ноември 2009 г.

(A)pollonia


Петък 13, в зала 25 на Сорбоната е пълно с хора. Преподаватели, студенти, директори - всички сме заели местата си предимно на пода и на стълбите в залата, по-рядко на столове и изоставени декори, а пред вратата се извива дълга опашка. Причината е срещата с полския режисьор Кшищоф Варликовски.

Ако някой е имал притеснения от необичайно организираното пространство за подобни срещи, то Жорж Баню, водещ на дискусията, побърза да ги разсее, напомняйки ни с присъщото си неизменно чувство за хумор, че техническата част не е силата на Франция и затова не разполагаме с микрофон, а след това цитира Брук (с който Варликовски е работил) : „Комфортът никога не е производител на енергия”. После постави началото на въпросите и размислите ни със забележката, че би било добре да споделим с Варликовски и негативните си критики относно спектакъла му, припомняйки ни все пак и личния си опит : всеки път когато се опита да обясни на някой режисьор, че не е харесал един единствен прожектор в постановката, последният бърза да му отговори : „Не, не, лъжеш се, Жорж.”

Не бих казала, че диалог с Варликовски липсваше, напротив. Не бих казала, че не прояви арогантност на моменти (основно на напълно безсмислени въпроси от типа „защо използвате камера в спектакъла си?”). Но със сигурност знам, че споделям напълно три от главните идеи в изказванията му, обобщаващи много точно и някои от моите разсъждения за театъра и обясняващи работата му повече от изчерпателно.

(A)pollonia е спектакълът на Варликовски, който предполагам е изглеждал величество в Двореца на папите в Авиньон през юли, спектакълът, който бях гледала вечерта преди срещата с режисьора в националния театър Chaillot, и след който плаках, мислих, почувствах се зле дори физически ; спектакълът, който създаде безпокойство и в сънищата ми, и който е всичко друго, но не и „развлекателен”. Тук идва и първата фраза на Варликовски, с която привлече вниманието ми : „Ако сме щастливи, по-добре да ходим на пикник, отколкото на театър.”

С (А)pollonia Варликовски предлага на зрителя многопластова литературна основа - монтаж от текстове на Есхил (Орестия), Еврипид (Ифигения в Авлида), Хана Крал (разказът Pola от сборника La-bas, il n’y a plus de rivière и Narozny dom z wiezyczkq от Zal), Джонатан Литъл (Благопожелателите) и др. Многобройните качества на тази постановка се коренят най-вече в диалога между антична и модерна трагедия.

Варликовски поставя в началото на разработките си темата за войната и идеята, че този спектакъл е трябвало да бъде поставен в Полша през 1946 г. В сърцето на заплетените разкази е Pola, текстът на полската писателка Хана Крал, която разказва реалната история на Аполония Мачзинска, майка, опитваща се да скрие двадесет и пет еврейски деца, за да ги спаси. Предадена, тя се укрива при баща си. Цялото семейство, а може би и цялото село рискуват да бъдат обречени на смърт, според нацистките правила. Бащата обаче отказва да се предаде на германците в името на Аполония, ето защо тя ще бъде екзекутирана, успявайки да спаси все пак едно момиченце, а той ще спре да се храни и да говори и ще намери на свой ред смъртта си след по-малко от два месеца. Жертвоприношението на Аполония е поставено в резонанс с това на Ифигения, която се съгласява да умре по молба на своя баща Агамемнон. Виждаме я как върви към смъртта в екзалтирано състояние, близко до истерия. Дълбоко обезпокояваща е тази картина, която очертава и цялостната тоналност на спектакъла. Именно тук е силата и най-голямото предимство на тази творба - фактът, че се сблъсква с мрачното, блуждаещо лице на съществуването ни, с двойнствената натура на човека и частта в него, оставаща в сянка.

Освен тази смес от култури, епохи и послания, не бих омаловажила и другите елементи на (А)pollonia. А именно изключително интензивната игра на актьорите, развитата музикална част – няколко музиканта и една певица задълбочават или смекчават разказа, ярко, самостоятелно и наситено ; своеобразния декор, представляващ два огромни стъклени куба, в който с помощта на камера, Варликовски развежда зрителя, позволявайки му да забележи всеки детайл на мъчение или ярост, всяка дребна реакция, изписани на лицата на актьорите, прожектирайки ги в едър план на стената в дъното.

Най-малко трима колеги се изказаха негативно относно монтажа на текстовете, тъй като не са разбрали цялостта на разказа, т.е. са останали апатични към пресъздаденото на сцената. Варликовски използва момента да се пошегува с това, че малката бройка момчета в залата не го учудва, а след това да сподели, че освен мозъка, с който „разбираме”, имаме и сърцето, с което можем да достигнем до друг тип разбиране, не по-малко същностно и съществено. И колко хубаво е, че го има.

Античните трагедии трябва да се поставят точно толкова смело, колкото си е позволил Варликовски. Да престанем да отдалечаваме античния театър, говорейки за него със специално подбрани термини и давайки за пример наръч от няколко образцови „възстановени” постановки, тотално лишени от връзка с настоящето ! В този ред на мисли харесах изключително сцената, в която Орест разговаря по скайп с Клитемнестра, завършвайки с думите : „В момента, в който тя отвори очите си, аз ще запаля огъня си.” Самият Варликовски си призна, че преди да направи (А)pollonia псевдонима му в скайп е бил Аполон... А така впрочем се засяга и необятната тема, свързана с „новите” начини, по които общуваме или не, споделяме или не, обичаме или не.

Често ставаме роби на твърдението, че отивайки на театър зрителят трябва да е подготвен, да разбира всичко, да обосновава всеки детайл и да получава точно формулирани отговори. Напълно подкрепям Варликовски и подобно на него симпатизирам на Жан Вилар, дълги години директор на Chaillot (наричан Народен театър по неговото време) и създател на Фестивала в Авиньон, обявяващ се за популярен театър и откриващ това изкуство на стотици хора, правейки го достъпно чрез множество промени.

Да се крием зад каменни интелектуални послания, губейки диалога в ангажирания политически или естетически театър, или да приемем, че се той се променя с темповете на нашето съвремие и има нужда от наситена енергия. Струва ми се, вече не ходим на театър с рокли и перли, а по дънки и кецове. Вече не бива да се опасяваме, че ще излезем „неразбрали” от театралната зала, стига да отворим сетивата си и да се уверим, че сме любопитни към света и мястото ни в него. „Никъде не се казва, че в театъра става въпрос само за „разбиране” , вметна няколко пъти Варликовски. Ще добавя, че структурите на същото това разбиране, в които строго се самозатваряме изглеждат твърде жалки пред въпросите за размитите граници на добро и зло, за жертвоприношението днес, за любовта и възмездието, представени в болезнена истинност от актьорите в (A)pollonia.

Финалът на спектакъла е песен. Пропита с красива и дълбока меланхолия песен, която всички участващи в спектакъла преживяха заедно, събрани в един от стъклените кубове, преобразен на апартамент. Всички те усещаха различно финалните акорди на (А)pollonia, изморени, развълнувани, красиви ; за пет минути те бяха изолирани в пространство, където нямаше война, нямаше жертви, нямаше омраза. Момент на спокойствие. Sublime. Разбира се, имаше някой, който не е разбрал. Краят не бил ясен...

В моето въображение посланията се очерваха съвсем естествено, усещах музиката в тялото си, както и нещо много лично от вселената на артиста, нещо от чувствената му ангажираност в този свят. Именно тогава плаках и се сетих за една прекрасна мисъл на Чоран „Само един признак удостоверява, че всико сме разбрали : плачът без повод”.

Варликовски ни прелага пътуване. Далечно и вълнуващо. Някой в залата (отново мъж) побърза да отбележи, че е загубил билетчето си по пътя. Полякът се засмя и предложи да го потърси следващия път... После усмихнатите му плътни устни застинаха сериозно и на перфектен френски, на който ставахме свидетели през цялата среща, прошепнаха на г-н Баню, че е говорил достатъчно и му отстъпва обобщаващите думи.

Чувствах се обнадеждена след срещата в този дъждовен следобед – свободата в изкуството отново ми се струваше могъща.


понеделник, 2 ноември 2009 г.

