понеделник, 20 декември 2010 г.

Blois





Малкото градче Блоа, разположено на Лоара, което си струва да бъде посетено заради замъка му, джаза, който звучи по централните улици три седмици преди Коледа и, разбира се, заради спектакъла на Пипо Делбоно La Rabbia и авторският филм на режисьора Il Grido.












































сряда, 8 декември 2010 г.

« Je reviens encore à ce regard. Celui d’un seul homme, difficile à dire ça, celui de seulement un seul dans le monde. Il regarde une femme, un homme, un jardin, une photo, un livre, la mer. Une prison. Une photo d’Auschwitz. Un enfant. Je crois qu’il n’analyse rien, je veux dire qu’il ne fait pas de réflexion sur les choses qui lui sont quasi contempraines, et meme qu’il ne nomme pas le mal, le mal, le bien, le bien. Le détails et le tout pout lui, c’est pareil. Il prend le tout avec le mal et le bien ou il laisse. Je crois qu’il a raison, meme si c’est pas voulu chez lui, il faut prendre le tout, l’emporter avec soi ou tout laisser la. Chaque crime ramène à l’humanité entière. Mais chaque sourire aussi. Il faut prendre tout. Sans cela il n’y a pas d’écrivain, pas d’Yves Saint Laurent.

Ça doit commencer par le chemin. Le point de départ c’est ça. A travers la nuit de la tête, c’est celui d’une route. Et c’est celui d’un mouvement, le mouvement pour partir sur cette route. Pour faire ce départ, ce mouvement, il faut un mot ou deux mots, p.ex. le mot hanche et le mot déhanchement. C’est avec ces mots qu’on commence à enrouler le mouvement dans la route. A un moment donné c’est fait. Le reste du corps à peine sera-t-il paré. Tout sortira de l’enroulement du mouvement de la hanche. L’enroulement rose, par exemple, peut faire que le reste du corps sera revetu du noir. Ou au contraire d’un bleu dingue. Ou du rouge secret nommé amarante, venu des guyanes comme les fleurs du meme nom, comme ces gens, Rimbaud, Mozart. »

Marguerite Duras pour Yves Saint-Laurent, 1988
Photo Jeanne Eagels de Baron de Meyer

неделя, 5 декември 2010 г.

Напълно споделям текста на Христо Буцев "Закъснял скандал" от последния брой на в-к Култура (3 декември 2010) и си позволявам да го публикувам в Мечтатели.

Закъснял скандал
В брой 31 от 17 септември „Култура” публикува кореспонденция на Соня Александрова от фестивала във Венеция, а и редакционна бележка, в които се описваше „случаят Бонев”, филма “Goodbye mamma”, наградата “Action for women”, гастролът на българската културна делегация във Венеция... и се задаваха въпроси.
Два месеца и половина по-късно, изведнъж медийното внимание се фокусира върху бляскавото посещение на Вежди със същата тази 40-членна делегация, с което, оказа се, не всичко било наред.
Изключително важно е да се отбележи, че вниманието на българските медии бе „подпалено” не от случката, а от италианските медии и от факта, че италианският парламент иска оставката на тамошния министър на културата – като мадам Бонев е само една от малките причини за негодуванието на депутатите.
Дойде и признанието на мадам, че нейната фирма била платила воайажа. Започнаха коментари нарушил ли е или не министърът някакви етични кодекси на властта. Започна да се споменава изразът „конфликт на интереси”. Плахо се заговори за оставка.
Министърът Вежди даде обяснения: „Когато ме канят на гости, аз не питам домакина дали има касова бележка за това, което ми е предложил... за 200 евро билет да ме питате мен, това, първо, е обидно, второ е срамно, и не съм човек за 200 евро”.
До момента (29 ноември) никой не казва кой е пътувал в 40-членната делегация – споменават се само имената на Румяна Бъчварова и Димитър Дерелиев, знае се, че и част от актьорския екип е бил в нея.
Затова си позволявам да помоля Министерството на културата да публикува пълния списък на пътуващите с частен самолет на гости на мадам Бонев.
Това е важно не само, за да се хвърли светлина върху скандалното пътуване. За българската публика ще е от значение да знае участвали ли са в този кинопикник пратеници на централни медии – и кои. Така хората ще разберат защо преди време два дни подред вестниците ни заливаха със сладникави текстове за червени килими, Бонев, Вежди и Катрин Деньов.
Позволявам си да се обърна и към министъра: Вежди, подай си веднага оставката! Говоря ти на ти и на малко име, тъй като ти във всяко свое изказване ме заливаш с поток несвързани думи, сякаш сме в кръчма и на третата водка. На нашата култура й трябва за министър културен човек, който има достойнство да откаже частни услуги, когато те уронват престижа на институцията, която оглавява.
Христо Буцев

сряда, 10 ноември 2010 г.

Les feuilles mortes

Oh! Je voudrais tant que tu te souviennes
Des jours heureux où nous étions amis
En ce temps-là, la vie était plus belle
Et le soleil plus brûlant qu'aujourd'hui








Les feuilles mortes se ramassent à la pelle
Les souvenir et les regrets aussi
...






Mais la vie sépare ceux qui s'aiment
Tout doucement, sans faire de bruit
Et la mer efface sur le sable
Les pas des amants désunis.


Paroles : Jacques Prévert, Les feuilles mortes, chantées par Yves Montand

вторник, 2 ноември 2010 г.

петък, 29 октомври 2010 г.

