Твърде малко дни остават преди Коледа – „няма време”, тиктака човечето от Минута е много, а парижани само това и чакат – грабват чадъри, деца, списъци, кой каквото има, и обявяват препускането. Това не е просто обичайно съботно препускане, не. Станах свидетел на целодневен маратон, на моменти същинска корида, а в късния следобед състезание по борба в свободен стил за чаша топло „коледно” кафе в американската верига Starbucks.
Каква наслада е да наблюдаваш всички тези хора, преминали през повечето невероятно украсени витрини със зайчета, мечки, снежанки, доставящи огромно удоволствие на възрастните, за децата не съм толкова сигурна! Какво удоволствие, след като ти самият си правил точно това, което ти се искало в този съботен ден. Kaкво удоволствие, след като самия ти, ще празнуваш Коледа вкъщи с любимите си хора. Какво удоволствие, след като, и тази година, си взел важни решения за себе си, припяваш си La vie en rose между две лекции, две кафета и две бели нощи, и знаеш, че чувстваш неща, които ти дават свобода ; че правиш жертви заради тази свобода, че свободата е абстрактна и трудна, че изкуството е субективно и тъжно, но въпреки това го обичаш. И си казваш, че Tо е коледния ти подарък, най-големия..
Късно вечерта, по улиците нямаше и спомен от дневната тълпа. Само зайчетата от витрините, няколко случайни минувача и две момчета, които заключваха празния и добре почистен Starbucks на булевард Опера. Само една закъсняла жена, която се бори с добре опакован подарък, клошар, готов да пренощува, увит в скъсано одеало и танцуващ дядо Коледа пред магазин за скъпи шоколади. Само вятъра, остатъчния вкус на студа и светлините, които, изляни в различни форми, придават специално настроение на булевард Осман.
понеделник, 22 декември 2008 г.
вторник, 4 ноември 2008 г.
След Залез
Разхождаше се из парижките улици, след като бе прекарала целия си понеделник в библиотелата на центъра Pompidou.
Луната беше изгряла – тънка, нежна, прозрачно-магична. Цвета на небето беше по-необикновен, по-наситено син и по-въображаем отвсякога.
Мостът, по който вървеше, беше осветен с безброй светлини, създващи илюзията за безброй запалени свещи. В далечината светеха още мостове, сгради, прозорци. Погледът й не можеше да обгърне всичко.
Изведнъж попадна на тесен пасаж, в който откри най-малката, най-кокетна и най- красиво украсена книжарница в града.
Един човек, както си вървеше, падна и изпусна плика, който носеше. Други двама, мъж и жена се караха, залепени на оградата около градината пред Notre Dame ; караха се, а сякаш се обясняваха в любов. Трети пък носеше огромен куфар и плачеше, гледайки Сена. Сигурно се сбогуваше, най-гадния момент.
Всичко това се случваше с темповете, настроението и тихите стъпки на театрален спектакъл.
Не й стигаха думите, въпреки че ги колекционираше, да опише, сама на себе си, колко е красива Катедралата в този момент, колко мъдро, сияйно и могъщо е синьото небе, колко изящна е луната, как целият им блясък се отразява в Сена – достойно поемаща на вълните си поредния туристически кораб, пълен със стотици очи – попиващи, поемащи, оценяващи всеки лъч, детайл и парченце вечност.
Нямаше какво да каже. Цялата красота се беше стоварила на гърба й, беше щастлива, че живее, усеща, обича този град. Каза си, че никога не иска да го напуска, а после си помисли, че е миг на върховно умиление и е прекалено млада за тези заключения. Забави хода си, спря, облегна се на един каменен зид, където букинистите подреждат книги, картички, фигурки и заплака. От щастие. За втори път в живота си.
Луната беше изгряла – тънка, нежна, прозрачно-магична. Цвета на небето беше по-необикновен, по-наситено син и по-въображаем отвсякога.
Мостът, по който вървеше, беше осветен с безброй светлини, създващи илюзията за безброй запалени свещи. В далечината светеха още мостове, сгради, прозорци. Погледът й не можеше да обгърне всичко.
Изведнъж попадна на тесен пасаж, в който откри най-малката, най-кокетна и най- красиво украсена книжарница в града.