И после?

От няколко дни често се натъквам на огромни плакати в метрото, относно рекламата на някакъв филм, който ще излезе на 11 ноември. Казва се 2012, а подзаглавието гласи - Бяхме предупредени... (Nous étions prévеnus…). Картината е на разбит свят, достигнат от серия катастрофи - потоп, заметресение, цунами и какво ли още не.

Не мога да разбера този панически страх у хората, че светът „ще свърши” през 2012 година – филми, знаци, послания, митологии. След наглия, егоистичен начин, по който живеем, струва ми се, би трябвало да сме наясно, че да очакваме рая е твърде наивно.

Ако краят е през 2012г, имаме едва две години и два месеца да обичаме, пътуваме, вярваме, танцуваме, четем... Само толкова за да се смеем, да бъдем полезни, да мечтаем и едва толкова, за да се разхождаме по любимите си улици, да слушаме дъжда, да отидем на концерт, да си пожелаем нещо.

Светът щял да свърши през 2012. И после?

Ах, изненаданият поглед на едно европейско общество, което уж те прегръща, а след това ти поставя стотици задължения : да бъдеш красив, интелигентен, възпитан, да говориш повече от един „чужд” език, да имаш хубава работа, която да ти позволява да живееш в хубава къща, да ходиш на театър, на кино, на опера, да излизаш в шик клубове с интересни хора, после да имаш красиви деца с красивия ти съпруг/а, самият ти да остарееш красив, разказвайки за многобройните си пътувания, оставайки информиран по всякакви въпроси, имайки желанието да се погледнеш в огледалото рано сутрин, да се усмихнеш на себе си и да кажеш, че днес ще е прекрасен ден, че светът е прекрасно място... И после?

Впрочем, светът щял да свърши през 2012г.

Ако това е вярно, имам само две години, за да отида в Тунис, подобно на героите от Вещите, две години, за да напиша пиеса, две години, за да подаря апартамент за ваканции в Кан на майка ми.

Ако това е вярно, няма да успея да дочакам стогодишнината от рождението на Дюрас през 2014г и да си купя последните два от четирите тома с пълните й творби, които ще бъдат издадени от Плеяда през същата година.

Ако това е вярно със сигурност няма да имам време да гледам филма 2012, който продължава цели 2 часа и 40 минути.

четвъртък, 29 октомври 2009 г.

Как беше на Nouvelle Vague?

На Дори


Великолепно.

Концертът на Nouvelle Vague, който се състоя 27 октомври в парижката зала Олимпия беше очарователно стилен, наситeн емоционално и една-две дози любовен.

Първа на сцената излезе Мелани Пан, бивша вокалистка на Nouvelle Vague, чийто самостоятелен албум My name е на пазара отскоро. Това, разбира се, не й попречи да се развихри по-късно заедно с бандата. Да слушаш музиката на Мелани е малко като да потопиш ръката си в пакет с желирани бонбони. Ако избереш любимия си аромат несъмнено ще изпиташ почти инфантилно удоволствие от находката си (в случая парчето Ignore-moi, красиво и блестящо), но ако нетърпеливо хапнеш целия пакет рискуваш да се почувстваш неприятно преситен (понякога липсата на динамичност в интерпретациите на Мелани отклоняваше сериозно любопитсвото ми).

Точно в обявеното време светлините изгасват и секунди по-късно светъл ярък лъч осветява вокалистката Надя Миранда, която ще се превърне в звездата на вечерта. Не вокалистка, а цял ураган. Не певица, а свръхенергична запалителна смес от емоции и мощен глас, която избухва на всяко парче, сякаш ще е последното, което изпълнява през живота си. Вдъхновена, усмихната, секси, австралийката Надя е сред създателите на бандата Тhe LoveGods, с които има два албума, и с които е участвала в повечето големи европейски музикални фестивали. В момента живее и работи в Париж, където, освен с Nouvelle Vague твори и по самостоятелния си проект. Невероятно колко свободна беше на сцената – без превзетост, без излишни думи, заучени изказвания от типа „вие сте най-великата публика”, тя съвсем естествено изживя музиката със сърцето си и ни подари света си, доста откачен впрочем.

И така, Nouvelle Vague на живо не бива да бъдат пропускани, поради една важна причина, а именно, че са неверояни музиканти. Не търсят умишлено да превръщат концерта си в „шоу” (ненавиждам репликата „а най-важното е, че е страшно шоу”), но музиката им, подходът им, стилът им, естественото им поведение, умението им да общуват с публиката, да импровизират, да включват уместно различните вокалисти, създаващи чрез културата и личността си специфично звучене на всяко парче, са истинско съвършенство. Много повече от „шоу”. Изкуството не е шоу, хора!


Nouvelle Vague by Dori

Истински музиканти на истинска сцена със загадъчни светлини, less is more, за първи път през този сезон. Освен за Марк Колин (на ударните инструменти, а също така и основател на бандата заедно с Оливие Либо), специалните ми аплодисменти са за контрабасистът, чието име не открих, но беше безпогрешен и стилен в червения си костюм а ла испански тореадор.


Моите три най-силни момента на концерта : Dancing with myself (защото я обичам, защото съм си тактувала и дори танцувала десетки пъти на нея по пътя към училище), Тоо drunk to fuck (защото я чухме в още по-добра интерпретация, което ми напомни още веднъж, че често Nouvelle Vague така улучват кавърите си, че се пораждат съмнения коя е оригиналната версия...), Love will tear us apart (заради публиката, която дълго припяваше и създаваше усещането за един симпатичен свят в тъмната зала).

За съжаление не чухме Don’t go, една от първите песни на Nouvelle Vague, която слушах непрестанно в продължение на часове и която ми носеше много вдъхновение, но пък с Дори си тръгнахме много щастливи от събитието и по пътя към метрото си обещахме да повторим.

P.S. Тази сутрин един съученик ме попита "Как беше на Nouvelle Vague", трябва да е било доста рано, защото отговорих крайно лаконично с "Маgnifique!" и седнах на любимото си място в стая 147 - третия ред до прозореца, откриващ симпатична гледка. Листата, покатерили се по стената на стара къща, оцветени в повечето полутонове на есента, понякога се превръщат в добър повод за моментно бягство от античните трагедии, безкрайните обяснения на елиниста г-н Пиана и още по-безкрайните ми разбъркани записки.

петък, 16 октомври 2009 г.

Мавзолей

Moжете да прочетете разговора, който проведох с писателката Ружа Лазарова по повод четвъртия й роман Мавзолей в новия, 35 брой на вестник Култура или в сайта на вестника тук.

събота, 10 октомври 2009 г.

De Cara A La Pared

De Cara А La Pared,
меланхолията на Lhasa
и
дъждът.
Писана е за дъжд.
Дъждът е за писане.
Спектакълът снощи беше
моментно спокойствие,
което
прераства в самота,
в широкоекранна самота.
На финала се сблъсквате,
мъжът до мен се разплака,
не го погледнах в очите,
може би от страх.
Монолог с ангелски край.
Празна сцена, на която плахо
отшумяват
думите на Ивоне.
Уличен музикант
в метрото и
бавен ход към вкъщи.
Не разбрах кога
изчезна и последният ми чадър, но
трябва да обичаме дъждовното време
и малките капки
удовлетворение.
Две цигари в тъмното, но
нито една не е моя.

събота, 3 октомври 2009 г.

Jules et Jim

« Le bonheur n’ est pas le but,
mais le moyen de la vie »
Paul Claudel


Вчера по телефона Ханко плахо ме помоли ме бъда щастлива, ако е възможно, и да кажа да другите да са щастливи.

Обиколих три пъти пощата на Place d’Italie, вътре и oтвън, за да търся пощенските кутии, оказа се, че са точно срещу входа, пред погледа ми.

Често гледаме много внимателно, пресмятаме, обмисляне, чакаме, търсим (се), съдим, а след това се оказваме неспособни да видим изкрящо жълтите пощенски кутии, които ще бъдат опразнени точно в 20ч от прилежните служители на la poste, заедно с твоето писмо.

