неделя, 30 декември 2007 г.

Вкъщи.

И така ето ме. Вкъщи.
Минали са само три месеца, имам чувството че са изминали години.
Минали са цели три месеца, имам чувството че са изминали като миг.
Равносметка:
много познати...
много контакти...
малко истински приятели...
много лица...
много нации...
много езици...
много театри...
много бяло боро...
много книги...
много красиви места...
много емоции...
много монако...
втори куфар ( и то тежък)...
един месец блокаж на университета...
един нов телефон...
едно ново чувство...
една нова квартира...
един нов брат...
три нови шапки...
много надежди...
малко разочарования...
една песен...
една носталгия...
много целувки...
много топъл шоколад...
много опит...
много събития в agenda...
три жетона за пералня...
много картички...
един полу-пропуснат рожден ден...
един Париж...

честит рожден ден !

Ако никога не си имал най-добър приятел малко трудно ще ме разбереш.
Ако никога не си имал приятел, който да поставяш след майка си и баща си, трудно ще ме разбереш.
Ако не си се разделял с някого за повече от 2 седмици в продължение на години, трудно ще ме разбереш.
Ако не си имал приятел, който знае какво мислиш и чувстваш, какво те терзае и какво те прави щастлив,то няма да ме разбереш.
Ако нямаш приятел на който не си изпускал рождения ден от 12 години, то няма да ме разбереш.
Ако не си ходил с най-добрия ти приятел на море през цялата ти съзнателна ти възраст, ако не си преживял с него пубертетски купони и терзания, висене в районно, еволюция на съзнанието и на вкуса, любовни делири, фалшиви бележки и неизвинени отсъствия, първите ти стъпки в нощния живот, то няма да ме разбереш.
Ако няма човек, с който разговорите ви да продължават по цял следобед и да имате още много да си кажете...то тогава няма да ме разбереш.
Ако нямаш някой, който да наричаш приятел и да нямаш никакво съмнение по повод съдържанието на думата, то няма да ме разбереш...
Ако нямаш някой, който винаги е знаел къде и кога да бъде в живота ти, то няма да ме разбереш...
Ако нямаш толкова близък приятел, с когото да си имате дори думи за асоциации, то няма да ме разбереш...
Ако нямаш този човек, за който можеш да разказваш с часове, то няма да ме разбереш...
Няма да ме разбереш в оше много случаи,но аз и не държа.
Може би всеки човек има такъв приятел
Може би.
Аз съм щастлива да имам.
It’s good you’re around!

P.S. Кити, това е за рождения ти ден, за всички моменти, които сме имали заедно, и които ще продължаваме да имаме, защото има неща,които не се променят...има неща, които остават красиви като лятното слънце, като пролетния дъжд, като коледното настроение...те никога няма да се променят, поне в моето съзнание...
Хубаво е, че ги има…Хубаво е, че ви има...

***

Не искам да съм банална.
Затова не говоря (пиша) за любов.
Предпочитам да работя през нощта, вместо през деня.
Обожавам дъжда, който мнозина ненавиждат.
Харесва ми да оставам насаме със себе си и да се самонаблюдавам (трудно е, признавам).
Алтруист съм, поне правя опити, живея заради хората, за да бъда с тях, за да ги разбирам ,подкрепям, критикувам, обичам; за да избягвам да ги мразя , дори когато правят грешки, безумни грешки...
Когато ме обзема тъга, отдавам този факт на себе си, единствено на себе си, търся грешките първо у себе си,извинявам се, дори и да не съм виновна...
Понякога крещя.
Крещя на себе си.
Съдя се прекалено строго за постъпките на други.
Не щадя нито време, нито нерви, нито емоции за други.
Не съжалявам за нищо, защото хората ме правят щастлива.










Между другото не съм избягала, аз съм там, тогава, до теб и те чакам...

четвъртък, 29 ноември 2007 г.

Еt balancez mes cendres sur Mickey

И след края – Шок.
Първо – нямаме определени места.
Това ме обърква – да се бутам ли пред всички сякаш съм на устен изпит по журналистика или да изчакам с цялото си спокойствие, както френският маниер повелява?
Да се бутам или не?!
Никой не се бута, по-добре не...Ами ако остана без място? 20 лева за билет и да гледам някъде от ъглите!? Не, не , няма как да се предреждам...Няма ли да отворят вратите най-после?
Отварят ги.
Посрещат ни момчета в черно-сини прилепнали трика,които те отрупват с програми и пожелания за „приятен спектакъл” и те съпровождат до мястото ти(вече съм спокойна имам си място и то на първия ред! Така е, ние българите имаме особен чар;))
Актьорите,овързани с канапи, са вече на сцената, заедно с един мини-купър, купчина ламарини, кашони, огромен аквариум и множество...боклуци...
Текста е на испански,но субтитрите са прожектирани на огромен екран – така, че дори недовиждащите хора като мен да вникнат в текста... Всъщност изписването на текста на екрана е ефект, често използван от автора – Родриго Гарсия. Неговата концепция за протичането на постановката е доста объркваща.
Прожектираният текст на платното не трябва да има нищо общо(наистина нищо!) с това, което актьорите правят на сцената...
Пример 1: мъж и жена, които голи се поливат с мед, а след това,лепкави, се въргалят доволно в козина, а текста като фон е изпълнен с мъдри, лаконични послания, свързани с ужасно бързото, задължаващо и често ограбващо природата ежедневие на човечеството.
Пример номер 2: мъж и жена, които голи се е**т в главата(не питайте как става това и аз бях шокирана!) и текст, изтъкан от познати до болка изречения като : „Батерията ви е изтощена, моля презаредете!”, „Следваща спирка: Gare de Lyon, внимавайте като слизате от влака!”, „ Надвишавате кредитния ви лимит!”.
Пример 3: момиче с коса до кръста е остригана почти нула номер само за десет минути от момче, имащо вид на сериен убиец,а по време на този акт на екрана наблюдаваме скачаща жена с парашут и нейните размисли и страсти.
Пример 4: два хамстера са потапяни във вода и наблюдавани как се давят в продължение на петнадесет минути и съвсем малко преди да се удавят все пак биват изваждани(доста природозащитници си излязоха от залата, аз обаче удържах), а текстовия съпровод са истини от сорта на: точно ти, точно сега имаш силата и възможността да промениш стереотипите, да бъдеш себе си, да плюеш на системата,...
Пример 5: увиване на актьорите в нещо лепкаво и хлъзгаво, а след това силно,бурно и доста дълго мятане, лазене, падане и приадане по сцената...текстът ми се изгуби от поглед( кое да гледам по дяволите?!).
Примерите са много. Целият слектакъл е съставен от примери, изглеждащи по този начин – шокиращи заради самия шок, силни по внушение и изпълнение, импровизирани, но не и лишени от смисъл, oсланящи се на това, че днес „една гора е хиляда пъти по-малко привлекателна от Дисниленд” ...
И след края – шок!
Един колега побърза да отбележи, че нямало смисъл от този тип театър, а аз като един истински театрал дръзко му заявих, че има смисъл от всякакъв вид театър, така както има смисъл от различните раси, култури и т.н.
Странното е, че това момче е в моята група по „ателие на зрителя”,а не осъзнава богатството, което различието предполага.
Странното е, че аз също не съм фен на този тип „модерни” постановки, нито на спряганото за „модерно” изкуство като цяло.
Но без да харесвам този тип на изказ съм склонна да защитя режисьора и труда му.
Особено след изчерпателните му отговори на всички въпроси, които му бяха поставени на нашата мини-конференция ( а те не бяха никак малко).
Особено след изказването му, че го привлича именно това, което не се прави в театъра ( разбира се получи доста критики за хамстерите!).
Особено след проявеното му чувство за хумор, след бохемския му вид и след това, че ми каза коя зодия е;).
Склонна съм да защитя всяко изкуство, което по някакъв начин е обосновано.И в което е вложена идея. Много идеи.
Ако този театър не беше в програмата ми, във вторник вечерта щах да избера Калдерон, Молиер или Ева Енслер.
Радвам се, че избрах това. Радвам се, че има хора, отдадени на изкуството заради самото него, а не заради пари и слава. Радвам се, че има личностти, като Гарсия, които имат побелели къдрави коси, правят школи за млади хора и търсят декорите за постановките си в боклука.
Не предпочитам този театър, но съм убедена, че трява да съществува, за да има вторник-вечери като тази, в която да мина по Шанз-Елизе,после през Конкорд,после през градините Тюйлери, после да стигна вкъщи и да съм все още объркана от това, което съм преживяла,от това, което съществува по света!