Един човек, както си вървеше, падна и изпусна плика, който носеше. Други двама, мъж и жена се караха, залепени на оградата около градината пред Notre Dame ; караха се, а сякаш се обясняваха в любов. Трети пък носеше огромен куфар и плачеше, гледайки Сена. Сигурно се сбогуваше, най-гадния момент.
Всичко това се случваше с темповете, настроението и тихите стъпки на театрален спектакъл.
Не й стигаха думите, въпреки че ги колекционираше, да опише, сама на себе си, колко е красива Катедралата в този момент, колко мъдро, сияйно и могъщо е синьото небе, колко изящна е луната, как целият им блясък се отразява в Сена – достойно поемаща на вълните си поредния туристически кораб, пълен със стотици очи – попиващи, поемащи, оценяващи всеки лъч, детайл и парченце вечност.
Нямаше какво да каже. Цялата красота се беше стоварила на гърба й, беше щастлива, че живее, усеща, обича този град. Каза си, че никога не иска да го напуска, а после си помисли, че е миг на върховно умиление и е прекалено млада за тези заключения. Забави хода си, спря, облегна се на един каменен зид, където букинистите подреждат книги, картички, фигурки и заплака. От щастие. За втори път в живота си.
събота, 25 октомври 2008 г.
Приказка Част II
Честит Рожден Ден, Дори!
Пиша ти това писмо, специално издание от брега на морето. Намирам се на малък остров, на един час път от Барселона със самолет. Къщата, в която сме отседнали с Javier Bardem е страхотна – малка, тъмно розова на цвят, с дървени щори, с малка веранда, на която вечер топлия въздух се слива с аромата на някакво тайнствено цвете, което цъфти само вечер! Имам си собствена стая, идеална за писане – сутрин, когато се събудя слънцето вече е приятно усмихнато, лъчите прелестно се отразяват в морето, което, представи си, е точно пред прозореца ми! Тук е от онези места, на които се чувстваш безкрайно спокоен и влюбен – в малките капчици роса, в музиката на Нина Симон и Нора Джоунс, която слушаш по залез слънце, в яркия пламък на огъня в камината късно вечер. Тук няма омраза, няма хорска завист и глупост – има място само за мечти и дихание на слънчева свежест. Няма театри, нито кина, нито кафета, нито суета. Можеш да останеш сам си мислите си, но се чувстваш самотен, защото си обграден от аромати, цветове, гледки. Dolce vita. Следобед си чета в цветната градинка, в която има огромна люлка. Понякога запивам на тази люлка, след като съм изяла огромно количество смокини. Вечер, преди да затворя очи, докато дописвам последните си редове се сещам за много моменти прекарани заедно и често слушам Тинтява 6 на Уикеда, става ми весело, фестивално и лятно. Сънищата ми тук също са различни – по-розови, по-смели, още по-театрални и даващи още по-голяма свобода на въображението. “Въображение” е Думата, думата с много важно значение, към която трябва да се отнасяме с внимание. Пази въображението си!
Та така... иска ми се всичко това да е истина, но не е. Пиша ти това писмо от Париж, където, атмосферата е също така уникална, но по различен начин. За съжаление не съм с Javier Bardem, но може би ще го срещна някои ден и ще му кажа „здравейте гледала съм всичките филми с ваше участие по... 13 пъти...”
Е, пожелавам ти следващата година, на този ден да прануваме заедно на някой таен остров от мечтите, или поне в Париж (усмихва се). С вино, балони, подаръци, торта и всичко останало. И Javier Bardem, не мисля, че ще откаже поканата, все пак всички ни харесват (отново се усмихва).
Знаеш, че от сърце ти желая всичко най-прекрасно, така че ще ти кажа само: пази чувството си за хумор и положителната си енергия, обичай мечтите си и се усмихвай! И учи френски, нали!?
Приказката продължава...