Biutiful

Biutiful e последният, четвърти пълнометражен филм на Алехандро Гонсалес Иняриту.

Biutiful е историята на бащата Uxbal, чийто личен път e обвързан с колективни въпроси като безкомпромисното използване труда на по-слабия, болезненото разделяне между страните от Западния и Третия свят.

Biutiful e испаноезична драма, чийто език започваме да разбираме, и без да го владеем, тъй като обширната и словоохотлива режисура на Иняриту превръща лентата в общочовешка.

За да позволи на двете си деца да оцелеят, Uxbal (Хавиер Бардем, великолепен, убедителен, мрачен, награден в Кан за най-добра мъжка роля), търгува с всичко и с всеки. С азиатците, с полицаите, с оплакващи децата си родители, пред които играе ролята на посланик, продавайки последните (измислени?) думи на починалите им рожби.
В развитието на филма, персонажът на Бардем преживява лична революция, вървейки по индивидуалния си, егоистичен път. Едновременно с това отправя поглед върху съдбата на емигрантите, опитващи се да оцелеят в Барселона. „Същото се случва във всички големи градове на Западна Европа. Може да се припознаем в този испанец, във всичките му проблеми със здравето и семейството. Тази световна драма засяга всички нас, европейците...”, споделя актьора.*

Сигурна съм, че няма по-добро място за снимките на Biutiful от Барселона. При Алехандро Гонсалес Иняриту, всички градове, далечни и тревожни, крият в себе си чудо. Там се срещат и сблъскват отлъчени земи същества. Героите на режисьора, умиращи физически, вече мъртви отвътре, стават естествена част от градския пейзаж.
Захабените фасади на постройките по тесните улични в Барселонета попиват от тъгата на героите късно вечер, а рано сутрин, с изгрева, каталунската реалност остава безразлична пред трудността да бъде започнат нов ден. Ден, изпълнен със съмнения и апатия. С бягства и шум. С драматичен плач и животоспасяващи инжекции.

Впрочем, Бардем става все по-добър в ролите си. „Баба, дядо и майка ми бяха актьори : отдавна знам, че животът на актьора е маратон, а не спринт. Опитвам се да се боря срещу забързаната обстановка, да избирам и обмислям добре ролите си, за да достигна, в сюблимния момент на игра, до магичното чувство на свобода ; за да бъда едновременно изпълнен с енергия и напълно празен.”
И ако досега намирахме, че испанският актьор се справя еднакво добре в регистрите на мачо, на романтик, с еднакво силно физическо или интелектуално присъствие, то тук имаме чувството, че може да изиграе всичко. Претърпявайки сериозни физически трансформации, настройвайки тялото си като покорен инструмент. Бардем обаче не е на същото мнение : „Не съм способен да изиграя всичко, въобще не се определям като напълно развит артист. Артистът, това е този, който е докоснат от грацията, това е Марлон Брандо, Мерил Стрийп или футболиста Лионел Меси : хора, които извършват жестовете много технично, много обработено, давайки вид, че не влагат ни най-малко усилие.”
Говорейки за актьора, който осветява филма му, Алехандро Иняриту се разпалва : „Хавиер е Минотавърът. С античните си черти, той напомня на древногръцка или римска статуя. Лицето му е събрало цялото човечество.”

Предчувсвахме го в 21 грама (казваме, че на толкова се равнява теглото на душата, когато напуска тялото), но Biutiful го потвърждава – Иняриту е хуманист, един от малкото режисьори днес, които търсят сюжети в духовни и философски теми.
В интереса му към маргинални, подтиснати герои, които дерзаят по изцеждането на последната капка, се ражда чувството за – напразна - надежда за светлина.

Писъци, сълзи, суеверия присъстват при Иняриту, както при Достоевски. Уж ненужни силуети, преекспонирани чувства, истерични крайности, които отпращат поздрав към човешкото същество, чиято сила се ражда в слабостта му. Женските образи са богати на конотации, страдащата съпруга на Uxbal (в ролята – Maricel Alvarez), по детски наивна и лутаща се, не може да не се отдаде на личните си демони, не може, подобно на Любов Андреевна от Чеховата Вишнева градина, да не се изкуши от желанията си. Една съвременна жена, чиито слабости, накрая, прощаваме. В другата крайност е светлата фигура на цветнокожата емигрантка (Diaryatou Daff), която, като Соня от Престъпление и Наказание, не може да избяга от добротата...

Както стана ясно, филмът е силно политически ангажиран. Семейството на Хавиер Бардем заемало сериозно участие в комунистически каузи, от които той е наследил активното желание за борба, но не и левите убеждения на майка си и чичо си (Пилар Бардем – режисьор- борец-антифашист) : „Времената бяха ралични, това беше начин да се противопоставяме на Франко. Днес развяването на знаменца няма особен смисъл. Може би изглежда идеалистично, дори наивно, но аз вярвам в социалните политики, в общността ; във всичко, което ни помага да живеем заедно. След като не съм нито лекар, нито политик, моята отговорност на актьор е да участвам във филми, които говорят за това.”

Biutiful дава точна характеристика на повечето прослойки в съвременното общество, моделирано под длетото на космополитния град. От африканското семейство, което е принудено да живее разделено и бедно, до лъскавите клубове, в които кокаинът и липсата на достойнство са задължителен елемент. Днес културата е повече от всякога обвързана с политиката, остава да проследим развитието на изкуството в тази насока.