След като се любувах дълго време на този малък оазис в Люксембургските градини,
довършвайки Jazz in Paris на Борис Виан, изпаднах в умиление пред есенните листа. Група испанци ме помислиха за испаноговоряща и ми връчиха фотоапарат за снимка. Последва кратък фреско-испански диалог, а само след едно промъкнало се „si” от моя страна, бях засипана с монолог на каталан или кастияно, или и двете. Имаше мъдрост в думите на тези хора, дори и често да не ги разбирах, усещах щастието им от спонтанното тръгване на път, от есенното слънце, от толерантността им един към друг, от снимките, на които запечатваха настроения. Което пък ми напомни на спектакъла от вторник - L’européenne на французина David Lescot, който на места беше малко ученически, малко gratuit, както обичаме да казваме в университета, но пък поддържаше интересна теза, а именно, че можем съвсем спокойно да общуваме на различни европейски езици, без това да попречи на разбирането помежду ни... Смесицата на различни езици на сцената често е интересна, тук причиняваше ту забавна какафония (накрая дори белгийската преводачка проговори български!), ту леко главоболие от речи и действия, които остават необясними.

Но думата ми е за щастието. Трябва да търсим поводи за щастие, то е средство за живеене, според Клодел. Ето моите скромни, но успешно работещи поводи за щастие през изминалата седмица : една вечер на Марсовите полета, на студената трева с оранжада, любими хора и смях, бонбонките, мило оставени в пощенската ми кутия, насладата от малиновия сладкиш следобед, един красив, спокоен, хармоничен, поетичен, философски спектакъл на Heiner Goebbels в Théatre de la ville. Няколко думи, твои думи, мои думи, изказани, прочетени, написани, недоизказани, мислени, спонтанно появили се... Това прекрасно филмово есе, скъп подарък от баща ми. Всекидневните разговори с майка ми, която днес има рожден ден ; и която със сигурност най-добрата майка в света ; и заради коятo днес отидох да гледам Jules et Jim на любимия й Трюфо. А след прожекцията дори успях да присъствам на среща със сценариста и други интересни хора и сега съм двойно по-щастлива.

неделя, 27 септември 2009 г.

Нищо не сънувах

Нищо не сънувах.
След A bout de souffle изпитах силно желание за онова прекрасно нещо от нар и арабска вода от портокалов цвят и черно-бял Париж.
Искам да опитам от слънцето на друг континент.
Където да чета по цял ден.
Да имам тераса с огромни розови цветя,
да заспивам на нея.
Да отлагам до края на света.
Понякога ми се иска да обичам по-смело и да имам по-къдрава коса.
По-авантюристичен дух.
Да не е есен.
Да се събудя през нощта, да отворя прозореца, да се усмихна,
да съм далеч
и
никога
повече
никога
никога
да не изпитвам несигурност.
2 ч 49 среднощ е.
Тихо, топло, сляпо.
Отварям прозореца. Усмихвам се.
Гледам към вътрешния двор.
Светят само една нелепа антена и два прозореца, в които живеят самотници.
Нищо не сънувах,
само едно междуетажие, в което се лутам наяве.

















четвъртък, 24 септември 2009 г.

Cris et Chuchotements

Изложбата Cris et chuchotements (Шепот и викове) обединява рисунките, скулптурите, фотографиите, колажите, скиците и есетата на двадесет и три художнички, идващи от различни краища на света. Те не са представителки на определено течение или тенденция, а са индивидуалности, говорещи за идентичността, интимността и женското съзнание.
Насред полупразната зала, сред нетипичните женски погледи и творби, които поглъщат с присъствието си, вълнуват зрителя и го поразяват, шепнейки или крещейки, усещам точно определена, натраплива, вече обвързана с мястото енергия. Може да е само женска.
Изложбата свидетелства за освободения подход на едно поколение жени артисти, които след борбата за защита на феминисткото изкуство в края на 60те, поемат и развиват изцяло създадения от тях жанр. Иронията, самоиронията, подигравателният тон се срещат с нежността и интроспекцията, създавайки завладяваща смесица от противоречиви изкази, изразни средства и емоции.

Виковете, гръмки или безмълвни, жестоки или иронични, преобладават в първата част на изложбата, където централно място заемат етюдите, изучашащи женското тяло. Още от края на 80те години, темата за сексуалността на женското тяло поражда особен интерес у редица жени творци. Ликуващи или болезнено наранени тела, цели или на парчета, гравирани или втъкани в щампи, скулптури от стъкло с органични форми (Laurence Dervaux), гравюри и фотографски автопортрети (Kiki Smith), както и надгробни плочи (Chantal Hardy), почит към всички жени, подложени на тормоз... Женски тела, преживяли ужасяващо страдание, откриваме и при Louise Bourgeois, Sylvie Canonne, Isabelle Happart, Izabella Gustowska, Frédérique Loutz, Nancy Spero... Болката често заема елипсовидна форма.

Във втората ос на експозицията доминира интроспективният поглед. Интимността в ежедневието и семейните тайни си шептят. Снимки от детството (Louise Bourgeois, Bénédicte Henderick), от бременността (Sylvie Canonne, Anna de Gelas), творби, вдъхновени от спомените, се намесват както нежно (Marie-France Bonmariage), така и зловещо (Francoise Pétrovitch). Често прозвучават като лекарство срещу страха.
Разкази, приказки, пътеписи, тефтерчета, изписани и облепени с идеи, мечти, случки, измислици и индивидуални митологии, теории, изтъкани от женски търсения, пробягват през сферите на личното и общественото и поставят въпроса за силата на образите и символите, както и този за истинността на документираните моменти в творбите на няколко художнички. На моментите, които ни освобождават или ни пречат да бъдем свободни.

Излизам от изложбеното пространство, събрало творенията на художничките, с единственото желание да бъда свободна. Сядам на паважа пред Бобур с капучино в ръка. Наблюдавам жените. Всяка една носи собствената си любов, история, зора. Всяка една съзерцава безучастно някой залез. Всяка една мечтае, провокира, обича. Някои от тях правят изкуство, ще ги познаете по червените рокли – онова незабравимо червено от Шепот и Викове, шедьовърът на Бергман, обединяващ толкова женски емоции, за които дори прекрасно подредените зали на белгийския културен център в Париж Wallonie-Bruxelles остават тeсни и неизчерпателни.

вторник, 15 септември 2009 г.

Jazz ensuite...


Днес валя, намокри цветните чадъри, и мен, както обикновено без чадър.
Днес гледах филм за 4 евро в рамките на La Rentrée du Cinema.
Днес, слушайки ТSF Jazz открих, че любимата ми Madeleine Peyroux ще има концерт през ноември. Чакам с нетърпение.
Днес бях на Mарсовите полета с двама американци, двама уругвайци, двама българи и един проливен дъжд.
Днес видях Люк Бесон, леко изнервен, на снимачната площадка, разположена на улица Риволи.
Днес получих пощенска картичка с античния театър в Епидаврус. Обожавам картички, особено днес, когато е изпратена първата такава въобще. Годината е 1870, градът е Страсбург, поводът е загадъчен.
Всяко „днес” може да има специално значение, не само в Париж. Стига да обичаш живота.

сряда, 9 септември 2009 г.

Едно мое любимо стихотворение на Пламен Александров по повод заминаването :

Пейзаж с лодки
А вчера плющеше дъждът
на надеждата
и никнеха книжни цветя.
Днес хоризонтът е старт
за книжните лодчици,
които попиват сълзата
и спират в сухото време.



вторник, 8 септември 2009 г.

...

В подлеза на Плиска,
в магазин за чаши,
в огромна златна рамка
се намира Целувката на Климт .

До нея сервиз с чинии, чаши и чайник,
отново обляти със съвършенството на Целувката.

Думата е кич,
вечерта е дъждовна,
да живее подлезът на Плиска.




вторник, 25 август 2009 г.

Нещо морско




Надявам се, не съм забравила да пиша след самозабравянето ми на морето, защото имам да ви разкажа някои морски впечатления...

От Лозенец към Слънчев бряг

В случай, че ми поставят задача да измисля реклама за българското черноморие бих започнала така : „Ако сте на път да се откажете напълно от почивки на Черно море, ако нямате авантюристичен дух и желание да разпъвате палатки в красиви местности като Иракли, Горица или поне Градина, но не желаете ваканцията ви да премине сред бетон, то съветът ми към вас е да минете през с. Лозенец. Най-малко по три причини.”