Рали
Пиша ти това писмо, специално издание от брега на морето. Намирам се на малък остров, на един час път от Барселона със самолет. Къщата, в която сме отседнали с Javier Bardem е страхотна – малка, тъмно розова на цвят, с дървени щори, с малка веранда, на която вечер топлия въздух се слива с аромата на някакво тайнствено цвете, което цъфти само вечер! Имам си собствена стая, идеална за писане – сутрин, когато се събудя слънцето вече е приятно усмихнато, лъчите прелестно се отразяват в морето, което, представи си, е точно пред прозореца ми! Тук е от онези места, на които се чувстваш безкрайно спокоен и влюбен – в малките капчици роса, в музиката на Нина Симон и Нора Джоунс, която слушаш по залез слънце, в яркия пламък на огъня в камината късно вечер. Тук няма омраза, няма хорска завист и глупост – има място само за мечти и дихание на слънчева свежест. Няма театри, нито кина, нито кафета, нито суета. Можеш да останеш сам си мислите си, но се чувстваш самотен, защото си обграден от аромати, цветове, гледки. Dolce vita. Следобед си чета в цветната градинка, в която има огромна люлка. Понякога запивам на тази люлка, след като съм изяла огромно количество смокини. Вечер, преди да затворя очи, докато дописвам последните си редове се сещам за много моменти прекарани заедно и често слушам Тинтява 6 на Уикеда, става ми весело, фестивално и лятно. Сънищата ми тук също са различни – по-розови, по-смели, още по-театрални и даващи още по-голяма свобода на въображението. “Въображение” е Думата, думата с много важно значение, към която трябва да се отнасяме с внимание. Пази въображението си!
Та така... иска ми се всичко това да е истина, но не е. Пиша ти това писмо от Париж, където, атмосферата е също така уникална, но по различен начин. За съжаление не съм с Javier Bardem, но може би ще го срещна някои ден и ще му кажа „здравейте гледала съм всичките филми с ваше участие по... 13 пъти...”
Е, пожелавам ти следващата година, на този ден да прануваме заедно на някой таен остров от мечтите, или поне в Париж (усмихва се). С вино, балони, подаръци, торта и всичко останало. И Javier Bardem, не мисля, че ще откаже поканата, все пак всички ни харесват (отново се усмихва).
Знаеш, че от сърце ти желая всичко най-прекрасно, така че ще ти кажа само: пази чувството си за хумор и положителната си енергия, обичай мечтите си и се усмихвай! И учи френски, нали!?
Приказката продължава...
Рали
петък, 17 октомври 2008 г.
Less is more
Минималистичната режисура на Любовникът по текста на Дюрас ми даде много теми за размисъл, забележки към хората и мен самата. Спектакълът, който беше поставен в малката, но препълнена зала на националния театър Colline, може преспокойно да послужи за учебник. Заради лекотата, с която е построена постановката, създаваща усещане за неизмерима дълбочина на думите, звуците, движенията ; заради силните моменти, които, в унисон с музиката, подкрепят тезата, че „по-малкото е повече”. Само един чифт женски обувки на сцената, семпли костюми, изчистени от всякакви маниери движения. Обожавам минимализма в театъра. По-малко в архитектурата и пластичните изкуства. И никак в музиката.
Предложението е на Astrid Bas и Ami Flamer. Режисьорската им работа е извършена със завидна прецизност, която тук, за разлика от други спектакли, не означава скука. Те са и главните герои на сцената. Astrid e aктрисата, която изигра Нея, момичето, впечетляващия образ, символ на авантюрата, наречена Дюрас, и която си служеше с думите, както и с тялото си като с инструмент, на който свири поне от петнадесет години. Играта й набеляза множество пътеки, но остави на зрителя, сам за себе си, да ги направи проходими. По-интересно е. Присъствието й прикова публиката, отвлече я, разказа й историята, която трябваше да бъде казана, шокира я, приласка я, мотивира я, разплака я. Накрая я пусна да си ходи, все така отвлечена, съвсем неподозираща за мислите, които ще я обхванат.
Прибирайки се вкъщи след спектакъла, побързах да взема книгата на Дюрас в ръце и да извадя последния своеобразен монолог. Повторих го около шест пъти. Повярвайте, по-изморително е отколкото какъвто и да е спорт. Защото натоварва душата. Упражнението ми позволи да се възхитя още повече на актрисата и сериозната й игра, на страхотния й стремеж към съвършенство, на моментите, които успя да увековечи. Понякога дори един миг е достатъчен, less is more.
Не си мислете, че ролята на Ami Flamer е била тази на Мъжа, на китаеца от Фу Чуен, на собственика на малка гарсониера в Чо Лън. Не. Него го няма. Отишъл си е със скъпата лимузина, или пък е заминал за Китай, или само споменът, оставен от него, личащ в думите й е предостатъчен. Имам усещането, че репликите на любовника са изрязани, сякаш не съществува, а друг път имам чувството, че Тя не му дава да говори. Тя е едновременно смела, едновременно твърде малка, за да знае каквото и да е било – като мен.