Желанията ми политат с последния поглед над зимната гора, над Барселона, където никога не вали, над Саграда, обградена от строителни кранове, над плажа, над мястото, където умиращия Uxbal е слушал вълните и вятъра като малък. Желанията ми се срещат с хармоничния полет на ятото птици, отлитащи към Мадагаскар (нали Азнавур пееше, че мизерията ще бъде по-поносима на слънце). Желанията ми са познати на всички вас. Желанието ми е да срещам ангели.

* Използваните цитати са от портрета на Хавиер Бардем, публикуван в 3171 брой на френското списание за култура и изкуство Телерама.

понеделник, 4 октомври 2010 г.

Fourrure



Една годишна студентска стипендия във Франция е около 4 000 евро.
Това подобие на палто, носещо името "fourrurе", заради неестествения си произход от естествена кожа, се продава на авеню Монтен в магазина на Армани за 5889 евро.

Без думи (Sans mots)









Париж,
4 октомври 2010

четвъртък, 30 септември 2010 г.

Троянският манастир

След като подминаваме няколко дървени магазинчета за сувенири и икони, както и мъж от околностите, предлагащ ни бяло сладко, боров мед и ракия, влизаме в каменното предверие на Троянския манастир. Стените излъчват студенина, която действа oбодряващо в горещия ден.

Всичко си е на мястото – огромният бор в средата на двора, който помня от детството си или по-скоро от черно-белите снимки, подредени в жълти кутии, чешмата с лековита вода, паветата, цветята.

Пристигаме точно навреме за вечерната служба. Погледите са умислени, вперени в пространството пред нозете ни ; слухът ни се опиянява от плътните гласове. За кратко вдигам очи към монаха, който безмълвно ни кани да продължим молитвата в основната част на храма. Прекрачвам, заедно с него, вратата на собствената си вяра, а псалмите се сливат със зелените върхове. На върховете, както вече знаем, всичко е спокойно.

После хладния въздух и краткият престой на дървената пейка. Пътят обратно към града.
А той, градът си е същия. Същият мирис на къщата, същата дървена стълба, същата улица, която напомня за Неапол, същото кафене Рио, същият мрак, същият арт клуб (който беше „арт” много преди тази думичка да бъде така упорито употребявана в София), същите хортензии с големи пурпурни цветове, виреещи в двора, настлан с широки каменни плочи. Красиво е отново да се срещнеш лице в лице със спомените си. Да ги наблюдаваш от нужното (точното?) разстояние.

Напълно и тъжно обезлюдени тротоари, едно ново казино и дървета от двете страни на улицата, чиито корони се сливат и дълго разказват вечерни приказки на тези, които заспиват под зелените им прегръдки в нощта, в която имаше буря.

София, юли 2010

Илюстрация : Фра Анджелико, фреска

понеделник, 20 септември 2010 г.

На ринга

Dans les cordes (Франция, 2007, 95 мин) e изповедна форма на бившата боксьорка, настояща режисьорка на лентата, Магали Ришар-Серано. Несръчна, но честна изповед на някой, който добре познава атмосферата на ринга, както и мъчителното лутане между олющената фасада на боксовия клуб и мрачната история на едно объркано семейство от поредното сиво френско предградие.

Магали Ришар-Серано смело се набърква в дом, където всички са 100% бокс. Бащата. Дъщерята. Племенницата. Дори и майката, с различно лице от останалите и леко лудо поведение. Жозеф (Ришар Анконина) държи квартален боксов клуб, ежедневно заплашван от затваряне поради липса на средста. Момичетата пък се готвят за славни моменти : финалите на френския шампионат по бокс. Малко преди него, Анжи, голямата надежда, е жестоко пребита в поредния мач, за изненада на всички близки на младата боксьорка. Нейната братовчедка е тази, която отнася титлата в същата категория...

Смазаното физически и психически тяло на Анжи се превръща в център на филма. Актрисата, Луиз Шпиндел, с остри черти и първична игра, успява да превърне съмненията на персонажа си в духовно пътуване, в което разкрива важни истини : тази, добре прикривана от бащата, който не умее да говори и тази на майката, която вече не успява да сдържа мълчанието си. Но най-вече личната й истина, която разкрива сама за себе си, и която съумява да обогатява, малко по малко, всеки ден, удар след удар.

Мразя бокса, но метафоричната му употреба в изкуството ме провокира.

Боксът като начин на оцеляване в различните етапи на живота ; един безпардонен дуел, в който се смесват различни чувства и жертви.

Боксът, ненужната борба, чието ехо отеква между стените на малкия апартамент и в съзнанията на две момичета, които ще се превърнат в съпернички.

Боксът, превърнал се в убежище за неколцина маргинални герои, за които са характерни човечността, откровеността, безнадежността и нестихващото желание все пак да вярват, че най-доброто предстои.

Следите от удар, все по-мъчителното съществуване между сенки и съновидения, физическите бягства на Жозеф при застаряващи бивши мажоретки, бленуваното бягство на Анжи преди изгрев слънце, докато уличните лампи една по една спират да осветяват пътя към победата. Моментът, в който битката е изцяло в нейна полза, но това е без значение, защото „не всичко е бокс”. Сценарият на филма е базиран върху преосмислянето на въпроси, свързани с честта, с признателността, с честността, със солидарността и със стабилността на едно семейство.

Всички персонажи, които младата режисьорка разгръща на лентата си, биха могли да бъдат отражението на едно отминало кино : поетичният реализъм на Карне или този на Габен. Искреността на Магали Ришар-Серано прави от тях точно обратното : наши познати, приятели, чиято битка за оцеляване наблюдаваме, оказва се, доста емоционално.