После бих продължила с това, че в Лозенец няма чалга. На първо място. И все още сергийките за делфинчета, мидички и гривнички не са навсякъде. И все още има нормален бар на плажа. Нормален!!! В селото и околностите цари едно определено спокойствие. И то не идва от това, че хората са сравнително малко, а от това че хората тук са на море. Не за да обличат рокли с гол гръб като за парти в Кан (Сл. Бряг), не за да пият в дискотеки с малолетни (Несебър), а за да се кефят. На морето, преди всичко. После бих изтъкнала като плюс не преобладаващите софийски регистрации (както вече ме обвиниха), а благоприятното разположение на Лозенец - в случай, че зажаднеете за тълпа – Созопол не е далеч, до дивата Арапя се стига и пеша, а нощем пътят е особено живописен с многобройните звезди, оцветени в полутоновете на морския мрак. Можете спокойно да си позволите и разходка до къмпинг Градина – поне заради кинематографичния изгрев, който неминуемо ще посрещнете след онази нощ на бара...

И последният ми, смятам изключително важен аргумент в полза на Лозенец, е плажът Корал в близост до централния плаж (който също не е лош). Въпреки че има разположени палатки и волейболно игрище в единия край и уроци по сърф в другия, чувството за безлюдност прониква в мен. Чист плаж, където хората са на достатъчно разстояние един от друг – никой не ти стъпва на главата, на кърпата, в пространството, не чуваш чалга или други производни, можеш спокойно да се вглъбиш в книжката си, без непременно да бъдеш прекъсван от летящи предмети (топки, пояси, чадъри). Можеш да останеш насаме с морето, да плуваш в кристална вода или да си говориш с приятни хора на ненатрапващото се дървено барче... Да дишаш, да ти ухае на малинова лимонада (това май беше на друг бар по Черноморието, но няма значение...) и лято, да събираш мидички.

В седми клас една учителка по литература ми обясни конструкцията тези - антитеза. Беше ми интересно и оттогава я включвам в някои от есетата си. Сега например много ми се иска да ви споделя единствено чувствата, обагрени в топли емоционални тонове, които изпитах на места като Лозенец, Градина, Иракли, Камен бряг и др. Много ми се иска есето ми да приключи с твърдението, че на морето е безкрайно красиво към 9 вечерта и че във въздуха се носи единствено бурен, спонтанен, споделен смях, който пък е моето най-голямо съкровище и повод за щастие. Но няма да съм честна пред себе си, а това ме докарва до дисхармония, така че...

Ако сте решили да ходите на почивка в Несебър-Слънчев бряг, които са вече напълно сляти, не го правете! Никога! Това не е море, а жк., кв., вход, гьол, гнус, бетон, чалга, пошлост, лайна, лунапарк, аквапарк, парк за идиоти, сергия. Малък ад. Жалко подобие на нещо. На какво – никой не знае. Защото положително това не са нито курорти, нито нормални морски гардове/села, в които можеш да седнеш с чаша лимонада на дървените пейки по крайбрежната и да напишеш съобщение на приятел : „копеле на морето съм и блаженствам!”. Основните проблеми на тези места бих формулирала така : плаж, хора и музика.

На съветите да се веселя и да не обръщам внимание на околните отговорът ми е : не мога да се абстрахирам от хората около мен! Напротив. Задълбавам сериозно в породилата се дразнеща ситуация и търся решение. Ако няма такова – тръгвам си. Не мога да търпя когато на съседния чадър едър български мъжага се изхрачва без капка свян пред лицето на русата си приятелка, нито когато от дървената постройка на плажа, наречена „Сръбска скара” пускат чалга, така че голяма част от близкото пространството да ехти, а посетителите на заведението да се качват по масите... в 5 следобяд... Пожелахме нормален диалог с управителя на скарата, но за жалост той така и не протече... Никога няма да протече, по такива места диалог няма, а само силно умишлено заглушане на единия участник в подобието на общуване. На скромното ни запитване „не е ли прекалено висока музиката”, отговорът на нахалната сервитьорка беше : „Ами идети на друг плаж бие!”. Наглост. После се намеси едно хипи, което подозирам пускат на всички ядосани минувачи, и започна да ни успива, разказвайки по свой уж философски начин за чалгата, живота и поезията... така че да се отегчим, да махнем с ръка и... да отидем на друг плаж. Фактът обаче, че при подобна забележка от наша страна целият персонал се скупчи и видимо се притесни, ме навежда на мисълта, че музиката е силна не само за мен и няколко други възмутени плажуващи. Ясно е, че за всяко заведение на плажа е по-изгодно и доста по-лесно да плати глобата за надвишаване на позволените децибели – смешната (за тези курорти) сума от 500 лв. И да продължи да печели от хора, които се качват по масите, или от други, които завладени от ритъма на електронната музика са пропуснали да забележат, че тя е крайно неподходяща за плаж.

Струва ми се безсмислено да споменавам, че при толкова скупчени хотели и барове плажът е мръсен, че разхождайки се, си постоянно принуден да прескачаш въжета, хора и водни колела, да влизаш в частни зони на хотели, да се надвикваш със силната музика, споделяйки нещо с човека до теб...

По някакви стечения на обстоятелствата се озовах в Слънчев бряг. За два часа, когато среднощната оргия там едва започва... Два часа, които бяха достатъчни за да си обещаем официално, че няма да се върнем там в следващите десет години. Или повече. В Несебър бих се върнала по-скоро, но само за кратка разходка из стария град (и то в определено време когато не се стичат тълпи), и еко-кафето „При Майкъл”. Намира се на улица Хан Аспарух, отвън изглежда като събрало паяжини мазе, но с прекрачването на дървената врата се открива адски идейното пространство на една пещера, допълвано и поддържано добре от собствениците. След залез слънце, в създалата се приятелска атмосфера, там се смесват цветовете на коктейлите, шума на водопада, разговорите между хората и щракането на апаратчета. Красиво е. Но може би не бих се върнала, колкото и да се впечатлявам от подобни места. Най-вече, защото поглеждайки в далечината се чувствам погнусена от факта, че успяваме да опропастим с лекота прекрасни дадености.

Отново ще строя тези и антитези в следващия текст, отново морски. Построих и доста кули от мечти, по-устойчиви са от пясъчните. Опитайте.

събота, 1 август 2009 г.

Едно изречение за Милена

Отивам на морето след пет часа.

Приятни изненади.

Обичам приятните изненади.
Първата ми приятна изненада по пътя към Букурещ е Русе. Не съм посещавала града в съзнателната си възраст, т.е. оставам впечатлена от красивите сгради (макар и често нереставрирани), интелигентно изглеждащите хора, често срещаните книжарници. Чувам чалга само от две места (важен за мен показател) – от едно такси и от едно абсолютно празно кафе. Адски приятните и евтини ресторантчета по брега на Дунава с гледка към залязващото слънце не са за изпускане, както и кафето пред театъра. Това, което аз лично бих желала ако живея в Русе, са малко повече хора по улиците след 20ч...

Влизайки в Румъния ситуацията, на която сме свидетели по пътя преди границата, не се променя особено – същите лоши пътища, същите окаяни къщи, същите каруци. Влизайки в Букурещ също не става по-добре – Красна поляна и Орландовци се редуват пред очите ми. Стигайки в централните части обаче, картината значително се подобрява. Втората ми приятна изненада е именно фактът, че хотелът, в който отсядаме се намира в непосредствена близост до най-красивия парк в града и съвсем в центъра. Gradina Cişmigiu е първото нещо, което виждам от града и несъмнено едно от най забележителните – удобни зелени столчета, подредени едно до друго, точно срещу огромно езеро с водни колела в единия край, пауни и други птици в друг, беседки и кафета в трети... Рано сутрин в градината е почти празно (за разлика от вечерта), хората тръгват нанякъде както във всички други столици, само двама пенсионери, резнищващи световни политически въпроси и аз, съзерцаваща зелената вода на езерото, си позволяваме дълго пиене на кафе, без грам прибързаност.