Музиката, изцяло съчинена от Ami, неговата цигулка, с която остава през цялото време на сцената, поражда у мен и страх, и наслада, и възбужда въображението ми, и го вцепенява, и живея, и не.
Не бих могла да пропусна и друг основен елемент от спектакъла, а именно светлините на Georges Lavaudant, които променят пространствата на сцената, съсредоточават се върху определени детайли, с което пресъздават перфектно атмосферата. Пестеливо, с няколко простични ефекта, сцената, а и цялата зала, изведнъж заговори сама – разказваше най-вече за една любов.
Признавам, че ако не познаваш историята на Дюрас, би било малко трудно да разбереш спектакъла, който продължава цели 45 минути. Признанието ми, разбира се, е само отбелязване – не мисля че има някой, който да не познава Любовникът.
Треперя при мисълта за китаеца, Сейгон, петнадесетгодиното момиче, любовта им – истинска, болезнена, сексуално брутална, желана, отбягвана, изстрадана, максимална, радикална, отблъскваща. Любов, която можеш да наречеш абсолютно луда и неконвеционална, която можеш да не пожелаеш, но на която ще се възхитиш – защото ще свърши единствено с нечия смърт. Нито миг по-рано. Ще свърши тук, на Земята. Иначе Тя и Той, Рай и Ад ще продължат да съществуват.
За финал – нещо у-бийс-т-вено! Intimacy. Своеобразен връх, апосиотеза, sublimation, еуфоричен пик на актьорската игра, финални акорди на текста, стряскащи, болезнено искренни тонове от цигулката, последен звънец, оповестяващ края на спектакъла.
Защо не и на живота. Жалко, че не го видяхте, че не го живяхте.
Ралица
Предложението е на Astrid Bas и Ami Flamer. Режисьорската им работа е извършена със завидна прецизност, която тук, за разлика от други спектакли, не означава скука. Те са и главните герои на сцената. Astrid e aктрисата, която изигра Нея, момичето, впечетляващия образ, символ на авантюрата, наречена Дюрас, и която си служеше с думите, както и с тялото си като с инструмент, на който свири поне от петнадесет години. Играта й набеляза множество пътеки, но остави на зрителя, сам за себе си, да ги направи проходими. По-интересно е. Присъствието й прикова публиката, отвлече я, разказа й историята, която трябваше да бъде казана, шокира я, приласка я, мотивира я, разплака я. Накрая я пусна да си ходи, все така отвлечена, съвсем неподозираща за мислите, които ще я обхванат.
Прибирайки се вкъщи след спектакъла, побързах да взема книгата на Дюрас в ръце и да извадя последния своеобразен монолог. Повторих го около шест пъти. Повярвайте, по-изморително е отколкото какъвто и да е спорт. Защото натоварва душата. Упражнението ми позволи да се възхитя още повече на актрисата и сериозната й игра, на страхотния й стремеж към съвършенство, на моментите, които успя да увековечи. Понякога дори един миг е достатъчен, less is more.
Не си мислете, че ролята на Ami Flamer е била тази на Мъжа, на китаеца от Фу Чуен, на собственика на малка гарсониера в Чо Лън. Не. Него го няма. Отишъл си е със скъпата лимузина, или пък е заминал за Китай, или само споменът, оставен от него, личащ в думите й е предостатъчен. Имам усещането, че репликите на любовника са изрязани, сякаш не съществува, а друг път имам чувството, че Тя не му дава да говори. Тя е едновременно смела, едновременно твърде малка, за да знае каквото и да е било – като мен.
Музиката, изцяло съчинена от Ami, неговата цигулка, с която остава през цялото време на сцената, поражда у мен и страх, и наслада, и възбужда въображението ми, и го вцепенява, и живея, и не.
Не бих могла да пропусна и друг основен елемент от спектакъла, а именно светлините на Georges Lavaudant, които променят пространствата на сцената, съсредоточават се върху определени детайли, с което пресъздават перфектно атмосферата. Пестеливо, с няколко простични ефекта, сцената, а и цялата зала, изведнъж заговори сама – разказваше най-вече за една любов.
Признавам, че ако не познаваш историята на Дюрас, би било малко трудно да разбереш спектакъла, който продължава цели 45 минути. Признанието ми, разбира се, е само отбелязване – не мисля че има някой, който да не познава Любовникът.