Ненавиждам бокса. Седмици след като гледах На ринга, все още не мога да се освободя напълно от кадрите с посинени очи и мръсни въжета. Болезненият реализъм и отличните актьорски превъплъщения са оставили отпечатък в съзнанието ми, както и финалното посвещение : „На тези, които ни липсват”.

Боксът е гадна работа, но така или иначе, не е нужно да обичаш нещо, за да те кара да размишляваш върху него.

събота, 4 септември 2010 г.

Летни импресии

Бързата смяна на влака. Бавните й стъпки към планината. Отдалечаването от суетата, от желанието да преброи всички детайли, които пресичат съзнанието й. Устременото й движение по зелената пътека, спокойствието на велосипедната алея, безвремието на безкрайните лозя.



Стъпките на сърна, която се крие из просторите на гората, потапя се в желанията си, а после остава неподвижна, пред огромната жажда и вълнуващата среща.

Магнетичното пространство на светлия апартамент, черният роял в центъра на салона, венецианските маски и отворените прозорци, през който тишината достолепно заема отредения й трон.



Дългото следене на уличната светлина по мокрия от дъжда тротоар, живописната буря, чието присъствие внушава божествено вдъхновение, натрапливата топлина на въздуха рано сутрин.

Лятната чувствителност, свръхизразена заради морето и тихата перверзност на горещината. Котките на Бургас, които напомнят за Аньес Варда, пътищата на синята кола и вечерният път, по които стигаме до изненади и себепознание.

Краткият период на безметежност, който гръмко отстъпва на старите маршрути, на препълнената пощенска кутия, на познатия вятър, идващ от Сена.

Първата неделя на месеца, възроденото културно опиянение,(не)реалността в Париж, която постави край на моето мълчанието спрямо тетрадката.

сряда, 21 юли 2010 г.

Красивото танго на Инди Зара


Инди Зара е творец, притежавaщ много стил. Характеристика, която се втурвам да търся в хората, но все по-рядко откривам, от което никак не се чувствам обезпокоена, напротов, смело черпя вдъхновение от личности, на които винаги съм се възхищавала.
Инди Зара, този поетичен маг, който улавя и радостта, и тъгата еднакво добре, вече е сред тях.

Концертът й, който се състоя на 3 юли, петък, пред Базиликата Сен Дени в рамките на фестивала Метис беше достоен завършек на един етап, в който изживявам нейната музика, и който моментно приключи на френска земя, за да продължи на други места в летните вечери.

С характерните си, тъмни и умислени очи, Инди Зара се появи на сцената непосредствено след връхлетялата ни буря, за да донесе слънце и да го интерпретира по собствен начин. За да ни достави удоволствие с повечето парчета от авторския й албум Handmade. За да ни изпее вдъхновяващото Beautiful Tango, родено в полутоновете на морния залез, насред пустинята.

Музиката на Инди Зара е наситена с носталгия, този универсален човешки език. Личните й текстове ме пренасят в цветните лехи, сред които се разхождам късно вечер. Джаз интерпретациите й, умела смесица на автентични арабски мелодии и на дълбокия й, тревожен глас, ме карат да пътувам, на хиляди мили оттук, във вътрешната страна на тъгата, да отпътувам от теб и мен.

Imik Si Mik, тази песен на Инди Зара, чието заглавие означава „малко по малко”, беше специално пожелана втори път от публиката. За тези, които говорят арабски преполагам е било особено удоволствие да пеят на родния си език този поетичен текст. За тези, които не го говорим и не разбираме, а само крадем по някоя преведена фраза, също беше удоволсвие. Защото името й събира една философия, донякъде посветена на загубения в огромния град човек. Остава ни цялото време на света, за да я изживеем. Без безкрайно много мислене, което съпътсва дългите дни, с малко повече стил и достойнство.

Инди Зара е артист, който заслужава внимание.

Тези, които разбират увлечението ми по музиката й, най-вероятно са мечтатели като мен.



I love the way you move
And the way you
Put your hands on my hips
Are moving
While you take it slow
Makes me feel like I’m on a river flow
Cause we’ve got time
Yes we’ve got time
Beautiful stranger






I should die in your arms
Love is so beautiful and cruel
At the same time






All the angles and preachers became one
And for this heaven we live in
Reality may come in
And as long as you feel and breathe
As long as you live and see
This is
Love without trouble
Love
Without any soul


неделя, 6 юни 2010 г.

Неделен следобед

Мили приятели, благодаря ви за този прекрасен неделен следобед!

Да живее българо-френския сладкиш на Памела и българо-руските пелмени, да живеят чушките с ориз, шопската салата, кебапчетата, таратора и разбира се багетата, да живее неделното Броканте на rue de Seine, което си беше цял панаир, да живее музиката на Инди Зара и прекрасните изпълнения на Петя, които така ни развълнуваха, да живеят усмивките, простичките, но толкова важни човешки жестове, позитивното мислене и доброто настроение, да живеят всички вечери и следобеди, които ни предстоят, заедно, индивидуално и в частност с един човек, който днес много ни липсваше...

Да живее Париж!








събота, 29 май 2010 г.

Вечните образи



По същността си, нещата, които наричам вечни, не са такива. Вечен е само образът им, който си изграждам.

