Събудих се в снежен Париж. Дълго гледах през прозореца революционно настроените, топчести снежинки, които рязко падаха на огромни бели каскади, или спираха изведнъж.
Вървях до училище по тези стъпки, разбира се закъснях, но поне г-н Пиана, с който през изминалия семестър постигнахме сериозен напредък в областта на древногръцките трагедии, а през настоящия ще изучаваме ревюто и анатомията на тази сензационна форма, вече е свикнал и дори ми се усмихва съучастнически докато произнася почти правилно името ми.
В Париж снегът идва в сутрин, в която очакваш слънце, след като вдигнеш щорите, в деня, в който откриваш, че е невъзможно да излезеш без шапка, в деня, в който се случва да се разплачеш без повод или по съвсем конкретен повод.
Дълго си говорихме с най-близките ми хора в университета – съвсем хладнокръвно откраднати три часа, прекарани в кафето, придружени от сладки френски приказки, от които стана ясно, че след няколко месеца е края на един етап, не само от образованието ни. Съвсем реално ще поставим края на една (измислена от нас) епоха с много, много театър, срещи, усмивки, китайския ресторант на ул. Муфтар, зеленото кафе срещу Сорбоната, сериозен брой изпити и записки, клюки, танци, тайни, целувки и... приятелство, което вирее въпреки (или благодарение на) различните ни култури и твърде различния живот, който сме имали, докато не се срещнахме в Париж. Епоха, със сигурност кратка, но в която научих много. За себе си най-вече.
За щастие винаги предстои следващото време, още по-наситено от предишното.
След кратко колебание, природата влиза стремглаво през портите на каменния град, пълни чантата ми със сняг и отшумява, отново рязко, след като тъкмо съм се добрала до следващата лекция. Концентрирайки се върху обясненията на г-н Деклер, който говори уморително тихо, изведнъж в съзнанието ми изниква реплика от снощния филм „Театрална е твоята муза!”
Да. И я обичам.
Повървях по снежните стъпки, незабележимо присъствах на лекцията на г-н Пиана и подслушах неволно разговора на няколко момичета, които се запознаваха с превратностите на живота. В малката книжка на Оскар Уайлд- "Младостта е изкуство", която използвах като параван на моята любопитност, попаднах на епигарамата: L'amitié est infiniment plus grave que l'amour.Elle dure plus longtemps.
ОтговорИзтриванеКогато тръгвах към Китайския ресторант на улица Муфтар си помислих, че най-добрата комбинация е , когато приятелството се съдържа в любовта...
Какво научи за себе си?:)
ОтговорИзтриванеНаучих се на толерантност преди всичко. Разбрах, че имам още много да уча и да пътувам ; че обичам да пиша, да се вълнувам, да откривам, да анализирам неща, които за голяма част от хората не съществуват.
ОтговорИзтриванеНай-хубавото, което научих е, че няма по-важна връзка от тази със самия теб и че трябва да правиш в живота си точно това, което ти позволява се откриеш, опознаеш, а защо не и да се обикнеш:) Да се чувстваш добре и спокойно със самия теб, с другите около теб и с най-вече с Другия до теб:) Поздрави
Да се чувстваш добре, за да можеш да бъдеш полезен!:)
ОтговорИзтриванеБлагодаря ти за отговора. Прекрасно е, че мислиш за Другия до теб.
ОтговорИзтриванелюблю фотографии городов, они очень красивые
ОтговорИзтриване