Треперя при мисълта за китаеца, Сейгон, петнадесетгодиното момиче, любовта им – истинска, болезнена, сексуално брутална, желана, отбягвана, изстрадана, максимална, радикална, отблъскваща. Любов, която можеш да наречеш абсолютно луда и неконвеционална, която можеш да не пожелаеш, но на която ще се възхитиш – защото ще свърши единствено с нечия смърт. Нито миг по-рано. Ще свърши тук, на Земята. Иначе Тя и Той, Рай и Ад ще продължат да съществуват.
За финал – нещо у-бийс-т-вено! Intimacy. Своеобразен връх, апосиотеза, sublimation, еуфоричен пик на актьорската игра, финални акорди на текста, стряскащи, болезнено искренни тонове от цигулката, последен звънец, оповестяващ края на спектакъла.
Защо не и на живота. Жалко, че не го видяхте, че не го живяхте.
Ралица
сряда, 1 октомври 2008 г.
вторник, 30 септември 2008 г.
Carmen
Versailles, 2008
Скъпи Carlos и Antonio,
Вашият спектакъл ме порази и вдъхнови за целия театрален сезон.
Пиша ви това писмо едва след няколко дни, тъй като до скоро бях заета с вълнение, не успявах да събера мислите си. Успях единствено да оставя бележка на една врата : „Отиди да гледаш Carmen в Chaillot до 27 септември – Уникално е!!! София”
Съжалявам, че не успяхме да се срещнем след постановката, но исках първо да интерпретирам сама видяното, а след това да видя и чуя вас, неговите създатели. Почти не съм чела критики из пресата. Харесва ми да обрисувам сама преживяното, да измислям света, за който вие вече ми загатнахте. А именно свят пълен с цветове, хармония, ритъм, танцьори, тропот от техния танц, всички те, така завладяващи и извайващи вкупом концентрични кръгове, символ на натрапчивата идея за световна любов и истинският шанс. Шанс да погледнеш красотата, да усетиш как светът под теб се разлюлява, как сцената на един парижки театър се разтваря, как притежаваш силата да промениш живота си, или да му сложиш край, защото това е единственият начин да се освободиш от желанието... Как кръвта нахлува в ушите ти и в миг успяваш да доловиш такта на нещо съвършено. Как обичаш... Как се освобождаваш и в ритъма на тази си свобода чувстваш слънцето, бреговете на Испания, звездите, позора на влюбването, магическата енергия между хората, страстта, радостта, китарите, фламенкото, прекрасното фламенко... Впрочем признайте, че танцьорите – солисти Stella Arauzo, Adrian Galia, Antonio Hidalgo, Joaquin Mulero са своеобразни наследници на твоята школа Antonio, разпознах именно теб в хармоничната сплав от сила, грация, вдъхновение, вълнение, желание, присъстващи в тримата испанци – колкото истински, толкова и впечетляващо нереални, идващи от сънищата ми. Колкото до Carmen (Stella Arauzo) – блестяща в червената си рокля – бих пожелала на всяка жена частица от нейния темперамент, силен характер, изразителност и женственост.
Не мога да нарека спектакъла ви танцов театър. Нито балет. Нито едно стриктно определение не е достойно за тази Carmen, на която станах свидетел. Както сами отбелязвате танцът тук е „абсолютният пресонаж”, когато има танц, има „ритъм, музика, движение”, има различност. Постановката ви не е откраднала нищо от Бизе, нито от Мериме, нито ги е умаловажила; тя е сляла радостта и страстта, с които сте работили, в едно, поръсила ги е обилно с фламенко и е родила фаталния образ на Carmen – жената от плът и кръв, метафизичната дама с дълбок поглед и вързани на кок черни коси и очертанията на героинята, за която мъжете са умирали.
Усещането по време на вашата есенна вечер в националния театър Chaillot беше върховно, театрален оргазъм за публиката, трепетен флирт със сетивата ни, игра с емоционалната ни памет, с настоящето ни, с евентуалното ни бъдеще, с нашите катранени мисли и розови мечти.
Мили приятели, благодаря, че има режисьори като вас – в пълното понятие на тази дума вие успяхте да покажете танца, театъра, музиката и най-вече всемирното усещане за изкуство, това неопределено състояние на душата, което с цялото си сърце наричам любов.