Хипер динамичността, с която се променя времето през май, правопропорционално на моите настроения.
Забравеното цвете от девети клас, което цъфти само нощем.
Уханието на нагорещен асфалт, на уличката покрай Jardin des Plantes, току-що попаднала под ударите на майския дъжд.
Двете лица на близнака.
Кутиите на Брокантето, които разглеждам, сякаш са възраждащи се пред очите ми спомени.
Усещането, минути преди да изляза на сцена. След това мигът, в който светлините са изгаснали, чуват се само първите акорди на музиката, вдигам глава и съм готова да забравя – от къде идвам, как се казвам и в какъв контекст се вписвам.
Възможността да се почувствам сигурна в личността си, да намеря хармония и да чуя гласа си, който за първи път ми пише висока оценка.
Може би щях да си създам още вечни образи, ако бях приела предложението за работа в Мароко, в театъра на Танжер. Но отказах. Оксидента здраво ме е спипал в пипалата си... Или аз сама се оплитам все повече в паяжините му... Ще имам друг повод на отида, въпреки че животът често си има собствени мечти, различни от нашите.

Създавам си образи, които сами по себе си не значат нищо, така както и архивните кадри. Но когато им придадеш гледна точка и своеобразно тълкуване, когато ги пригодиш към конкретна идейна плоскост, се превръщат в послания, поезия, вечност.

Единственото понятие, което неминуемо остава вечно, без да се изискват каквито и да е обяснения или интелектуални познания, е вярата.
Вярата, разглеждана извън характеристиките на човека и често плоските му тълкувания, вярата като съществуване, вярата като вечност.

Животът означава чакане според авторите на вълнуващия документален филм Sur les cimes tout est calme (На върховете всичко е спокойно), италианката Аngela Ricci Lucchi и арменецът Yervant Gianikian.

В очакване на нови попълнения в колекцията ми от вечни образи през предстоящата ми, двадесет и втора година, и разбира се на лятото, вечен кадър от архива на щастието, оставам на ваше разположение за всякаква допълнителна информация :)


Ралица

неделя, 9 май 2010 г.

четвъртък, 6 май 2010 г.

La mort d'Amélie




От един широко отворен прозорец, гледащ към rue des Bergers, се чува част от известна композиция на Ян Тиерсен, включена във филма Le Fabuleux Destin d’ Poulain (Невероятната съдба на Амели Пулен).

Застанах под прозореца, облегнах се на един перваз и заслушах.

Слънцето огряваше стаята, откъдето извираха нежните звуци, червеникавото пиано, плаката на Жан Сибърг на стената. Мелодията придаваше различен оттенък на този следобед, на тази част от улицата, на хората, които, затваряйки очи, преобразявах в човечета от пластилин, в неясни заради слънцето цветове.

Няколко минути по-късно пианистът се оттегли в кухнята, гледаща към вътрешния двор, за чаша студен чай.

Продължавам по пътя си, с поглед, вперен в близка витрина, отрупана с шоколад.

Амели е мъртва.
И това, може би ще ви се стори странно, не интересува никого в Париж.

Или поне никой на rue des Bergers в 16 ч 15 следобед.


Р.

понеделник, 3 май 2010 г.

Grandes Bouches Petites Oreilles 3



За съжаление няма да мога да присъствам на третото издание на Grandes Bouches Petites Oreilles, което ще се състои на 15 май, но горещо го препоръчвам на всички, които имат желание и възможност да го посетят! Предишното слам ателие от този проект беше вдъхновяващо!

четвъртък, 29 април 2010 г.

Station : Bath Spa

След кратката ми ваканция в живописния английски град Бат се возя в автобуса от гарата в Бристол към летището. Шофьорът - любезен, гологлав, синеок и много висок господин си припява, заедно с радиото и Том Джоунс. Покрай нас се редуват спретнати къщи и огромни зелени ливади с крави. Безкрай. Езеро с рибари. Кръстопът.

Шофьорът увеличава звука на радиотo и влага все повече изразителност в изпълнението си. Тактува си. Етюдът ми се струва толкова истински,забавен, носталгичен. Тихичко се смея. През прозореза виждам свобода, най-вече.

Мама Told me not to come. But I did it. And it was great. Really great. Thank you, Valia!




Bath в снимки :









събота, 17 април 2010 г.

Ignorance


"...la nostalgie apparait comme la souffrance de l'ignorance. Tu es loin, et je ne sais pas ce que tu deviens. Mon pays est loin, et je ne sais pas ce qui s'y passe. Certaines langues ont quelques difficultés avec la nostalgie..."
Kundera
L'ignorance
Picture : Edvard Munch, Jalousie II

вторник, 13 април 2010 г.

Петте пейки

„Това, което веднага се набива на очи при петте пейки е отсъствието на пейка. Всъщност, останала е една, видимо изхабена от времето и от температурните промени. Нейното желязно тяло е познало различни поколения, облягащи гърба си и отпечатъците от дългите им престои. Впрочем, бихме могли да кажем, че в началото пейките бяха пет. Разположени в кръг около нещо като квадратен фонтан, който, уви, само наричахме така. Никога не сме имали удоволствието да видим вода, течаща от медената му уста.

Голямото ни желание да се усамотим оставаше нереализирано в твърде малките ни жилища и при твърде многобройните ни семейства. Изглежда, че младостта трябва да минава... е, нашата премина на петте пейки.”

Това е част от личния и силен текст на Хосин Бен (Hocine Ben), чиято пиеса Петте пейки (Les Cinq bancs) е част от фестивала Градове (Vi(ll)es) в театъра Жерар Филип, Национален драматичен център на Сен Дени. Режисурата е на Мохамед Руаби (Mohamed Rouabhi), който изгражда образа на един от персонажите в пиесата. В другия се въплъщава самия автор, известен слам поет и въздействащ актьор.

