вторник, 23 декември 2014 г.

Моят последен дъх, Л. Бунюел


По времето на нашата младост любовта ни се струваше мощно чувство, способно да преобрази един живот. Неотделимото от нея сексуално желание бе съпроводено от порив за духовна близост, опознаване и споделяне, който трябваше да ни издигне над тривиалното и да ни направи способни за велики дела.

Една от най-прочутите сюрреалистични анкети започваше с въпроса: „Каква надежда влагате в любовта?” Моят отговор бе : „Ако обичам, всякаква. Ако не обичам, никаква.” Любовта ни се струваше неотделима от живота, от всяка дейност, мисъл, стремление.

Днес, ако слушам онова, което ми казват, любовта е като вярата в бога. На път е да изчезне – поне в известни среди. Смятат я за исторически феномен, културна илюзия. Изучават я, анализират я – и по възможност я лекуват.

Протестирам. Не сме били жертва на някаква илюзия. Колкото и трудно да е за някои да повярват, ние наистина се обичахме.

Луис Бунюел, Моят последен дъх


Photo : La Pointe courte, Agnès Varda


неделя, 6 юли 2014 г.

P.S.

Photo by Pamela Bns
Всеки ден погледът преминава първо над Маре, а после над Париж. Рано сутрин и късно вечер - и всеки видян момент е и вечност, и мимолетен вик на присмехулните чайки, кръжащи ниско над  покрива и денонощно демонстриращи свободния полет.  

Вече не записвам историите, които старите тетрадки прибираха прилежно. Всяка от тях оживява в момент на внезапно появило се  настроение; в зависимост от желанието ми, животът на историята бива  продължен, а опитът от нея - осмислен, след края на радостта и на тъгата.

Кулата „Сен Жак” и тази на Густав Айфел илюстрират града с нежното си присъствие. Те не са само знак или символ, а завещават на пространството посланието си, така както всеки един от нас завещава своето на обществото, в което расте и участва като личност.

От известно време мечтая твърде рядко, а „Мечтатели” се превръща в позабравена история, избледняваща с всеки пореден сезон. Не бих казала, че тъгувам по мечтите, тъй като във всеки период на живота вдъхновението се възпламенява от неочаквана сетивност, плод на динамичен обрат. Пропорционално на тази забрава се ражда, най-вече от ежедневните действия, едно непрестанно желание. То е водещият импулс : към личната еволюция, често достигана с ритмични, малки стъпки, или към бурната революция на внезапната сюжетност. Към силата на себепознанието и  към любопитното ни битие, в което се учим на смиреност.

Ярки светлини нахлуват на брега откъм реката, стотиците туристи се радват на първата си разходка с корабче по Сена, наричано смешно „Бато-Муш”, махайки с ръце и свекавици на фотоапарати към непознатите. А ние, непознатите, танцуваме, различни на вид, но заедно отдадени на топлината на вечерта.

На другата сутрин отново ще погледнем към града от височината на чайките и ще бъдем щастливи, че сме танцували, заедно с птиците...

неделя, 2 февруари 2014 г.

Чайки в Маре

Рано сутрин на прибиране
Бъркаме чайките с прилепи
Забързани вървим към деня
А нощта оставяме под неонови лампи.

Нямаме нито парфюм, нито любов,
Нито обувки, нито Бог,
Нито вино, нито държава,
Върви по дяволите,
Както би казала Нина Симон.




Чайките в Маре са градско чудо в каменно море
Всяка сутрин те изпращат странника на работа.
Кресливото събуждане е мотив да направим деня
по-добър
И с многото си имена
Да се превърнем просто в Inconnus.


Photographie d'Alécio de Andrade, Le Marais juif, 1974-1975