събота, 3 октомври 2009 г.

Jules et Jim

« Le bonheur n’ est pas le but,
mais le moyen de la vie »
Paul Claudel


Вчера по телефона Ханко плахо ме помоли ме бъда щастлива, ако е възможно, и да кажа да другите да са щастливи.

Обиколих три пъти пощата на Place d’Italie, вътре и oтвън, за да търся пощенските кутии, оказа се, че са точно срещу входа, пред погледа ми.

Често гледаме много внимателно, пресмятаме, обмисляне, чакаме, търсим (се), съдим, а след това се оказваме неспособни да видим изкрящо жълтите пощенски кутии, които ще бъдат опразнени точно в 20ч от прилежните служители на la poste, заедно с твоето писмо.

След като се любувах дълго време на този малък оазис в Люксембургските градини,
довършвайки Jazz in Paris на Борис Виан, изпаднах в умиление пред есенните листа. Група испанци ме помислиха за испаноговоряща и ми връчиха фотоапарат за снимка. Последва кратък фреско-испански диалог, а само след едно промъкнало се „si” от моя страна, бях засипана с монолог на каталан или кастияно, или и двете. Имаше мъдрост в думите на тези хора, дори и често да не ги разбирах, усещах щастието им от спонтанното тръгване на път, от есенното слънце, от толерантността им един към друг, от снимките, на които запечатваха настроения. Което пък ми напомни на спектакъла от вторник - L’européenne на французина David Lescot, който на места беше малко ученически, малко gratuit, както обичаме да казваме в университета, но пък поддържаше интересна теза, а именно, че можем съвсем спокойно да общуваме на различни европейски езици, без това да попречи на разбирането помежду ни... Смесицата на различни езици на сцената често е интересна, тук причиняваше ту забавна какафония (накрая дори белгийската преводачка проговори български!), ту леко главоболие от речи и действия, които остават необясними.

Но думата ми е за щастието. Трябва да търсим поводи за щастие, то е средство за живеене, според Клодел. Ето моите скромни, но успешно работещи поводи за щастие през изминалата седмица : една вечер на Марсовите полета, на студената трева с оранжада, любими хора и смях, бонбонките, мило оставени в пощенската ми кутия, насладата от малиновия сладкиш следобед, един красив, спокоен, хармоничен, поетичен, философски спектакъл на Heiner Goebbels в Théatre de la ville. Няколко думи, твои думи, мои думи, изказани, прочетени, написани, недоизказани, мислени, спонтанно появили се... Това прекрасно филмово есе, скъп подарък от баща ми. Всекидневните разговори с майка ми, която днес има рожден ден ; и която със сигурност най-добрата майка в света ; и заради коятo днес отидох да гледам Jules et Jim на любимия й Трюфо. А след прожекцията дори успях да присъствам на среща със сценариста и други интересни хора и сега съм двойно по-щастлива.

1 коментар:

  1. Щастието не е цел,
    а начин на живот.
    Пол Клодел

    само превод на мотото

    ОтговорИзтриване