Спектакълът е програмиран в залата, наречена Дупката (Le Terrier), логично разположена в мрачните, изпълнени с дух, подземия на театъра. За да стигнем до нея, преминаваме през своеобразен лабиринт, в който на два екрана наблюдаваме снимки от града и по-точно от тези така противоречиви негови части - предградията. В случая се запознаваме със съвсем конкретно пространство – родното място на автора.

На заден план във влажното мазе отекват слам стиховете на Хосин Бен. Неговите думи се запечатват по сивите стени и остават там. Завинаги. Кратка увертюра към поезията, на която се наслаждаваме минути по-късно в Петте пейки.

Част от малкото червени седалки са разположени директно на сцената, по която силно личат следи от наводнение. Едно злокобно сценично пространство, маркирано от мръсна пейка, която няколко пъти се огъва като акордеон под ударите на спомените, от две кофи за боклук и малка стая, скрита зад правоъгълен прозорец в задната част на сцената, която изобразява вътрешното пространство, от което героите често ще бягат, за да намерят покой.

Отново два екрана, на които се редуват образи и заглавия, измъкнати от текста - едновременно ода, упрек, завръщане към родното място ; едновременно почит, любов, спомен, мемоар. С леки импресионистични похвати, с предпазливост и привързаност, Х. Бен ни въвежда в живота на типичното население в неговия квартал, La Maladrerie (наричан от местните La Mala), построен в началото на 80те години, част от предградието Обервилие.

Забавлявайки се с клишетата за предградията и техните обитатели, често свързвани с архаичния начин на живот, в който цари бруталността и страхът, пиесата третира ежедневието на обикновените хора, понякога безделници и твърде безгрижни. Авторът ни предоставя точни и завършени портрети, без сервилност, с помощта на искренната му поезия и особената му, прозорлива доброжелателност.

Светлините са приглушени, вечер е, имаме среща със Заки на реално съществуващото място, наречено „петте пейки”, уязвим център на квартала. Но Заки – Годо ? няма да дойде. Затова пък Далил ще скицира и разнищва, една след друга, различни фигури ; лица, които изглежда трябва да се срещнат, сякаш привличани от някаква сила. Само един червен, заслепяващ прожектор право в целта, нощта е обхванала всичко с пипалата си, с нея се появява и неочакван посетител, контекстуализиран наскоро след смъртта му, един дух, който е прекосил океана, за да се присъедини към лутащите се души : Джеймс Браун, Soul Brother Number One, който ще посещава нощите на Далил с един и същи въпрос : Damn right, are you somebody !?”

Документалният стил на прожектираните снимки, музикалният фон, няколкото асоциативни предмета – накратко елементарните театрални средства ни пренасят отвъд конкретното пространство, отвъд хората, често объркани между моменти на самота и на съмнения ; спектакълът поставя на преден план един друг, колосален, неизбежен персонаж, който се налага със сила и спокойствие. Градът.

Двамата актьори използват максимално възможностите на залата, рисувайки едно въображаемо и точно копие на квартала им в Обервилие, което създава усещане у зрителя, че не наблюдава просто отвън, а е вътре, в центъра, в града, в момента ; че усеща мириса на бедност и на марихуана между бетонните сгради с ужасна архитектура. Вижда ясно как героя влиза през едно място, а излиза през съвсем друго, сблъсква се с неговото реално лутане, неговото желание за слънце, за мечти, неговото любопитство, което често бива наказвано от социалния контекст. Потреперва при желанието на непознатия да посещава Париж, който е същевременно толкова близо и толкова недостъпен. Чува молбите му за това, никога повече да не губи безвъзвратно близък приятел.

Петте пейки тръгва от един конкретен разговор между двама приятели, които са силно увлечени по колекциите си от музикални плочи и по хип-хоп музиката, за достигне, по философски и поетични пътища до глобални теми като търсенето и изграждането на личността, спомените, съществуването, смъртта в тези сиви, болезнено сиви пространства, които са изградени около централните части на градовете, за да се превърнат в топоси, приютяващи маргиналните герои, чийто живот може да бъде разбит твърде рано и никой, никога да не си даде сметка в нашето така толерантно общество.

В Петте пейки провокацията е заложена в текста, в тревожния глас, чийто запис създава усещането, че идва от дълбините на пустинята. Пустинята на Европа. Употребата на визуални опори е премерена, избегнати са клишетата, а подбраните снимки съвсем не са шокиращи, а обективни и лишени от патос и от драматизъм, оплакване или пресищане на определена тематика. Подобно текста, който в разрез с метафоричното пространство около една празна пейка, сам по себе си ни кара (най-после!!!) да реагираме, да говорим, да се интересуваме от нечии спомени и истории, различни от нашите собствени ; да откриваме части от света, за които сме забравили или които никога не сме познавали.

Х. Бен и М. Руаби само за час, в абсолютно минималистична атмосфера и със съвсем пестеливи костюми, успяха да ме заинтригуват, представяйки ми родното си място, често пропито с болка. За час дишах от техния градски въздух и виждах през техните търсещи, изразителни и топли кафяви очи. Чрез този спектакъл двамата артисти правят остър завой към основното – текстът и актьорското присъствие. Един реверанс към „бедния театър”, към експресивния портрет на жена, рисувана на фазер с фрагментарен фон, чийто поглед се втурва брутално в сърцето, реверанс към мъртвите люляци...