Второто място, с което вече свързвам Букурещ е Ateneului Roman, великолепна сграда, чийто алюр напомня йонийски храм, завършващ с бароков купол. Построен е между 1886 и 1888 от френския архитект Алберт Галерон, който проектира и Националната румънска банка. В него се намира най-голямата зала за класическа музика в Букурещ с 800 места, декорирана от Костан Петрешку със стенописи, вдъхновени от румънската история. Намира се лесно, най-добре да стане случайно. След като се налюбувате на Румънския Атенеум не пропускайте и много приятните книжарници в сградата с надпис Humanitas, които са близко, но не можете да намерите в гидовете. Точно пред книжарниците пък запалих свещ в малката тухлена църква Кretzulescu (1720 – 1722), на чиято веранда са запазени няколко забележителни фрески.
На няколко метра се намира Националният музей на Изкуството на Румъния, който се помещава в нео-класическия царски дворец, разположен на площада на Революцията. На отсрещния тротоар е импозантната сграда на Националната централна библиотека, построена по инициатива на крал Карол I, между 1891 и 1895г, в неокласически френски стил, по проекта на архитекта Пол Готеро.

Докато се разхождам именно в този район ми прави впечатление, че по особено спокоен начин в Букурещ съжителстват грандиозни музеи, древни църкви и панелени блокове, чиито балкони са украсени по различен начин, с различни цветя и багри.

Историческото сърце на Букурещ бие около старинния двор Curţii Domneşt, построен между 1400-1418 от Мирча Стария и разширен по-късно от Влад Безстрашния (нещо подобно), който прави там свое седалище. Мирча Чобанул пък построява малката, но притежаваща адски интересна атмосфера църква Благовещение, която може да посетим и днес. Старият град, наричан още Липскани , пази на старите си улици останали по чудо спомени, устояли на Втората световна война и комунизма. От многобройните ханове например, които са били част от чара на Букурещ са запазени само два... Придвижването и разминаването по разкопаните каменни улици е трудно, големи части са в реставрация и се минава по имровизирани дървени мостчета. Затова пък с малко усилие се натъквам на страхотни църкви (Св. Никола, построена като частен параклис за първото румънско кралско семейство, църквата на Апостолите, една от най-старите в Букурещ, датираща от 16 век и др.), приятни кафета и барове (Valea Regilor (Aлеята на царете) е особено привлекателна вечер с многобройните си барове и светлини и дори задължителна за разходка), множество галерии.

Разбира се, няма как да подминете Националния театър, Операта и театъра Odeon, който поразително много прилича на парижкия Odeon, но в умален вариант.

Последно, но не по важност е гигантската сграда на Palatul Parlamentului – румънският парламент, така желан от мегаломана Чаушеску. След падането на комунизма Casa Poporului (Къща на народа) се превръща в основна туристическа дестинация – заради размерите, а не заради някакви висши архитектурни качества. Приятели румънци ми разказват, че дълго време сградата е била обвита в мистерии, слухове и хиперболи. Днес в нея се помещават румънският парламент, най-добре оборудвания конферентен център в Румъния и (нещо интересно и полезно, добра идея за България) Музей на съвременното изкуство. Същите румънци ми препоръчаха и разходка с обяснения из коридорите и залите на парламента, която била малко по-добре от скучен гид, ровещ из прашасалия архив за величаещи факти. Приемането на групи обаче приключва твърде рано – около 17ч, и тъй като бях закъсняла оставих интересните факти от кухнята на гиганта за следващия път и се отправих към Piata Unirii (Площадът на Обединението). Наблюдението на ненужно голямото тяло на парламента, в случая завършек на откриващата се перспектива от площада, в миг ми става приятно - започва да се стъмва, пускат разни светлинки и около фонтаните се събират много млади хора.

Третата ми приятна изненада е свързана именно с хората в Букурещ. Симпатични са, говорят (поне) английски, услужливи са, жените се обличат с вкус, а според моите наблюдения мъжете са красиви, възпитани и усмихнати. На рецепцията искренно се смеят на най-сигурната ми реплика на румънски език след „здрасти, как си”, а именно „Извинете, смачках ви котката!”, т.е. имат чувство за хумор. Наблюдавайки вечерните им разходки в градската градина, изглеждат щастливи.

Вървя в Букурещ и ми е приятно – един от най-сигурните ми критерий за това дали харесвам един град или не. Често ми напомня за София. Усмивките са същите, радостта е подобна, тъгата е по-философска. Мащабът е твърде различен. Най-вече този на просветеността.

Пожелавам ви много приятни изненади през този горещ месец.

вторник, 21 юли 2009 г.

Юли

Вчера си мислих, че обичам юли и всички странни раци, които са подредили рождените си дни един след друг. Обичам юли и аромата на море. Обичам юли, но той просто не е моят месец за писане.
Преправих текста около десет пъти, за да ви кажа три простички неща.
Koгато прекараш две летни вечери, далеч от града, шума, светлините, суетата, в теб става особено тихо.
Най-добрия баща в света скоро имаше рожден ден. Става все по-млад. Подарихме му торта и свещички с влакчета в различните цветове на лятото.
Пътувах по маршрут, по който съм минавала хиляди пъти. Този път хората и къщите ми се сториха като екзотичен декор. Слушах фламенко, невероятно тъжния и красив глас на една испанска певица и събирах образи, слънце, усещания. Две мургави деца седяха безразлично от двете страни на улицата, а между тях профучаваха коли. Една розова полу-разрушена фасада се сливаше с цветовете на залеза, а на пейката пред нея босо момиченце си играеше със стара кукла. Минавахме през Златна Панега, яркото слънце създаваше особено тягостна атмосфера, къщите бяха два вида : груб строеж без покрив или лъскави, цигански, мраморни. Безвкусни. И навсякъде задължително присъстващия цигански простор с много ненужни дрехи – красота.
Под лятното слънце нещата заемат необичайна форма.

сряда, 8 юли 2009 г.

Спомени

Тези дни пропаднах в спомените си.
Попитах се дали помня първия учебен ден когато влязох да гласувам в най-старото ми училище. Не помня. Само няколко кадри от видео касетата, която родителите ми предвидливо записаха с професионална камера и един букет с градински прецъфтели боянски рози за учителката Малинка, която пък обожавала рози. Най-вече прецъфтели.
Не помня – много от случките, които седем години са ме вълнували в налудничевите прави коридори на това училище, много от учителите, които държаха в малкия си джоб молбата за напускане, много от съучениците си, които откачаха в голямото междучасие.
Не помня, но всичко и всички ми се струват остарели – и продавачката на лафката, и двора, дори и клоунът Роналд пред Макдоналдс на Славейков.
Помненето е селективен процес. Както и мисленето, неизменно свързано с обобщаване според Борхес.
Понякога забравям идеи, песни, филми, актьори, имена. Никога лица и емоции. Вчера сутринта изпитах ярък гняв и силна погнуса след като чух нoминациите за новите възможни министри на културата.
Спомних си, че не виждам особен смисъл от непоетичните хора. Поне не и на пръв поглед.
Както пее Madeleine Peyroux - J ’ai deux amours mon pays et Paris, за втората любов спомените ми остават наситено оцветени. Повече за цветята, цветовете и Омир ще ви каже Ханко, който най-после си направи блог.

Р.

вторник, 30 юни 2009 г.



Получих писмо, което съдържаше едно единствено изречение : "Пина Бауш е починала тази сутрин".
Първата ми мисъл е, че е велика жена.
Заради любовта, с която твори и заразява.
Заради мечтателната природа на спектаклите й.
Заради Café Müller, Nefés, Palermo, Palermo, Only You, Two Cigarettes in the Dark и много други...
Заради компанията Тanztheater de Wuppertal, експресивният й стил и истинската революция, която постига в съвременния танц.
Щастлива съм, че успях да видя Зелена Земя на Пина Бауш, преди да се оттегли с танцова стъпка към сините небеса.





Ралица

събота, 27 юни 2009 г.