P.S. Признавам ,дълго стана, но така е вдъхновениетоJ

Ако знаех

Мислих си за теб. Вчера.
После отидох да се разхождам.
Мислих какво трябва да направя.
Ако знаех – щях, каквото и да ми струва.
Но не знам.
Както никой не знае.
Щях да ти се обадя за да ти кажа, че съм измислила решение.
После се оказа грешно.
Размишлявах върху това как съществуват много хора с излишни претенции, много хора със съзнанието на егоисти, много хора, забързани за да отидат някъде, за спечелят още и още пари, за да натрупат колички, пълни с храна в магазина, за да си подредят всички серии на „Приятели” пред огромната система за домашно кино, за да разглеждат пет звездни хотели за лятната им почивка, за да правят стотици еднакви снимки в ресторанта на рожденния им ден, за да се наричат щастливи когато си купят поредната вещ, за да бъдат нещастни когато любимите им еклерчета са свършили...
Мислих твърде дълго за теб, за мен, за Пол - приятелят на баща ми, който е писател, но спи вече трети месец в парка и иска само малка стаичка, където да се изкъпе и да се наспи, за да отиде на следващия ден на работа, там при другите, нормалните хора, които имат някаква сигурност, някакви малки кутийки (като моята стая), в които вечерят, смеят се,обаждат се по телефона на близките си.
Не знам кой е правилният избор, не знам къде е по-добре – при измамното есенно слънце, която получаваш от материалното или при студения вятър, който навлиза от северния полюс на духовното.
Не знам как, но искам да помогна на човек като Пол.
На деца като тези от болницата, които се радват на най-малкия човешки жест.
На изчезващите гори, на младите хора, искащи да се занимават с театър.
На теб.
На себе си също.

понеделник, 12 ноември 2007 г.

La Vie En Rose

Той ми казваше, че животът е прекрасен.
Казваше го най-отговорно и най-сериозно между две спирки на метрото.
Заявяваше го и се усмихваше като доказателство...
И аз се усмихвах, но не му вярвах.
Заведе ме в най-уютната кръчма - със страхотни, истински хора, които пиеха бира и се наслаждаваха на всичко, което имаха , разпитваха ме с непресторено любопитство защо приличам на испанка и се подиграваха на системата ...и това отново за да ми докаже, че животът е прекрасен.
Аз не му вярвах.
После ми разказваше за Мексико, за слънцето, за музика, за страстта му към всичко позитивно...естествено за да ми каже...животът е такъв...усмихнат, в случай,че и ти си такъв...
Не му вярвах. Просто защото се страхувах...

Не съм го виждала от две седмици.
Но сега му вярвам повече от всякога.

Определен повод:няма.
Определена причина:няколко са.
Невероятни роднини, невероятни приятели, невероятни спомени за миналото.
Настояще в уникален град.
Красиви планове за бъдещето.
И онова чувство на удовлетворение от онова, което си, онова зареждащо чувство, което те кара просто ...да се усмихнеш.
Може би е просто миг.
Може би, но ме докосна.

сряда, 7 ноември 2007 г.

Dice

Понякога oбичам да се скитам из празните улици.
Идвам, връщам се.
Имам паспорт за света.
Обичам живота, той мен също.
Оставаме сами.
Бавно събличаш дрехите от мен, потънала в загадки.
После бързо се втурваме към изхода, където се споглеждаме –
станало е нощ.
Скитаме се по пустите улици.
Оставям се на теб, да ме заведеш където искаш.
Най-добре в рая.
Раят е често в празните улици.
* * *
Nothing can compare
To when you roll the dice and swear that your love's for me

събота, 3 ноември 2007 г.

Art Brut

Когато денят в Париж е ferié (т.е. почивен, празничен) можеш да се подготвиш за една прекалено спокойна, изчистена от ангажименти неделя.
Една неделя, която притежава особена атмосфера – нетипична за забързаното ежедневие, носталгична, обвързваща те с ужасно много въпроси, свързани с личностното ти осъществяване, с това какво в крайна сметка правиш с живота си, за всички затворени и отворени врати. И мечти.
Няма недели, които да не ми напомнят на София.
Няма недели, в които да не си задавам екзистенциални въпроси и да не преоткривам себе си.
Няма недели,в които да не ми е приятно да изпия чаша монако някъде...
А ако това е един случаен бар, сгушен на малка старинна уличка и наречен Art Brut, още по-добре.
Барманът е симпатичен, както и усмихнатите постоянни посетители.
Двамата мъже на моята маса са от хората, чиято компания винаги ми е приятна.
Каменната стена зад тях ми напомня на Робинзон Крузо, а стълбата, която води нагоре, а не стига никъде - на нещастна човешка съдба.
Мирисът на канела и тютюн е прекрасно допълнение към магията.
Има места, които са магични. Точка.
Има дни, които са магични, в които се чувстваш спокоен като в неделен следобед.
Всъщност денят е четвъртък. Празник е. Прилича на неделя. Не, по-хубаво е от неделя…

събота, 27 октомври 2007 г.

Kоя бях аз?

Kоя бях аз?
Това се питам след края на ужасно бавния, ужасно съдържателния и ужасно философски спектакъл „Homme sans but”.
Опростена сценография, сведена до абсолютно празна сцена, пропаст пред нея, както и зад нея, липса на декори, легло с бял чаршаф и празни пликове, съсредоточаващи вниманието върху себе си по някое време, перфектно поставени светлини, звук, който те стряска точно в момента, когато в залата е като в гробище...всичко това води до затвореното пространство на лабиринта. До зазиждането ти в твоя собствен лабиринт, в твоя собствен свят, в собстените ти мисля...Води до онова състояние, в което нямаш нужда да се смееш, а напротив – осмисляйки себе си, най – после си готов да обърнеш поглед към другите, към тяхните малки проблеми, към тяхната съдба, към тяхната смърт, към тяхното мизерно съществуване, което те сами са избрали...
Кой си ти?
Режисьорът в лицето на Клод Режи е задал може би милиони пъти този въпрос, за да достигне както той, така и актьорите до онова състояние на протяжност, което обаче не дразни. Тъкмо обратното. Ето го най – после театъра, който няма за цел да те забалява, а да те въведе в пространствата на мълчанието,където да чуеш крясъка си, уплашения си крясък, породен от това, че той ще си тръгне завинаги, че ще умреш като „никой”, че за секунда можеш да загубиш всичко и най – вече себе си.
Ако за два часа и половина се вглъбиш в студения текст на норвежкия автор, в символичните движения на актьорите, в звука, идващ от вечността, ще спечелиш опит да НЕ бъдеш егоист. Поне за малко. А това е много. Много повече от колкото предполагаш.
Ако останеш на повърхността ще заспиш, ще си излезеш или ще отидеш да пиеш двойно кафе. Много хора го направиха.
Повърхността е по-лесна. Да си егоист е по-лесно.
Коя съм аз, кой си ти?

четвъртък, 25 октомври 2007 г.

ЧРД ДОРИ!