Ралица

Париж

неделя, 28 март 2010 г.

Пролетно пробуждане

Времето забавя хода си в библиотеката, минутите заемат мързелива походка между масите, затрупани с учебници.

Прочетените думи внимателно отмерват тихите крачки на приближаващата вечер.

Замислени погледи над някоя книга.

Няколко идеи, записани в полето на лекциите.

Изведнъж неистово желание да напусна това място и да побегна към безкрая.

Да напусна затвореното пространство на библиотеката, разпилявайки небрежно записките си на пода ; да сложа слънчевите си очила и да поглъщам всеки детайл на деня, на пейзажа в сепия, на дърветата, чиято сянка също има свойството да забавя времето.

Да проследя всички настроения на пролетния дъжд – лекото смрачаване, внезапния дъждовен облак, краткия, но интензивен валеж, придружен с динамични гръмотевици и най-сетне изгряващото слънце. Нетърпеливо, топло, игриво, досущ като пролетно пробуждане...


P.S. Обичам ви, мили цветя!

PP.S. "Пролетно пробуждане", незабравимата пиеса на Франк Ведекинд...

вторник, 9 март 2010 г.

Жена с цигара





Да обичате едно същество означава да признаете, че то съществува точно толкова, колкотo и вие.



Симон Вейл











След тази мисъл на Симон Вейл и след тази "Жена с цигара" на Цветомир Асенов бих могла да формулирам пожеланието си по повод изминалия Международен ден за правата на жените и настъпващата пролет в нюансите на цитата от френската писателка...


Да обичаш една жена означава преди всичко да признаеш, че е вдъхновение...

Пожелавам на всички жени безкрайно много сили и вяра по пътя към мечтите им...

На всики ви цветна, хармонична, празнична пролет...





Ралица

понеделник, 15 февруари 2010 г.

Slam, защо не?


Събота, 13 февруари,театър Жерар Филип в Сен Дени, едно от северните, „горещи” предградия на Париж. Театърът, с който се очертава да работим през този последен семестър, включва в програмата си фестивалa за деца „Ами аз тогава ?” (Et moi alors?). Освен спектакли, в него са програмирани и различни събития, ориентирани към децата, измежду които и социално-културното ателие за слам поезия, наречено „Големи усти, малки уши”, последвано от отворена за всички слам сцена, където деца и възрастни се срещат зад микрофона.

„Защото никога не е много рано или много късно да започнеш да пишеш слам”, както гласи подзаглавието на ателието. Факт – аз написах първия си слам на 21 години, в тази студена събота.

Проектът за общодостъпната слам поезия, подкрепен от кметството на Сен Дени, се изгражда на епизоди, изтъкавайки образа си от град на град, от училище на училище, от човек на човек. Той е серия от десет ателиета, които започват в няколко начални училища, където възрастни и младежи се втурват да помагат, а после се разрастват в кафета, театри и други пространства. Десетки деца и родители се стичаха в малката зала на театъра Жерар Филип, което беше истинско удоволствие и за организаторите, и за публиката.



Условието на ателието, абсолютно безплатно за всички желаещи, беше дете + възрастен. „Ако нямате свое дете, грабвайте това на съседа и елате”, беше написано някъде из листовките. В последствие се оказа, че не е задължително, но аз бързо намерих новата си седемгодишна приятелка Лара, която беше с майка си и двете си сестри, и с която написахме първите си слам стихове, а после ги прочетохме заедно на сцената. Имахме няколко предложения за начално вдъхновение : „В моя куфар има...”, „В живота обичам / не обичам...”, „Моят вълшебен сладкиш”. И двете с Лара единодушно си избрахме „куфара” – в нейния имаше сладкиш, който ще раздели с всеки, костюм на принцеса, любов, магическа пръчка, колело, а ето какво имаше в моя :

В моя куфар,

има лица, които казват добър ден на много непознати,

има шапки, които покриват всичките мисли в главата ми,

има балони, които пускам на свобода когато летя със самолет,

има щастие, което съм готова да споделя с добрия човек в парка, покрит с магия.

Не е лошо като за първи слам, нали? Но, наистина, какво е "слам" ?

Slam e аристично, социално и културно движение, водено от волята да превърнем творчеството и изразяването в достъпни за всички, демократизирайки поезията.

"To slam" на английски означава "хлопвам ; тръшкам ; удрям ; критикувам остро". Тази дисциплина се появява в САЩ през 80те години, създател е поетът-строител Марк Смит. В произхода си движението слам са литературни състезания, в които правилата са лаконични : без музика, без костюми, без аксесоари, от 3 до 5 минути, предоставени на всеки човек пред микрофона.

Във Франция слам поезията пристига в средата на 90те години, в малко по-различен дух : атмосферата в парижките кафета, където се провеждат първите слам сцени не е състезателна, напротив - приятелска, станала характерна с известния си девиз „един казан текст, една подарена напитка” (действително се спазва, а аз получих дори две!).