Shakatak live

С бързи стъпки достигам до най-любимите ми дни в сърцето на лятото. Day by day. Честият дъжд напоследък придава особено настроение на София, измива я от срама, праха и отрицателната енергия. Поне за час. И после, когато яркото балканско слънце изгрее отново, един особен аромат витае във въздуха. Ухае на наслада.
Именно наслада изпитах и от концерта на страшно слънчевите Shakatak, гостуващи в Sofia live club три поредни юнски вечери. Голяма роля за прекрасната атмосфера изигра пространството на клуба, организирано до най-малкия детайл. Декорът на това място не е нито български, нито европейски – пренасяме се директно в Ню Йорк, в някой от онези джаз клубове на космополитния град, където ставаш част от свободната, непозната, щастлива тълпа.
Доброто настроение на софийската публика стана ясно още с първите акорди за вечерта. Изпълненията на Shakatak, прозвучали на живо, притежават особена магия, която не съм усещала преди, слушайки музиката им вкъщи. В Sofia live club те превърнаха сцената в място за артистичните си идеи и импровизации, запълнено с разни магьоснически инструменти и живот. В стилът им личат и дългогодишната им история като изпълнители, и многобройните им албуми, и работата им с различни музиканти, и разнообразното им звучене, и пътуванията по света. Музиката, убедена съм, се обогатява безмерно чрез срещи с други култури и континенти, досущ като хората.
Несъмнено любимите ми моменти от вечерта са песента Day by Day (създадена с участието на Ал Жеро), която красноречиво ми напомня на морето, импровизациите на уникално креативната, мултифункционална и лъчезарна вокалистка Джил Соуърд и танцуващият бис, финална точка и кулминация на концерта.

След двучасовите изпълнения, вървейки по пустите софийски улици, дълго си припявах друг хит на Shakatak - Down on the street. „Тhe moonlight falls on this magical sight. You and I we’re happy to be just a part of this crazy scene.” Има любов в празните улици, и друг път съм го казвала. Сега мога да добавя, че София постепенно добива вид на адекватна европейска столица.

сряда, 24 юни 2009 г.

С малко закъснение... Роден

За слънчеви и приятно топли дни в Париж, силно препоръчвам на всеки 79 rue de Varenne. Именно там се намира приказният музей на Огюст Роден.
Дори и след нашите горещи увещания, жената на касата остава неубедена, че България е част от Европейския съюз. Изчакваме я любезно да провери в нейния списък, а накрая грабваме безплатните билети и се усмихваме на незнанието. Законът все пак е отскоро.
Музеят, бившият hôtel Biron, притежава една от най- възхитетелните градини в Париж, чиято площ е била двойна, но затова по-късно. Самият Роден е изживял последните си години между къщата си в Медон и улица Варен. След като хотелът, построен през XVIII век, е заемал функцията на възпитателно училище за млади момичета, а по-късно е бил желан и за нео-готически параклис от религиозна група, през 1905 е превърнат в жилища за артисти на скромни цени. Изадора Дънкан (1877-1927) е давала уроци по танци, Анри Матис (1869-1954) разполага своето ателие, а младият поет Жан Кокто (1889-1963) обитава салона... През 1908 към тях се присъединява Роден, благодарение на поетът Райнер Мария Рилке, който му пише : „Скъпи мой приятелю, трябва да видите тази красива сграда и стаята, в която живея от тази сутрин. Нейните три прозореца гледат към една изумителна изоставена градина, където от време на време се прокрадват наивни зайци, прескачащи през оградите, подобно на картинка от старинна тапицерия...” На свой ред, запленен от хотела, Роден наема четири стаи на приземния етаж. Почти всеки ден, идвайки от Медон, той посреща там свои модели и клиенти. Работейки усилено, творецът разполага в градината част от своите скулптури, както и антични творби от собствената си колекция. По-късно предлага на правителството да дари цялата тази колекция (фотографии, архиви, скулптури, рисунки) на френския народ, а в замяна хотелът Бирон да бъде превърнат в музей Роден. Посмъртната му мечта, подкрепена от Клод Моне, Октав Мирбо, Жорж Клемансо, ще бъде реализирана едва през 1919, две години след смъртта на твореца, чийто неконвенционален стил се оказва пречка за осъществяването й по-рано.
Днес в музеят Роден са запазени околи шест хиляди скулптури, изработени от гипс, бронз, мрамор, восък и други материали, както и творби на Камии Клодел - ученичка, помощничка и любовница на скулптора. И докато в парижкия музей светлото пространството е посветено на завършените творби, то гипсовите отливки, които отразяват раждането на една работа, остават в Медон. Именно там посетителят се потапя в мистерията на създаването и мизерията на студа, причинила смъртта на Роден, а в хотел Бирон той се радва на възмовността отблизо да изучава материалите и красотата на вече завършените форми.
И докато с останалите посетители откривахме именно тази красота, един факт пробуди у мен умиление – в една от залите е събрана група от петнатедесет седемгодишни деца. Една симпатична художничка спокойно и интересно им обяснява за какво и как служат различните инструменти, които държи в ръцете си. Те спомагат за извайването на скулптури, ето защо децата са нетърпеливи да ги подържат и коментират. Тези деца, с каквото и да се занимават след години, струва ми се ще пазят остатъчния вкус на инструментите, разучени именно в тези помещения, изпълнени с артистичен дух, именно в този слънчев ден, именно с тази симпатична жена. А това е вече нещо.
Музеят Роден не е просто музей, а цял оазис – след като разгледате експозицията можете свободни да блаженствате - както в приятното кафето, така и на някоя каменна пейка в необятната градината, между творби като Мислителят, Гражданите на Кале или Портите към Ада, вдъхновена от Данте и Бодлер. А защо не и близо до един адски красив мъж, с който изтанцувахме последното танго в Париж, а после той отново се превърна в каменно съвършенство. Ех, винаги така става – пълното великолепие е често пъти е чуждо за нас, простосмъртните...
Струва си да влезете в музея дори и само заради парка - слънце, пространство, перфектно поддържани тревни площи, цветя, аромати, живот, изкуство и всякакви националности съжителстват заедно на това магично място... Ето на какво му казваме живот с Милена, докато се препичаме на слънце и си говорим с една самотна патица – Дънкан създава новата си хореография, от радиото звучи джаз, Кокто трака на машината, Роден довършва последната си творба в другия край на градината, а Матис скицира някоя идея точно до фонтана... Малко се размечтах. Как да не искаш да живееш в онова време?!






петък, 12 юни 2009 г.

Аkhe Theatre

След Международното бианале на марионетните изкуства, проведено в няколко театръра в Париж и предградията от 24 април до 24 май, към списъка ми с театрални любимци прибавих и руската компания Аkhe Theatre (Руски театър на машинарията).
За изчерпателната програма на бианалето се грижи Театърът на Марионетката в Париж, който няма собствена сграда, но съществува от много години като институция.
Спектакълът на Akhe, Faust³ 2360 words беше програмиран в Théâtre de la Cité universitaire, разположен в университетското градче на Париж, истински рай за чуждестранния (и не само) студент.
Подобно на интернационалното място, руснаците от Akhe ни предлагат едно пътуване из Европа, с цел преоткриване на известната легенда за Фауст, продалият душата си на дявола. С влизането в залата ни залива шумна вълна от електронна музика, в чийто ритъм тримата руснаци се развихрят и заразяват много бързо леко озадачената публика.
Зрителят е пренесен в духа на Средновековието, осезаем на сцената чрез нещо като kiosque за черна магия, средновековна инсталация с лабораторна маса, клавиши, чрез които се контролира звука и цветовете на един дяволски театър. Действието се развива между дървена барачка, магическа латерна и марионетки... Постановката представлява нов прочит на митичната епопея на доктор Йохан Фауст, написана от самия него в навечерието на смъртта му. В тази версия Мефистофеловците са двама. Играят заедно, пушaт ароматизиран тютюн, суетят се около готварската печка, осветят пространството и наблюдат усилията на техния чирак : Фауст, който ще бъде също така DJ, телеграфист, музикант и гениален звуков режисьор.
Резултатът е една безкрайно любопитна и халюцинационна сплав, която господарите на ада са наричали чисто и просто „пълно произведение на изкуството”...
Tеатралната работилница на Аkhe е създадена през 1989г в Санкт Петербург от двама художника - Максим Изаев и Павел Семтченко. Днес двамата представляват острието на руската алтернативна култура. Сюжетът на тази скорошна тяхна творба приляга и на собствената им история : oт самия им дебют в театралното изкуство, двамата винаги са играли доктор Фауст в своята сценична лаборатория : екрани, оптични лещи, епруветки, съдове за готвене, кабели, конци, но също и маски, хартиени фигури, дървени кукли, прожекции и ефекти на пиротехниката. Актьорите се определят и като механици и сценични техници.
Между алхимия и фантасмагория, работата на театралната компания е изтъкана от произведенията на истински театрални инжинери, обагрена в жар и меланхолия, типични за руския театър.
И във водка за едно евро, продавана на тезгяха след края на спектакъла...