Звъни като полудял. Наистина.
Първи път, натискам някое от копчетата, после втори, още по – настоятелно, този път има и вибрация, трети път, терминаторски звън, абе педераст ( с произношението на Васко) какво звъниш толкова късно като полудял, ще събудиш всички, как може да мислиш, че съм забравила рождения ден на Дори?
Телефони, какво да ги правиш.
За същия ден имам още сто аларми, но само една е важна, тя е тази за рождения ти ден, ma petite poussan!
Няма да продължавам на френски, защото тези часове бяха отредени за бесеница, бикове, крави и прическата на madame (ех, Къци Вапцаров;)
Виж на английски си много силна, толкова изписани диктовки на дъската ( Искам аз, искам аааааззз да пишаааJ)
Честно казано много дълго обмислям какво точно да напиша за да ти честитя рождения ден. Объркана съм, има толкова много неша, които искам да ти кажа...
Благодаря ти за всичките лафчета (каква дума само), без които нямаше да си изкарваме толкова забавно!
Благодаря ти за всички плитки, сплитани в междучасията, за всички песнички, за всички смешки, за всички снимки......
Благодаря ти за това, че си такава „щурачка” ха ха ха ха ха ха ах ах ах
Дори, шегата настрана, бъди много щастлива, стани актриса, прави цял живот това, което искаш, отнасяй се сериозно към мечтите си, следвай ги, положи всички усилия за да ги превърнеш в реалност,повярвай в тях, обичай ги и те ще се сбъднат, бъди сигурна в това! Усмихвай се и когато имаш проблем не се колебай да звъннеш на една друга театралка в мое лице;)
Честит рожден ден, макар и на 2000 км, честит рожден ден от едно прекрасно място( където е пълно с халюхени), честит рожден ден от мен, от другата в мен, от Рали, от Sade ( By your side!), oт нощния живот, от едно куче, което прилича на едно друго куче, от театралната критика,която трябва да правя, а не знам откъде да започна!
Прекарай си красиво този ден, бъди принцеса, и не забравяй две неща:
1. Всички ни харесват
2. Приказката сега започва...

понеделник, 22 октомври 2007 г.

Има ангели в театъра!

Има ангели в театъра.
Получавам това, което винаги съм искала.
Губя малко по-малко това, което имам. Заради него.
Магията му е по-силна от мен. Тя е навсякъде – под седалките, в сенките на актьорите, които флиртуват със светлината, в трептящия ритъм, станал неразривна част от спектакъла,в американското знаме, неизменна сглобка от сценографията на гениалната постановка Topdog/Underdog.
Колегите ми дълго го определяха като супер успешна постановка. Така под тяхно влияние отидох с очакване. Нещо, което избягвам.
„Никога не очаквай нищо от никого”. Така се живее по-лесно.
Още с влизането в камерната зала обаче нещо ми подшушна, че очакването ми си струва.
Два часа и двадесет минути на екстаз, на наслаждаване, на любов, на съзерцание, на екзотика, на контакт със съдбите на двамата цветнокожи герои.
Два часа и двадесет минути по-късно в главата ми се гонят в непрестанна въртележка реплики, жестове, погледи. Не мога да заспя.
Два часа и двадесет минути. На другия ден. Съзнанието ми е изпънено с впечатления от актьорската игра.
Онази игра, която те кара да се смееш с глас, а едва следващия миг да посветиш на сълзите си.
Онази игра, която е силна, вулканична, титанична, специфична, замисляща.
Онази игра, която идва съвсем естествено, но не си отива след края на постановката. А напротив – идва ти да чакаш колкото трябва за да си поговориш с актьорите за онзи момент... (Ех, Предградие, ех, студени вечери на Раковска, ех мили спомени, ех, ех, ех;)
Не чакам, защото възрастния господин, който седеше зад мен е с предимство – критик е от преди аз да съм родена...
Тръгвам си превъзбудена, вървя пеша, мисля, мисля, мисля.
Да бъде или да не бъде театър? Да бъде! Да бъде! Да бъде!
Има ангели в театъра!!!

сряда, 10 октомври 2007 г.

малко загубена

Чувствам се малко загубена тези дни.
Пиша постоянно, но не това, което ми се иска, а разни дълги списъци в agenda със задачи за деня.
Да пусна пералня, да отида да върна Аристотел в библиотеката, да си взема policopies, да си напиша домашното, да отида до банката, ох...
В неделя следобяд обаче не писах и не докосвах нищо. Не че нямах списък, но нарочно си пуснах музика и се оставих на спомените да ме разведат малко из дебрите на мълчанието.
Попаднах на една песен, която ми заприлича на теб.
Напомни ми на теб.
На онази вечер, в която под влияние на тийнейджърските обърквания пуших диворастяща марихуанна, израстнала случайно на пътя, само за да докажа, че те обичам.
На онзи ден, в който смело влязох в студио за татоси за да си напиша NOFX на крака, отново за да докажа, че те обичам ( добре че не го направих...).
Напомни ми на косата ти, на пустинята, на надуваемия басейн, на измисления ни концерт, на черното горчиво евтино кафе, което пиехме на панаира, на тъмните ти очи, на пеперудите ми в корема...
На онези дни, в които безсмислено се учих да играя хек, не можех, дори ми беше скучно, но те обичах, затова.
На онези горещи следобеди, в които лъжех баба ми, че отивам да си играя на ластик, а всъщност се загубвах някъде из храстите, търсейки теб и реката.
Сега съм друга, голяма, различна, вълнуват ме режисури, спектакли, критики; не бих направила нито едно от тези неща за да ти се доказвам, не бих си позволила да те гледам в очите с изгарящи мисли, не бих изслушвала всички твои истории за пънк-групи ,aлкохол и китари.
Тогава те слушах, повече от слушане, преживявах те, учех се от теб, исках да съм като твоите „луди” приятелки...Но не ми се получи.
Сега заспивам под звуците на същата песен, която ме пренесе в отминалите светове, неделя вечер е, улицата е пуста,вали, утре съм на училище, какво бих ти казала днес, това се питам!


IT MUST HAVE BEEN LOVE BUT IT’S OVER NOW…

събота, 6 октомври 2007 г.

Първо...

Първият ми учебен ден, първият ми театър, първият французин, който задължително искам да видя пак, първата испанка, с която си ставаме близки, първото кино, което гледам в университета, първият ми обяд в снек-бар Лафката;), първите ми лекции по драматургия на текста ( например), първите ми танци, първите имена на французи, които се старая да запомня, първите книги за четене (около 200 на брой), първото ми губене в библиотеката, първото ми обяснение как България не се намира до Австрия ( има ги всякакви невежи), първите ми бележки в agenda, първото ми закъснение за час ( вече!), първото ми актьорско, първите ми съмнения дали ще се справя, първата пиеса, която чета на английски, първите ми крачки...в един абсолютно нов свят...
Всичко първо е интересно.
Всичко първо не е достатъчно, почти всичко първо е знак за второ, а там, където има второ ще има и трето,а всички знаят, че „три е за щастие!”

П.С. Бъдете щастливиии!

неделя, 30 септември 2007 г.

Хубаво е...