В сърцето на слам движението, уважението и изслушването на другия не са идеи, а златни правила. На практика слам поезията е начин да се преоткрият основни обществени ценности : всеки притежава своя шанс, без значение неговата възраст, неговото ниво на образование и неговия произход. Неговите различия. Този вид поезия е още начин да се придаде ценност на думите, които всекидневно употребяваме ; да се приобщят повече хора към една артистична идея, едновременно лична и колективна. Практиката на писане да се придружи с процеси, създаващи различен поглед към творчеството : няколко часово ателие е достатъчно, за да се вдигнат бариери като „страх ме е да не изглеждам смешно”, „не мога да пиша” и показва, че всички могат да пишат. За някои писането ще бъде повод да изяснят себе си, да добият доверие в себе си, най-вече за да могат да изказват мнението си на обществени места и да въздъхнат, установявайки : „не знаех, че съм способен на това.” Слам поезията е начин да се засягат и болезнени въпроси, изглеждащи по-достъпни за коментиране, пречупени на думите. Насилието и расизма бяха централни теми в някои текстове, написани по време на ателието, на което присъствах, най-вече от децата. Слам е несъзнателното надминаване на Аз-а, с който сме свикнали, получаването на признания от непознати и техните аплодисменти.


Децата могат да бъдат включени във всеки момент на творене, без значение дали пишат или все още не – затова са ръцете на възрастните. Да им помагат да напишат първия си слам, да прочетат собствените си текстове, да порастнат. Да подадеш по-силната си ръка може да бъде и начало на здрава социална връзка, на подкрепа, придаваща нови значения на личността. А изглежда лесно...

Подобни слам ателиета, обединяващи различни поколения, имат и огромно хуманно значение : не само, че се борят срещу излолирането на най-възрастните, които с радост излизат от самотните си къщи и участват, но и благоприятстват обмена на знания и са в основата на породили се прекрасни връзки, които продължават далеч извън границите на конкретното събитие. Ето защо организаторите от Slam & Cie работят с различни училища от Сен Дени и други предградия – за да могат всички деца да продължават артистичните си занимания и извън училище, а проектът постепенно да се адаптира към други акции на всички желаещи училища, класове, преподаватели.

На слам сцената, която открихме след ателието присъстваха деца от началното училище Жул Валес и по-специално ученици, чиято учителка бе взела присърце идеята. Повечето текстове бяха на тема „ако имах магическа пръчица...”, а продълженията варираха от „ще превърна брат ми в жаба” до „ще уволня Саркози!”.


Два часа слам сцена е все пак изморителна за децата. Ето защо накрая бройката участници значително намаля, за да чуем последните доста интересни текстове : заплашителните стихове на един китаец, изповедта на цветнокож, ровеща се из спомените от детството, обобщаващите редове на французойка, която завърши с думите : „не обичам хората, които не се обичат” и най-значителния за мен текст в този ден, чийто автор е главната организаторка на това и много други ателиета, акции, проекти, свързани със слам поезията, изключително лъчезарната Ела Дилафе, която уважавам неимоверно заради това, с което се е нагърбила. Тя ни прочете неин любим текст, заедно с дъщеря си - цветнокожо, усмихнато момиченце на плитки. Ела ни сподели, че обича всичко в нея – и различната й кожа, и различните й нос, устни, осанка и най-вече различните й коси, заради които често учудено я питали във фризьорските салони (къде другаде) „Ах, това вашата дъщеря ли е?!”


Стиховете на Ела бяха много човешки, мили, вдъхновяващи, а първият ми „слам ден” поучително, непретенциозно, обогатяващо, освежаващо сетивата преживяване.


P.S. Пропуснах да отбележа, че при слам поезията, всеки измисля свой прякор, наречен „blase” на френски жаргон. Той би могъл да се превърне и в цяла нова идентичност. Аз така и не измислих своя, може би защото през тези няколко слам часа бях себе си повече отвсякога.

петък, 12 февруари 2010 г.

Théâtrale ta muse!

9 февруари 2010



Събудих се в снежен Париж. Дълго гледах през прозореца революционно настроените, топчести снежинки, които рязко падаха на огромни бели каскади, или спираха изведнъж.




Вървях до училище по тези стъпки, разбира се закъснях, но поне г-н Пиана, с който през изминалия семестър постигнахме сериозен напредък в областта на древногръцките трагедии, а през настоящия ще изучаваме ревюто и анатомията на тази сензационна форма, вече е свикнал и дори ми се усмихва съучастнически докато произнася почти правилно името ми.

В Париж снегът идва в сутрин, в която очакваш слънце, след като вдигнеш щорите, в деня, в който откриваш, че е невъзможно да излезеш без шапка, в деня, в който се случва да се разплачеш без повод или по съвсем конкретен повод.

Дълго си говорихме с най-близките ми хора в университета – съвсем хладнокръвно откраднати три часа, прекарани в кафето, придружени от сладки френски приказки, от които стана ясно, че след няколко месеца е края на един етап, не само от образованието ни. Съвсем реално ще поставим края на една (измислена от нас) епоха с много, много театър, срещи, усмивки, китайския ресторант на ул. Муфтар, зеленото кафе срещу Сорбоната, сериозен брой изпити и записки, клюки, танци, тайни, целувки и... приятелство, което вирее въпреки (или благодарение на) различните ни култури и твърде различния живот, който сме имали, докато не се срещнахме в Париж. Епоха, със сигурност кратка, но в която научих много. За себе си най-вече.

За щастие винаги предстои следващото време, още по-наситено от предишното.




След кратко колебание, природата влиза стремглаво през портите на каменния град, пълни чантата ми със сняг и отшумява, отново рязко, след като тъкмо съм се добрала до следващата лекция. Концентрирайки се върху обясненията на г-н Деклер, който говори уморително тихо, изведнъж в съзнанието ми изниква реплика от снощния филм „Театрална е твоята муза!”

Да. И я обичам.