вторник, 9 юни 2009 г.

Дъжд

Вече втори ден вали - понякога плахо, като че ли капките току що прохождат, но по-често силно, на натрапливи кратки потоци. Тази вечер нарязах един наситено жълт и медено сладък пъпеш (не беше „медена роса”, който баба ме е учила да разпознавам), пуснах си любимата Eliane Elias и четох Рeмбо - дълго и с наслада . Намерих и любимия си стих :

L’éternité
C’est la mer mêlée
Au soleil *

После отново блаженствах, препрочитайки статистиките за синия цвят на Европа. Симпатични са зелените оттенъци.
Възстановявам писането си след интензивната и изтощителна сесия (осем изпита за четири дни, плюс няколко работи за вкъщи), след двадесет и първия ми емоционален и прекрасен рожден ден, след една силна на въображение седмица с Жането, прекарана предимно по музеите, вече абсолютно безплатни за гражданите на страните от Европейския съюз, на възраст между 18 и 26 години. След първото ми гласуване във Франция и чакането на извитата опашка пред българското посолство, на която за жалост студентите по-скоро липсваха.
Дъждът си даде малко почивка. Аз пък казвам лека нощ на Eliane и си лягам.


* Вечността
Това е морето, вплетено
Със слънцето

от Един сезон в ада

вторник, 19 май 2009 г.

Библиотеката

Много любезна мадам на „информация” ме пита дали не съм испанка.
След това, отново любезно ми съобщава, че книгата, която търся е заета до 3 юни. „Трябва ми спешно за изпита на 28ми май...”, още не съм довършила мисълта си на ум, когато мадам ми огражда в малка синя брошурка адреса на друга библиотека, в която изчерпаната по книжарниците книга на любимия ми учител, румънеца Жорж Баню, ме чака спокойно на рафта.
Вървя с бързи крачки към метрото. За да погледна точната спирка отново разгръщам синия гид : 69 общински библиотеки! (без в това число да са включени огромната съкровищница на Помпиду, националните библиотеки на Франция Франсоа Митеран, в които имаме достъп по редки документи или библиотеката на Сорбоната, в която запазената атмосфера поетично разконцентрира всеки попаднал там). Всяка от по-малките 69 библиотеки, разпределени в различните райони на Париж, е специализирана в определена област (фотография, английски, Африка…), без това да означава липса на друга литература, голям брой дискове, филми, записи, както и всекидневната и специализирана преса. Всички библиотеки са приятно подредени, притежават безплатен достъм до интеренет, зали, които групи от ученици/студенти могат да използват за дебати, срещи, проекти и учтив персонал. Поне веднъж месечно всички са снабдявани с най-новите заглавия, разпростиращи се от кримки до гидове по информатика.Често се организират четения на поезия, премиери на книги, прожекции на филми, ателиета за децата до 12 години и създаващи интерес у по-големите деца тематични срещи. Ето как зараждаше желание у нас библиотекарката в училище : на бюрото й винаги бяха наредени най-новите каталози на орифлейм и ейвън, както и мостри на продуктите, така че ние, момичетата, бяхме някак задължени да си поръчаме някоя глупост, в редките случаи когато влизахме в стаята, наречена библиотека. Дали някой взимаше книги ? Не. Изборът така или иначе не беше много голям, а никой дори не си потърси нахално откраднатата от мен в десети клас Paroles на Жак Превер. Мисля да я върна някой път и да занеса няколко книжка на френски. И ако вечно добре гримираната лелка със складираните каталози е още там, ще й кажа, че това, което прави е позорно.
Стигам мокра от дъжда до библиотеката André Malraux на улица Rennes. С бърза скорост намирам така желаната Notre Théâtre, La Cerisaie (Нашият театър, Вишнева градина) и се нареждам на опашката. Пред мен майка и красиво, около седемгодишно момиченце, взимат за вкъщи шест книжки с картинки.
Усмихвам се на милата мадам с побеляла коса пред мен, а тя, регистрирайки книгата на Баню, ми подава покана за джаз концерт в същата библиотека след седмица. Благодаря й.
Не съм испанка.Трябва да се правят библиотеки в България.

събота, 16 май 2009 г.

Май

Моите двадесет и един красиви епитета за май :
истински, слънчев, зелен, влюбен, фестивален, топъл, приключенски, празничен, наситен, интересен, вдъхновяващ, желан, обаятелен, ухаещ, вълнуващ, поетичен, звучен, нежен, сетивен, театрален, обичан.
И една прибавена емоционална година към моите двадесет към края на красавеца май.
Измислих си игра : кратки изречения с това, което обичам. Често си играя сама - непрестанно си представям фрази с „обичам” в метрото и спирките се изнизват една след друга, незабелявани.
Някои от моите най-обичани :
Обичам джаз
Обичам Бодлер
Обичам думите
Безкрайно много обичам слънцето
Обичам цветовете на града
Ах, колко обичам бисквитки с портокал и пролетен дъжд...
Отново ме питате защо уча театър. О, колко обичам този въпрос! Имам си готови отговори : за да мечтая, за да узная коя съм, за да усещам биенето на сърцето си.
Обичам май.

вторник, 12 май 2009 г.

Hola!


На Рени и Цецо

Барселона е мечта. Това е изводът, до който стигам, наблюдавайки морето и светлините на града от самолета, отлитащ към Париж. No llores por mi Barcelona, ще се върна, този път за дълго.
Последният ден е леко меланхоличен – сякаш съм живяла цяла година в Барселона, а не едва седмица. С хувабото, обаче, свиквам твърде бързо. А Барселона е толкова хубава, толкова хубава, че най-добре въобще да не се разделяш с нея.

Хората Човекът, роден в Барселона, гордо се нарича „каталунец” и не позволява да го назоваваш „испанец”, още по-малко да не правиш разлика между езика му „каталан” и „кастияното” (това, което ние обобщаваме като испански). Тази, прекалена на моменти чувствителна гордост, личи и в литературата, която днес каталунецът представя пред света, и в чусвтвото му за хумор, и в гледната му точка.
Каталунецът в Барселона е усмихнат, спокоен (имам предположения, че се дължи на сиестата и плаващото работно време), интересен. Той е персонаж, притежаващ своеобразна история, готова за сцена/камера, т.е. любимият Алмодовар е улеснен до голяма степен от естествената природа на своите приятели (разбира се, че испанецът в Мадрид е различен).
Каталунецът обичат да празнува, да пие сангрия, гаспачо, да вечеря, да редува фиеста и сиеста, да живее в онзи прозаичен смисъл на думата. Той е сполучлива смесица между западното възпитание и балканската енергичност и емоционалност. Той не усложнява нещата, ясен е, но е жив и притежава свой собствен (огромен) свят.
Според думите на испанката Сара, Барселона е едно от най-добрите места за представяне на артистичен проект - калунецът, по начало любопитно същество, е затаил дъх в очакване.
Барселона е прекрасно поддържана, почиствана и добре настроена към тълпите туристи-терористи, които ядат сладолед, събличат се по потник при три лъча слънце, загубват се, разпъват карти, обличат дъждобрани при петминутен дъжд, бутат се и пият безкрайно много евтино кафе. Което ме навежда на мисълтта, че каталанецът е добронамерен. Стига да не се изпуснеш, че кастияно и каталан ти звучат някак еднакво. Тогава просто ще ти отвърне, че български и турски са едно и също. И ще си тръгне.

Местата в Барселона са хиляди, а най-хубавото е, че ги намираш дори без да търсиш. Просто се рахождаш и попадаш на готическа катедрала, къща на Гауди или малко площадче. Моите шест абсолютно задължителни места....