Хубаво е, когато някой ти чете блога. Дори когато това са близки хора ( на които много благодаря за вниманието) .
Хубаво е когато някой споделя нещо твое, нещо преживяно.
Хубаво е когато атмосферата е различна.
Тук атмосферата те учи на супер много неща. Постоянно.
Например да бъдеш непукист, да вдигаш скандал когато нещо, колкото и дребно да е то, не те задоволява, да върнеш в магазина вече носените обувки.
Да се съпротивляваш срещу пошлостта, да се разхождаш сам, да пиеш кафе сам.
Да не гледаш хората с постоянно любопитство, да поздравяваш шофьора на автобуса, да приемаш малките хора като повече от нормални ( трудно е наистина).
Да си пазиш касовата бележка, да пиеш вино с касис, да четеш Ремарк.
Да переш в обществена пералня, да пишеш на коляно в парка, да оставяш съобщения на телефонния секретар
Да си говориш с продавача на химикалки ( стар морски вълк ха ха) за българските жени, българския кашкавал, българската лютеница, Черно море и ванилов сладолед (ескимо); да си искаш фъстъците когато пиеш монако, да четеш безплатните вестници.
Да се осведомяваш редовно за новите филми, да създаваш лесни, бързи, но може би нетрайни приятелства, да пушиш бяло боро с ниско съдържание на катран( най-евтино е - само 5,20:).
Да си слагаш шалче, да усещаш как мечтите ти се сбъдват, веднага да си измисляш нови.
Да правиш снимки с непознати, да ходиш в библиотеката, да хващаш автобуса в обратната посока.
Да се усмихваш.
Да бъдеш себе си. Най – вече.

сряда, 26 септември 2007 г.

chanson d'amour

Знаеш ли какво chanson d’amour?
Това е, когато се разхождаш и вятърът разпилява идеите ти между първи и десети arrondissement , или пък ги заклещва между стените на rue Visconti така, че да останеш там поне час, съзерцавайки фасадата на поредната къща, в която е живяла или умряла знаменитост.
Усещам всяко кътче, изпълнено с история. Там е толкова тихо, че те е страх дори да докоснеш звънеца, допрян до огромната величествена порта.
Chanson d’amour е когато влизаш в полу-празния двор на Академията Beaux-Arts и откриваш... фонтан, в който плуват златни рибки...
Едва съм си намислила първото желание и хоп! Ето го – момчето с красивите тъмни очи, момчето с вид на бохем, момчето, което запалвайки цигара става обект на моето воайорство (правя се, че снимам рибките;), а после и на моето неспирно говорене ха ха.
Chanson d’amour е когато започва да вали, аз се скривам в първия магазин и излизам от там с оранжев кашмирен пуловер за много пари, който ще ми топли в съботите, например.
Chanson d’amour е радиото, което открих случайно, това е песента, която звучеше от магазина за свещи, това са капките, които се разбиват във френските прозорци на стаята ми, това е черният шоколад, който се разтопява докато се припичам на слънце в градината.
Chanson d’amour. Това е Париж.

P.S. Съжалявам за дългото отсъствие...

понеделник, 17 септември 2007 г.

oсобено

Париж е особен град.
Спирам да говоря за него. Колкото повече му давам, толкова повече иска. Нахална работа.
По-различно е, когато си роден тук ( подобно на колегата ми с растите). Просто не му обръщаш толкова внимание.Аз разглеждам всяка уличка, всяко ъгълче, всеки надпис.
Последното „Apprenons à être vrais! “ дори си го записах подобаващо в тефтерче.
На Париж му харесва да е в центъра. Туристите флиртуват с него постоянно.
Изморена съм от поредния day – off ...Не, не заради Париж, в никакъв случай!
Искам да заспя бързо. Попадам на детска приказка - „Старинният пръстен” ( що за глупост?) , която по стил прилича по-скоро на статия на Валери Стефанов* ?!
Вече и приказките ли не могат да пишат простичко?
Само между другото илюстрациите съвпадат абсолютно с тези от „Аладин” , което ме озадачава още повече – връща ме в детството някакси...
Или вече заспивам, или вече две страници чета за надбягвания с камили...о,какво изречение : „ На следващата вечер Ясмина посрещнала всеки един от ухажорите с усмивка и го погледнала в очите.”
Ухажори? Очи ? Спи ми се...
„Някои от ухажорите се усмихвали стеснително, други – топло, а трети – доста несигурно.”
Доста интересно, каква мъдра и поучителна приказка...
Париж е приказка.
Да, да, да,ето и последното изречение.
Apprenons à être vrais!

* Известен български критик.

четвъртък, 13 септември 2007 г.

Миг

Tова е моментът, в който не мога да се оплача.
Слънцето прилича на онова, на което се любуваме късно вечер на пустия плаж (ех, мореее), хората около мен са толкова красиви и толкова ненатрапливи, студеният ми чай с вкус на mangue ми напомня на лято, химикалката ми спря да пише, но затова пък в гъзарската ми кутийка си имам резерва – молив, който пише идеално върху вечерния безплатен вестник (ужасно дълго стана това изречение...).
Пред мен – фонтанът, около който няма влюбени двойки !, а само хора, чийто мечти се разпръскват от водните струи. Зад фонтана – огромното виенско колело, чудя се как съм се качила снощи...
Зад мен – прясно и късо окосена тревичка, кафене с дървени масички и безкрай...Зад някаква сграда от страни на мен ( май се пада дясно:) проблясва върха на Кулата, но не...Едно момче, седящо на няколко метра от мен, което рисуваше някакви грънци, стана и след малко ми донесе захарен памук. Такъв на клечка, все едно е от панаира на село. Не знам дали да го ям, може да е отровен :)
На съседното столче момиче тип Пипи си пали цигара, едно прекрасно допълнение към мига...
Музиката ( няколкото песнички на телефона) се превръщат в чудесен фон. Оставям останалото на въображението си. Всъщност оставям абсолютно всичко на него.
Красиво е...Стана като разказ в дневник, не исках така да се получи, извинявам се, но не успях да се сдържа...Все пак имам молив и лист, не мога да издържа без букви :)
Един гълъб прелетя на сантиметри от мен, вече ставам досадна...
Утре пак.

От къде да започна?

Не знам от къде да започна.
Черни, бели, дръпнати, дебели, стари, деца, клошари, костюмирани, мацки, къдрави, червенокоси, музиканти, чистачи, гадженца...и аз.
Метрото.
И аз.
Не знам от къде да започна. Всичко в този град се случва сега, веднага, Йосиф казва, че бил град – музей, но не е прав, поне засега.
Тръгваш нанякъде,после тичаш, после спокойно се разхождаш в някоя градинка, после отново препускаш, после музика, после любов, после цветя, после метро, после кафе, после виенско колело, после метро, после лутане по опустелите улици, после входната врата, после Sade…
.. I gave you all the love I gotI gave you more than I could giveI gave you loveI gave you all that I have inside
Искам да кажа толкова много неща...как да ги кажа...Не знам от къде да започна.
Заговарям се с непознати, стават ми познати – всякакви – колумбийци, испанци, италианци, шотландци, афро и други... Обикновено всички са ми симпатични. Но нищо повече.
Разхождам се до припадък, изгубвам се из дебрите на безкрая, искам още, не мога да спрa, искам да опитвам , всичко ми е ново, приятно непознато. Непознатото не ме плаши, почти винаги ме мотивира.
Точно тридесет минути за да стигна до мястото на срещата. Изведнъж – няма ме. Мястото го няма. Изгубена съм.
После се намирам – нова, усмихната, обнадеждена.
Виждам теб в далечината.
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am home again
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am whole again
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am young again
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am fun again
P.S. Дори мерси за песничката.

събота, 8 септември 2007 г.

за начало

The city feels clean this time of night
Just empty streets and me walking home to clear my head

Виждам частица небе през прозореца на самолета.
Малка частица, отрязък някакъв.
После сметана.Или облаци.
После мъгла.
После Париж.
Хвърлям багажа до леглото, влизам в банята - синьо – зелена е, прилича на море...
Обликът ми в огледалото е странен, меланхоличен, равен по – скоро...
Разхождам се, на сляпо завивам в първата улица, чувам Sade – by your side.
Чува се от някакъв бар, в който няма никой. Освен бармана – почти – побелял – никой. Зачитам се в менюто, не за друго, а за да послушам Sade, малки капчици дъжд карат меланхолията ми да прерастне в плач, който да не успея да контролирам час по-късно. Тръгвам си без да съм чула края на песента, просто не издържах...Сълзите се стичат по бузите ми, дъждът покорява къдриците ми, сещам се за всеки един от вас, липсвате ми, виждам група приятели, седнали заедно на стълбите на една църква, къде сте?
Никой не се смее, аз обаче се смея.
Смея се през сълзи.
В Париж съм. В началото съм. Впрочем имаме новина: „в Париж винаги си в началото!”
Продължавам по улицата. Стигам до малък фонтан.
Величетвените градини ми нашепват колко много ви обичам.
Усмихвам се.
Големите момичета не плачат.

сряда, 5 септември 2007 г.

Ще ми липсвате...

Утре.
По дяволите вече ми липсвате. Всички. (Жане, защо ми даде да чета тези стихове, разнежих се;))
Аз всъщност не ви губя – ни най-малко. Напротив. Ще си пишем,ще се гледаме по камерките, ще си говорим по-често дори отколкото когато съм тук. Ще ви обичам както сега, дори повече, защото няма да има поводи да се караме, а само поводи да си разказваме весели случки от студентския живот и да се сещаме за нашия съвместен опит...
Залъгвам се. Всъщност отивам далеч. Два часа със самолет, безкрайно далеч без такъв.
Среща на попа след час – невъзможна.
Среща на change след десет минути – невъзможна.
След пет минути слизам при теб – невъзможно.
Липсвате ми адски много преди да съм тръгнала.
Обичам ви, за всеки от вас имам място в багажа, в квартирата, в сърцето.
Обичам ви, нали няма да ме забравите?!
Аз съм тук.
А и няма нищо невъзможно.
Взимам “last minute” и съм на попа след...ммм три часа, нали ще ме изчакате?

P.S. Жабокът също е готов за път...гледа ме с усмивката си и обещава да ми пази страх, да ми помага за куфара ( ужасно тежък е...), той ще бъде моят домашен любимец, на който ще разказвам за вас...

петък, 31 август 2007 г.

лично

Това е лично за теб.
Обичам морето, там където вълните се разбиват в едрия, поласкан от слънцето пясък.
Там, където сме истински, красиви, усмихнати, нови, свежи, цветни, незабравими.
Всъщност интересните хора са интересни навсякъде. Ето защо няма значение къде ще бъда аз, без значение е и къде ще бъдеш ти.
Моето настроение, моето море, моята улица, моят плаж, моите приятели.
Опитвам се да уловя всичко това в шепи. Не става. Нещо винаги ми се изплъзва. Времето, може би.
Следващото лято, следващото море, следващото...време...
То идва неочаквано, неосъзнавано, непожелавано. Поне не сега.
Стана объркващо с това време...
Всъщност това е за теб.
Аз заминавам. Колкото и да не ти се вярва. Заминавам. От чисто егоистични подбуди ако искаш. Край.
Заминавам без да осъзнавам, че в далечината не свети моят прозорец, че това там не е моето кафене, че в края на улицата не ме чакаш ти.
Чака ме някой друг.
Все си повтарям, че си струва да опитам.
Все си повтарям, че времето до следващото наше любимо и прекрасно море е малко. Много малко.
Това е за теб.
Без уговорки, без фалш, без да съм поетична.
Прекрасно е, че се познаваме.

четвъртък, 9 август 2007 г.

мореее

Извадих си банския от гардероба. Заминавам.
Не мислих, че ще дойде толкова бързо. Мечтая си за морето точно от момента, в който приятно изморена, почерняла, с 20 ст в джоба, с пясък в чантичката, с добре запечатани спомени се прибрах вкъщи. Беше миналото лято. Горе- долу по същото време.
Сега съм по-различна, по- променена, по-добра ( надявам се), по-по-най...
Разчитам, че морето е същото. И че ме чака с нетърпение.
Хайде на мореееее!
Последното „е” води в синия безкрай, а когато се върна ще ме отведе може би на летището, може би в Париж, може би...
Но сега имам по-важна работа. Нов бански, старият ми е омръзнал. А, и да скачам върху куфара, докато най - после се затвори...(май е време и за по-голям куфар).
Заминавам. Най-после.

вторник, 31 юли 2007 г.

Ех, театър...

Нямам извинение за дългото ми отсъствие. Нито пък имам извинение, че нямах вдъхновение. Сега имам. Само един повод е достатъчен и той се нарича Театър.
И по-точно „Старицата от Калкута” на Явор Гърдев.И Захари (невероятен, както винаги). Смях до сълзи, смях през сълзи, смях, смях, плача, не, смея се, подигравам се!
Подигравка с абсолютно всичко! Без страх и свян – ебавка със смъртта, отделителните нужди, ануса, любовта, регламентираното пикаене преди лягане, болестта, космите на онези места...
Споменах ли Захари? А сценичното пространство, организирано до най- дребния детайл а ла кабаре – noire? А перфектаната режисьорска идея за сглобката с песните ( както и цялостната концепция) ? А играта на четиримата ( Вяра Коларова, Снежина Петрова, Захари Бахаров, Малин Кръстев), в която нямаше нищо излишно, нито пък нещо ми лиспваше ? И която ме откъсна от всичко и всички, за да се втренча в сцената, за да се слея с настроението на черния хумор, за да бутам госпожицата до мен, искайки да й докажа колко е смешен скечът ( все едно тя не гледа)...
„Много хубаво не е на хубаво”. Според народната мъдрост. Да го духа народната мъдрост, защото тази вечер всичко беше на хубаво. И задушаващия смях на публиката, и почти – пребиването на Захари на финалните аплодисменти, и позабравеното искрено и възторжено „Браво!”, и задължителното чакане след постановка, изпълнено с много (приятна) носталгия.
Музиката, която звучи, докато навън се разразява буря и остатъчния вкус от гениална постановка – това е на хубаво. Никой не може да ме убеди в обратното!
P.S. И в случай, че ме питаш – не съжалявам за нищо, за нито една вечер прекарана в театъра този сезон, за нито едно мое решение, още по-малко за това, че ще уча театър!
,

четвъртък, 19 юли 2007 г.

Научи ме...

Научи ме, Господи Велик
Да живея като всички хора.
Далчев


Научи ме да не бъда егоист
Научи ме да изслушвам
Научи ме да рисувам
Научи ме да не бъда толкова суетна
Научи ме да не се затварям из лабиринтите на екзистенциалните питания
Научи ме да го обичам
Научи ме да вярвам повече в себе си, без да съм надменна
Научи ме да се оставям на течението
Научи ме да се впускам в приключения
Научи ме да правя снимки
Научи ме да се отуча от прекалената си емоционалност
Научи ме да не ми пука от чуждите преценки когато те са безпочвени и нелогични
Научи ме да не се привързвам толкова лесно и да забравям толкова бързо
Научи ме да спя на палатка
Научи ме да не отделям внимание на хора, които не заслужават
Научи ме да помагам на природата
Научи ме да се сливам с вятъра, след като дълго съм съзерцавала морето
Научи ме да усещам хората
Научи ме да следвам шестото си чувство
Научи ме да не се срамувам от грешките си
Научи ме да не (се) презирам
Научи ме да не правя компромиси с истински силните ми желания
Научи ме да бъда до него винаги, когато трябва
Научи ме да разбирам различните хора от мен
Научи ме да посрещам изгрева с чувство на удовлетворение
Научи ме на спокойствие
Научи ме да събирам сълзите си в шепи
Научи ме как да извиквам музата
Научи ме да бъда щастлива ...
...научи се сама...

неделя, 15 юли 2007 г.

коя песен си избираш?