Barceloneta Като силно влюбена в морето и във филма „Всичко за майка ми”, наполовина заснет в Барселона и имащ особена връзка с Барселонета, започвам с това старо рибарско селище. Намира се в централните части на Барселона, близо до плажа и пристанището. Днешния си вид добива след 1753г, когато е създаден и парка на Цитаделата (друго задължително място). Кварталът търпи съществени промени най-вече с провеждането на Олимпийските игри през 1992. Уличките, разделени на квадрати, носят тайнствената средиземноморска атмосфера, а за празниците, събиращи тълпи в Барселонета, мога само да мечтая...
Усещането да се разхождаш из Барселонета след кратък летен дъжд е неповторимо – ухания на море, пролет и щастие проникват в съзнанието на свободния човек. Хората там не се страхуват от дъжда, нямат чадъри, нито скъпи магазини. Вечерят в евтини рибни ресторанти, простират цветното си пране направо на улицата, без това да дразни, говорят високо и са толкова истински...

Universitat de Barcelona Ако вътрешния двор на най-старата Сорбона ме кара да потръпвам, то универитетът на Барселона ме накара да променя представите си за това как изглежда сградата на едно висше учебно заведение. И ако отвън Барселонският унивеситет има обикновена съвременна фасада, то прекрачвайки прага се озоваваме в двор, където се редуват езера със златни рибки и мандаринови дървета, полянки и цветни градинки, а понякога и няколко студента, които правят упражненията си по йога.
Университетът е създаден през 1450, след преместване в Карвера за 150 години, институцията се завръша отново в Барселона (ХIХ век). Днес факултетите са разпределени в различните части на града и околностите и се славят като даващи най-добро образование в Барселона.
На излизане от учебния рай вече мислих как мога да уча там, поне за един семестър. Замечтана, се натъкнах на купчина брошури, и тъкмо се зарадвах, когато... о, факултетът по математика...

Barri Gotic
Когато погледнеш картата на Барселона, почти всички улици образуват правоъгълници, което улеснява ориентирането. Изключение прави Barri Gotic, готическият квартал, където с карта или без, ефектът е един и същ. Уличките са своеобразен лабиринт, в който е голям кеф да се изгубиш.
Кварталът е директен наследник на средновековния град. На всяка крачка откриваш каменни стени, сводове, заострени върхове на вратите на къщите, паважи, изтъркани от хилядите посетители, неочаквани знаци. На излизане през един процеп, между две частни къщи, се появява малко площадче, в което отекват стъпките на загубения турист... Мястото е магично, неслучайно олицетворява „златната легенда” на града. Кварталът е установен върху местност, избрана от римляните, за създаването на Colonia Barcino, а по-късно изцяло обграден от крепостни стени. През 1492, католическите крале посрещат Христофор Колумб, заедно с тълпа индианци и скъпоценни предмети в кралския дворец, който се намира отново тук. Самият Колумб е недалеч – статуята му е своеобразен завършек на пешеходната улица Рамбла, водеща към морето. Величествено се извисява откривателя, само посоката му е грешна – не сочи към Америка, а точно на противоположната страна (никога не бих разбрала сама...).

Саграда Фамилия е от местата, превърнали се в символ на града. Онези символи, които веднъж започнали да красят тениски, шапки, фигурки, рамки за снимки, картички и др., ти стават адски познати, още преди да си ги видял.
На живо Саграда е величествено непозната и странна. Жива е. Колоните й наподобяват дървета, а усещането, което смесването на различните стилове създава у мен, се нарича възхищение. Никой не откъсва очи от Саграда, и докато я приближава, и докато се отдалечава от нея.
Temple Expiatoire de la Sagrada Família е незавършената работа на Гауди, на която архитектът посвещава изцяло последните години от живота си.
След смъртта си той оставя многобройни скици, но повечето от тях, заедно с малкото макети са изгорени през гражданската война в Испания, десетина години след като онзи трамвай убива Гауди. Ето защо днес е доста трудно възстановяването на проекта, който изглежда е запазен единствено в мислите на архитекта. Въпреки уважителното отношение към работата на Гауди, продължителното довършване на Саграда поражда редица спорове, особено когато става дума за детайлите, издържани в съвременна естетика и в собствените стилове на архитектите, работещи по проекта.
За официалното завършване на Саграда се говори за 2026, стогодишнината от смъртта на Гауди, но може да се проточи и до 2030, което прави век и половина строеж, подобно на този на Notre-Dame de Paris, колективна творба, също е изградена без предварително установени планове.

Паркът Гюел Отиваме в делничен ден, с цел да избегнем тълпите туристи.
Идеята не е добра – още стотици хора явно са мислили същото. Французи, носещи суха храна, деца, подредени за снимка и разсъблечени скандинавки превземаха доста от иначе приказното пространство на този парк. Не парк, а цяло съкровище.
Първоначалната идея не е била парк, а градче, което меценатът на Антони Гауди, Еузеби Гюел, му поръчва да издигне върху един хълм в южната част на града (El Carmel). Трябвало да съдържа църква и шестдесет къщи, но заради скока на цените са завършени едва две къщи и самият парк, станал по-късно собственост на Барселона.
Изящни мозайки, просторна „тераса” с гледка към града и огромна извита каменна пейка, на която имаме странното чувство за особена близост-отдалеченост със съседа, алея, чиито колони изглеждат като стъбла на дървета... Всички те, родени от уникално любопитните идеи на Гауди, са вдъхновени от морето, плажа с всичките му миди и камъчета, скалите. От природата. Ето защо архитектът, верен на стила си, без да ограничава въображението си, създава една творба, която позволява запазването на естествения релеф и се интегрира в природната среда.
Днес паркът е слънчев, закачлив, обичан. И много посещаван. Дори и в делнични дни.

La Pedrera Тази необикновена къща е последната градска творба на Гауди. La Casa Mila, наричана La Pedrera (Кариерата), заради отвесните скали близо до Барселона, от които изглежда, Гауди е черпил вдъхновение за това произведение, както и заради ообено вълнистата фасада на архитектурното чудо.
Всъщност сградата не съдържа нито една права линия, облята е в извивки, сводове и странни форми. Виждайки я, клиентите я окачествяват като „ужасна” и дори не искат да платят целия хонорар на Гауди! Архитекът завежда дело срещу семейство Milà и го печели, а парите дарява на един манастир. Днес наследниците на Мilà са принудени да посрещат стотици гости, поне във вътрешния си двор. Както и да се промъкват почти незабелязано през таен вход сред тълпите туристи, за да стигнат до спалнята си. Вечер със сигурност блаженстват на някой каменен балкон, коронован с водорасли, ковани от стомана и възхваляват креативността на Гауди и инвестицията на своите предци.
Истински шедьовър е тази къща, в който детайлът, от бравите до асансьора, е изработен с много вдъхновение и внимание.

Кафе. На разположение на развълнувания турист са стотици уютни кафенца във всички квартали на Барса, където като екзотична музика се смесват нетърпеливите реплики на каталунци, французи и българи... Във всяко едно от тях, за приятната сума от (най-много) 1,50 евро можеш да се сдобиеш с кафе, топъл шоколад или капучино... Най-вкусният топъл шоколад в Барселона определено е в Bracafé, бразилското кафе. Можеш да го откриеш близо до Placa Catalunya, или да разчиташ на случайността да те отведе до някой друг посредник на вълшебната смес от веригата.
Кафето в Операта също е доста шик, доста уютно и доста евтино. Като всичко в Барселона.

Влакът от Монпелие спря на гара França около 21 часа. Въздухът беше топъл, морски, нежен. Настаних се удобно в празната чакалня, точно под големия часовник.
Не след дълго с моите родители прекосихме парка на Цитаделата, за да стигнем до Триумфалната арка, а после и до улица Трафалгар. На №39 ни чакаше, с огромната си старинна врата, хостелът Ribagorza. Собствениците, доня Пепa и синът й Педро, бяха адски мили и, както се оказа по-късно, големи чистници! Много нетърпеливо захвърлихме багажа в стаята и се втурнахме към магичните улички. Седнахме в едно от многобройните малки кафета, на съседната маса пушеха трева. Мечтата едва започва...

Барселона в снимки :