Useless ( Tyjnoto) – няма такава песен. Почвам директно да рева с глас и да стена заради тежината върху раменете ми. Остани. Не искаш.Тръгваш си. Питам да те чакам ли, ти казваш ако искам. Искам.By your side. Продължавам да плача. Флиртувам с плача си, снимам се, плача, поглеждам отсрещния прозорец, няма те на него, няма никого, сама съм, плача, искам да се отърся от страха си, мила съм със себе си, плача, вдигам телефона, заето е, плача, взимам химкалка, сълзите ми размазват мастилото по листа, плача, излизам, плача, подминаваш ме, плача, не искам да плача...това обаче е света на песента.Tear, докато сълзите са вече ненужни, a самосъжалението излишно. Спирам песента. I Belong To You два пъти.Излизам за цигари и шоколад. Чакам те на перваза. Храня гълъбите. Parallel Universe, няколко пъти. Отварям очи, небето е сиво, споменът за теб уж е изчезнал. If You Want Me To Stay, Dosed, Otherside една след друга. Правя фигурки от станьола на шоколада. Правя си цветенце. Подарявам ти го. Не го искаш. Otherside отново. Три пъти. Най – вече първите акорди.Няма такова начало, не е трудно и изпълнено със съмнения, а точно обратното - силно, завладяващо, непоколебимо, изпълва ме с живот. 33 секунди, а са като цяла вечност. Последно. Посягам към телефона. Не, не и не! On s’attache. Решено. Три пъти е малко. Пускам я четвърти. Телефонът звъни. Два пъти. Вдигам го,казваш че би искал да се видим, да обсъдим нещата, за да няма недоразумения, за да изпием по едно мартини. Домъчняло ти е.”Believe in me.” Да, ама сега не ми се слуша тази песен, колкото и опияняващ да е гласът ти, колкото и сладко да се усмихваш, колкото и нежни слова би могъл да изречеш, колкото и мартини да пием заедно. Дискът зацикли на нея. Give It To Me. Partyyy. С новата ми червена рокля изглеждам прекрасна, излизам, тръгвам си, здравей, напускам те! Destination Unknown. Докато свърши батерията.
Still Haven’t Found What I’m looking for…

четвъртък, 5 юли 2007 г.

последна спирка

Сещаш ли се за последните спирки? Да, да, онези, на които остават клошарят, перманентно следващ цикъла първа-поледна (спирка), жената, която работи на другия край на града, пенсионерът, който има безплатна карта за градския и обича да се шляе, вече измореният шофьор и ти. Първа последна, втора последна, а ето я и твоята последна. Трябва да слезеш.
Ето аз се чувствам така. Трябва да сляза от автобуса и да се кача на самолета. Да полетя в облаците. Ето защо отивам в Париж. Защото съм изпълнена с очакване за нещо ново, за нещо изграждащо, за нова частица от мен. Готова съм. Слизам. Поемам предизвикателството. Слизам в движение.
Но не след дълго отново ще се кача на автобуса. От първата спирка. И ще имам какво да дам, ще имам нови сили, нова енергия, нови мисли. Слизам на последната спирка за да заредя гориво и да погледна маслото. После пак се качвам. Обновена, освежена. Не мога да зарежа автобуса, на който осемнадесет години съм се возила. Поне не за дълго. Той е зацапан, понякога мръсен,често претъпкан, понякога потен, понякога отегчаващ. Но това си е моят автобус, а всичко мое си го обичам. Тук е последната ми спирка. Тук в крайна сметка ( след дълго или кратко скитосване) ще сляза завинаги.

събота, 30 юни 2007 г.

"...и тя се чувстваше по-добре в мечтите си, отколкото в действителността, защото видимите неща отминават, но невидимите са вечни!..."

трите грации :)


снимка :-)


"Предградие"

Понякога е ужасно трудно. Да решиш, да избереш пътя, да откриеш истинското. Понякога се изискват неимоверни усилия за да се запазиш „чист” от погубващата суета и да погледнеш човека срещу теб, просто усмихвайки се. И да знаеш, че ще го зарадваш.
А ако си на около двадесет, към усмивката да прибавиш и онази енергия, на вечно търсещия, вечно искащия, но не винаги намиращ млад човек, за който влюбването е свързано с безпределно голяма емоция, разочарованието с потапяне в света на алкохола и наркотиците, а стремежите за успех, със заминаване недалеч...
А ти?
Не е нужно да отидеш много далеч. Просто се разходи до театъра. Особено в четвъртък. Особено ако си млад. Или се чувстваш такъв. За час и половина ще изживееш моменти от живота на няколко момичета и момчета, чието съществуване няма да премине под знака на еднообразието и безразличието. Защото са различни. И защото са на път да се докоснат до най – сакралното за всеки – мечтите му и истинското му призвание.
Безизходица – това обаче е окончателният резултат.
И ти оставаш сам, с много разбити надежди, защото в тази възраст си мислиш, че разочарование няма да има.
Огледай се. Потърси това, което ти липсва.
Увери се, че не живееш в лъжа.
Не бягай от отговорността, защото психологическото прозрение идва с много мисъл, търсене и избиране на най-подходящото решение, свързано с въпроса: „Какво да направя за да се чувствам пълноценен през моя живот?”
Само внимавай – личността има склонността да се самоизтезава в лабиринта на нравствените въпроси...
Има ли правиелни решения изобщо?
Не знам. Реши го ти.
Четвъртък. „Предградие”. Там, където ще откриеш нещо за себе си...

Без име.

Здрасти. Бих искала да напиша нещо за любовта.
За псевдо-любовта, за това, което наричаме любов, но за което може би бъркаме, за любовта, която се поражда от нищо и умира от всичко.
Точно определение за нея, разбира се, нямам. Но знам ( колко ли странно звучи), че Тя често създава неудобства. Доста неудобства.
Това, че трябва да си прекрасна пред „любимия”, да му се харесваш отново и отново( най-вече на подсъзнателно равнище), това, че винаги остава вечния стремеж да уеднаквиш разликите (не, не казвай, че не ти се иска,сам знаеш, че общите интереси са благодат и огромно предимтво за връзката...).
Връзка без любов?
Любов без връзка?
И двете са осъществими. Абсолютно при това.
От любовта се отслабва.
И физически, и на духовно равнище, защото привиквайки към един човек, към неговите драми, нрави и малки чудатости, то ние постепено приемаме битовизма като необходимост. Ужасно. Битовизмът ме вбесява. А понякога и любовта.
Beautiful girl, stay with me? А ако не искам, а ако искам, а ако трябва? При любовта нямало думата „трябва”.
Грешно. Абсолютно грешно. Любовта е огромно объркване, малка подигравка, или голяма подигравка с човека, с неговите състояния на духа. Подигравка, където „трябва” е водещия на ток-шоуто, където „трябва” е генералният директор, където „трябва” е силата, където „трябва” е необходимост, за да могат нещата да се случат.
Или поне да опитат.
Защото при любовта нещата никога не се случват изцяло. Винаги съществува портичка, вратичка, през която можеш да избягаш,или пък някой друг да влезе...Както прецениш...
Може би греша. Може би не.
Любовта е съобразяване.
Огромно съобразяване. Постоянно. Понякога досадно.
Може би не съм изпитала как му се казва...”истинска, поривна и вълнуваща любов”...Може би, но на мен ми се повръща не само от самолети,както и на теб, но и от клишета.
И за да не стане прекалено песимистично ще си призная, колко ми е обнадеждено, като си признавам, че не мога да открия смисъла на думите, перефразирани в милиони песни, филми, цели индустрии : „любовта е всичко, което ни остава, тя е най-прекрасното в човешкия живот...”. FUCK. Това е тя. Beautiful girl, stay with me – fuck отново. Винаги някой бива преебан. Абсолютно смазан.
Има и щастлив край. Даааа. Тогава пък е скучно. Двамата влюбени съзерцават залеза на плажа, където спокойното море разбива нежните си вълни във все още неизстиналия пясък...
Или ти. Сам. Но не самотен. Плачеш и си мислиш за нещо, което изгаря цялото ти същество, нещо, което те кара да мислиш, да откриваш себе си и свои дълбоко скрити качества...
Човек осъзнавал себе си, когато обичал. Fuck. Човек разбира себе си най-добре в самотата, онази самота, в която тишината не е препоръчителна. Нужна е музика. И размишлението, че светът се върти около теб, че ти си света, че ти си важен и ценен, че ти разбираш и виждаш, какъв по-прекрасен дар от природата...?
Когато си влюбен се мислиш за щастлив. И сигурен.
Сигурност – положителното качество на любовта. Качество, което дори и измамно понакога, идва на помощ, точно когато трябва.
Fall in love, така пишеше на един плакат, пред който една възрастна жена изпита сериозни затруднения. Просто не знаеше английски. Нали любовта говорила всички езици? FUCK отново. Тя говори само езика на другия и нищо повече. Твоят минава на заден план, защото любовта е най-вече пренебрегване към самия теб.
Вече си сигурен, че съм нещастно влюбена. Е, не позна.
Не знам дали съм влюбена(това да имаш гадже положетелно не е мерило, както вече се разбрахме, нали?) и никога няма да разбера дори и да съм, защото има хора, които просто обичат. Много. И аз съм от тях. Обичам хората( е не всички естествено), но ги обичам. Особено актьорите ха ха ха.
Да обичаш един човек – чист егоизъм с хедонистични наклонности. Правиш го заради сигурността и удоволствието да си хапнете сладолен в неделния следобед. При мен май така става.
Може би. Може би не.
Объркана съм. Любовта е ужасно объркана... Не мислиш ли?

Paris

На тати


...Париж...
„ И на всеки пет кестена да спираш на един крак с широко разперени ръце, също като птицата какуй, която стене из бреговете на Аржентинския север...”
Спрях само на един кестен. Не защото няма такива по булевард „ Араго”, а защото нямах време. Защото трябваше да побързам да уловя в шепата си следващата частичка красота, слeдващата блещукаща звездичка от Кулата, следващата спирка на метрото, следващата песен на Реката, идваща от безкрая...
Безкрай!!!
Без преувеличения, без апология, но не без емоция...
...Париж е безкраен...
И тук простичката апосиотеза няма да свърши работа, защото мисълта ми ще остане недоизказана ...
Поне докато не достигна онова съзвучие, което струеше от музиката в изложбената зала в Латиноамериканския център, и което протича между редовете на „Междуетажие”...
Няма такъв град. Вечен.
Архетип. Архаизиран, но не и архаичен.
Автентичен.
Pas mal. A-a-a-a-a-a.
И докато бързам и подтичквам за да ме увековечат в снимка, аз го усещам.
И докато не толкова студеният вятър духа право в мен и пилее косите ми,любувайки се на светещото Чудо, слушайки тезите на тати, че Кулата прилича на катедрала, аз го усешам.
И докато опитвам от онова сирене, което негърката с пиърсинг над устната ни продаде, аз го усещам.
Чувствам го така, че настръхвам точно в 12 часа при вида на милионите или милиарди свещи, запалени за вечерната литургия в „Катедралата”.
И не ми пука ако една от тях падне на пода и стане пожар, зашото вратите в Париж са огненоупорни.
Може би и там се случват бедствия. Може би и там има лоши дни, в които не само, че не ти върви, но искаш да си тръгнеш завинаги. И плачеш.
Може би.
Но не съм сигурна дали сълзите са от тъга, умиление или носталгия. И това, че родината на военния е там, където стъпи ботушът му не е ли малко вярно и за теб?!
Като си в Париж всичко ти се струва вярно. И по-различно. И по-ново. И по-огромно...
„Има ли някой, който да не харесва този град?”- тати смотолеви нещо, но не ми отговори ясно. Защото такъв човек няма. Просто Париж е такъв -взима много, но и се отдава, пази достойнството си, но никога няма да ти откаже стол в Люксембурската градина. Той е жив – винаги, по всяко време. И ти неминуемо, вървейки към метрото, откриваш нещо лично за теб!
Честито!
Тате, това е за теб. Мерси за всичко, за всички хлебчета, които сладнят и за онези вечери, когато неуморно си ме носил на конче...

salsa

Може и да не ти изнася, може и да съм сама, може и да греша, че толкова рядко допускам някой до себе си, може и да се терзая за това , което съм, може и да заобикалям мъката от самотата ми, може и често да осмислям безсмислието чрез напразни, глупави, празни надежди и мечти, но това съм аз.
И се обичам.
Може да съм влюбена именно в нещата от живота, които никога няма да бъдат мои.
Може да искам да имам нещо общо с медиите, заради чиста суета.Медиите са суета, но са необходими. За да владея напълно нещата. За да се покривам когато ми се иска с грим.
Може би съм властна.
Но се обичам.
Такава, каквато в крайна сметка се изградих - с искрена и нежна душа, копнееща за далечното за нея чувтво, свързано с вечерта, в която няма да има от тръпчиво-горчивия вкус на самотата.
Прекалено съм силна, за да бъда с някой.
Обичам се такава.
Обичам този момент. Вдъхновението е долетяло. В спора се ражда вдъхновението.
Цигарата омагьосва. Дъждът също. Обичам го, както и себе си.
Малки капчици нарушават перфектния ритъм на салсата , в която има толкова живот. И толкова истина. Понякога ми става по-самотно от нейните звуци. Защото не съм толкова щастлива като нея. Обичам я. Себе си...също.
Самотно ми е , но съм щастлива, защото в душата си усещам росата рано сутрин и мисълта за теб, макар и да знам, че ще останеш поредния забравен(но не завинаги) и разрушен блян...
Когато Бог ми се усмихва, винаги разбирам. Защото слънцето тогава е най-красиво, защото любовта ми тогава е най-силна, защото късметът ми тогава ме обвива и ми казва просто да следвам пътя, защото на лицето ми грее лъч,взет от крило на ангел, отпускащ свенлива светлина върху устните ми. Обичам Господ да ми се усмихва. Обичам да се усмихвам на себе си, както и на другите. Обичам себе си.
Обичам нощта. Обичам повече от всичко тихата нощ, в която чувам само салса и се оглеждам на отсрещния прозорец...Обичам образа си върху огледалната повърхност, един самотен, но устремен образ, който ще следва пътя си до(к)рай, без да се страхува от самотата. Защото има нощта. И себе си. И се обича.
Ако към най-невероятната нощ добавим сродна душа, която да усеша Моето чувство, то изходите са два. Пълна хармония със себе си и другия. Или пълно отвращение от човешото присъствие, разваящо незабравимия Mиг. Какво да избера? Спрямо природата ми би ми подхождало второто, а защо не първото... Явно не се познавам...Но се обичам. Повече от всичко. Повече от красотата на нощта. Повече от салсата на Nava.
Усмихвам се.
На себе си.
Salsa.
Сега.
В нощта.
С теб.
В мислите ми. Обичам те.

"with or without you"

Знаеш ли вече ми е все тая.
Дали с теб или без теб.
Все тая.
Тръгвам си.
Осъзнавам опастността от това,че всичко би могло да се срине изначално без ни най-мало обяснение.
Това е той-груб,неознаваемо груб и непосилен,мизерен,вонящ,грозен,болен,слаб,мръсен,разхвърлян и безкрайно мъчителен за някои............
За други той е щастлив,мек,чаровен,богат,ухаещ на сладост,здрав,силен,подреден,спокоен и замайващо лесен........
Това е той-шарен.
Едно време писателите са писали дълги романи-сюжети,герои,разказ в разказа,метафори,епитети,нескончаеми сравнения-всичко това се е раждало в чистите им съзнания.
Над днешния писател тегне огромна задача-да пише оригинало и съвременно,да бъде себе си,да оставя почерка си с написаното или по-скоро да съумее да създаде свой почерк.......
А това,ах колко трудно се оказва това в днешния тъжен и труден за някои и весел и лесен за други свят.
Свят,който постоянно натоварва и строи,строи,строи!
Строи огромни кули на надежда,на работа,на забавления,изгражда нови ценности и премахва дълбочини..........
Да,да премахва дълбокото и ни оставя плитичкото-за да ни е по-лесно.
Само се огледайте-всичко околко нас се стреми да ни улесни!
Започвайки от компютъра и стигайки до мокрите кърпички-всичко се създава за наше улеснение-за да ни бъде плитко,за да не се одавим.
Всичко около нас се превръща в спасителен пояс,който тича зад гърба ни и се стреми да бъде винаги с нас за да не кривнем случайно и да не вземем да се озовем в открито море!
Едно време хората са писали любовни романи..........
Как човек да пише днес за любов като обстоятелствата не му разрешават?!
И само не ми казвайте,че за любовта няма граници и разни такива..........
На днешния човек му липсва нещо-освободеното съзнание!
Така че with or without you-все ми е тая като си нямам съзнание и като някой тъпак постоянно върви зад мен и иска да ми е лесно,защото бил създал революционно чудо в света на антицелулитните мазила или защото поредната мацка с дълги крака е в главата на повечето мъже!
Няма място за любов в днешния свят и го признавам макар и с тъга..........
Искам някой да каже обратното за да поспорим..........
Искам да му покажа как живеят или по-точно как се опитват да живеят истинските хора,онези, които не търсят помощта на новаторите,а я търсят дълбоко в себе си-в своя свят,какъвто и да е той!
Нека му разкажа за някой,който се чувства длъжен да бъде там-да бъде насреща и да мисли за хиляда неща,но не и за любовта.......
With or without you?-Въпросът на днешния човек,на този,който съумява да потърси истината у себе си!
BTW “With or without you” на U2-страхотна песен!










Ралица

Големият брат

Големият брат – реалност или шоу?


Автомобилът ни откара там, където тръстиките бяха израстнали до неузнаваемост, реката издаваше лек шум, а човешките гласове сякаш бяха забранени, за да не нарушат тишината и съвършената музика на жълтоопашатата птица.
Там, където си абсолютно сам, но не самотен, защото имаш синия безкрай, лазурните води, позлатени от парещите слънчеви лъчи. И се чувстваш истински.
И привечер, когато в „цивилизования свят” хората застопоряват телата си пред телевизора за да проследят новините, поредната шоу- програма или високобюджетен сериал, на това неописуемо и тайнствено място загадъчно настъпва хладната и нежна вечер. Милиони звезди разцъфтяват над главата ми и ме карат да остана вярна на себе си, да ударя „системата” по слабото й място, като плюя на всички нови технологии, на целия поток от суета, който ни залива ежедневно и просто... да броя звездите.
Вдъхновението е долетяло. Изпитвам върховна наслада от това да съзерцавам светулките в мрака и да чета приказки, които да ме пренасят във вълшебни светове, на изящни места, като това до реката...
Очарованието на това пространство е безмерно. Може би мнозина биха го оценили. Може би.
Но точно в тази лятна нощ хората остават спокойно в кибритените си кутийки, които гордо наричат „къщи” и вярвар, че са щастливи. Не ги обвинявам за това. Но те дори не подозират за моето кътче,скрито зад високите треви. И колко жалко, че не подозират. Колко жалко, че не оценяват обаятелното ухание на билки и приказки. Колко жалко, че често се оставяме да бъдем следени, манипулирани, изцеждани, лъгани...
Големият брат – това е реалността, признавам го, макар и с голяма доза тъга.
Големият брат – това е онази услуга, предлагана от телефонен оператор, според която можеш да откриеш къде се намира даден човек само с вписване на дванадесет цифров код...
Големият брат – това е вече обърканата представа за информация, за известност, за имидж, за образование, за празник, за култура, за природа, дори и за чисто човешка емоция.
Големият брат не се изчерпва с едно, макар и гледано шоу. Проблемът не е в аудиторията, която гледа това странно изкривяване на човешки характери, а какво отделният човек открива в него. И на какво ниво ( психологическо, емоционално ) би могло да бъде интересно заниманието с подобен тип експеримент.
Големият брат робува на изкуствено и ненужно създадени стереотипи. Обикновено ги налага на човека, четящ предимно „етикети”. Защото необразованият, незнаещият е „приятел” на Големия брат; той е леснодостъпна плячка за омайващите новости, свързани с чудесата на техниката, антицелулитните кремове или пластичните операции.
Доскоро приемах като анекдот това, че някой смята „Две хубави очи” за произведение на Къци Вапцапов...Сега, когато осъзнавам, че това се случва реално, отправям неодобрителен поглед към Големия брат. Защото това е част от неговата игра, изпълнена със суета. Той кара първично устроеното човешко същество да се подчинява на реклами, системи и „печеливши” стратегии. Материализира го, превръщайки го в следващо поколение...хуманоид. Предлага му илюзии, а той,сякаш сляп за последствията ги купува, забързан да изживее „своя” живот.
Сетивата бавно се изпаряват под напора на Големия брат, който наказва с изгонване от системата, този, който не иска да живее като маргинализиран герой.
Политици, институции, който настоятелно бездействат, груби, вулгарни, сърдити лица, лишени от позитивна енергия, с която би трябвало да заразяваме един- друг – това също са „симптоми” на Големия брат.
Искам да вярвам повече в чудеса. В чудото наречено живот – ние го притежаваме и така рядко оценяваме. Да чуваш и да разбираш – именно в това се крие най-прекрасният дар на природата. Ние, вечно търсещи, вечно лутащи се, вечно мислещи за проблеми –оставени в миналото или очаквани в бъдещето, често го забравяме. И се втурваме отчаяни в някой магазин за да си купим...надежда.А Джани Родари я продава по страниците на своите книжки, толкова достъпна и по детски невинна и лесна...
Често изхвърляме и мига,или оставяме да ни го откраднат, а може би той е единственото истинско богатство, което притежаваме.
Големият брат може да отнеме всичко – дори и свободата. Дори и мечтите. А променяйки мечтите си, неминуемо променяш себе си. До неузнаваемост.
Суетата обсебва днешния свят, тя се наслагва в съзнанието ни, обременява го, не му позволява да се отърси от грубия материализъм и конформизъм. И да започне просто да брои звездите, поставяйки темелите на хуманизма и добротворството...
Посрещам изгрева на новия ден, стъпвам леко, а росата излъчва свежест, която струи от всяка едвам потреперваща тревичка. Слънцето ми прошепва, че съвършенството не е твърде далеч, стига да протегнеш ръка и да искаш да го докоснеш.Нямам мобилен апарат до себе си, но и без телефонен указател мога точно да си представя любимите ми хора. И всички онези, които подобно на мен се стремят да запазят сетивата си и чистотата на порива към силата да общуваш, да обичаш магията на изкуството и природата, но които подобно на мен не могат да избягат от Големия брат. Или поне не днес.Колкото и да им се иска.
Защото с него са свързани и мечтаната професия, и новото лекарство, което ще помогне на болната жена да започне живота си - възродена ,с нови сили да погледне слънцето, и снимката, която ще запечата поникналото лилаво цвете на безлюдната скала.
Големият брат не е недвусмислен, той би могъл да има и своите положителни насоки. Стига да успеем да съхраним собстените си усещания и представи. Тук и сега. И да не се поддаваме да внушения. Защото чудеса стават там, където вярват в тях, и колкото повече вярват, толкова по – често стават.
Аз вярвам.Макар и да би могло само чрез няколко цифрен номер да ме открият и на това вълшебно място, изгубено в Елинпелинова мараня.
Не знам докъде се е разпрострял Големият брат. Не искам да знам. Достатъчно е , че има хора, които съумяват да улавят краткостта на изтичащата песъчинка и за които Големият брат е просто триглавата ламя от приказката, чиито край е отдавна ясен.