След Carmen нищо вече не е същото. Спектакълът ви променя величини, изобилства от енергия и пренася в света на желанието. Желание, което само страна като Испания може да породи у мен.
След Carmen никоя жена не е достатъчно фатална, никой мъж не е достатъчно добър танцьор, никой не е способен да спаси себе си от страстта. Затова пък всеки е способен да спаси себе си от поразителната безразличност и непоетичност, обхванала ни напоследък.
След Carmen, непосредствено след Carmen, се чувствам замаяна. Намирам се на едно място, където все още има музи, крале, любов, необезпокоявана от никой и мисля за вас. Изпращам ви снимка и ви обичам безкрайно заради това, което ми подарихте. Трябваше да се родя испанка, или другаде поне!
Винаги ваша
София де ла Маркес
Скъпи Carlos и Antonio,
Вашият спектакъл ме порази и вдъхнови за целия театрален сезон.
Пиша ви това писмо едва след няколко дни, тъй като до скоро бях заета с вълнение, не успявах да събера мислите си. Успях единствено да оставя бележка на една врата : „Отиди да гледаш Carmen в Chaillot до 27 септември – Уникално е!!! София”
Съжалявам, че не успяхме да се срещнем след постановката, но исках първо да интерпретирам сама видяното, а след това да видя и чуя вас, неговите създатели. Почти не съм чела критики из пресата. Харесва ми да обрисувам сама преживяното, да измислям света, за който вие вече ми загатнахте. А именно свят пълен с цветове, хармония, ритъм, танцьори, тропот от техния танц, всички те, така завладяващи и извайващи вкупом концентрични кръгове, символ на натрапчивата идея за световна любов и истинският шанс. Шанс да погледнеш красотата, да усетиш как светът под теб се разлюлява, как сцената на един парижки театър се разтваря, как притежаваш силата да промениш живота си, или да му сложиш край, защото това е единственият начин да се освободиш от желанието... Как кръвта нахлува в ушите ти и в миг успяваш да доловиш такта на нещо съвършено. Как обичаш... Как се освобождаваш и в ритъма на тази си свобода чувстваш слънцето, бреговете на Испания, звездите, позора на влюбването, магическата енергия между хората, страстта, радостта, китарите, фламенкото, прекрасното фламенко... Впрочем признайте, че танцьорите – солисти Stella Arauzo, Adrian Galia, Antonio Hidalgo, Joaquin Mulero са своеобразни наследници на твоята школа Antonio, разпознах именно теб в хармоничната сплав от сила, грация, вдъхновение, вълнение, желание, присъстващи в тримата испанци – колкото истински, толкова и впечетляващо нереални, идващи от сънищата ми. Колкото до Carmen (Stella Arauzo) – блестяща в червената си рокля – бих пожелала на всяка жена частица от нейния темперамент, силен характер, изразителност и женственост.
Не мога да нарека спектакъла ви танцов театър. Нито балет. Нито едно стриктно определение не е достойно за тази Carmen, на която станах свидетел. Както сами отбелязвате танцът тук е „абсолютният пресонаж”, когато има танц, има „ритъм, музика, движение”, има различност. Постановката ви не е откраднала нищо от Бизе, нито от Мериме, нито ги е умаловажила; тя е сляла радостта и страстта, с които сте работили, в едно, поръсила ги е обилно с фламенко и е родила фаталния образ на Carmen – жената от плът и кръв, метафизичната дама с дълбок поглед и вързани на кок черни коси и очертанията на героинята, за която мъжете са умирали.
Усещането по време на вашата есенна вечер в националния театър Chaillot беше върховно, театрален оргазъм за публиката, трепетен флирт със сетивата ни, игра с емоционалната ни памет, с настоящето ни, с евентуалното ни бъдеще, с нашите катранени мисли и розови мечти.
Мили приятели, благодаря, че има режисьори като вас – в пълното понятие на тази дума вие успяхте да покажете танца, театъра, музиката и най-вече всемирното усещане за изкуство, това неопределено състояние на душата, което с цялото си сърце наричам любов.
След Carmen нищо вече не е същото. Спектакълът ви променя величини, изобилства от енергия и пренася в света на желанието. Желание, което само страна като Испания може да породи у мен.
След Carmen никоя жена не е достатъчно фатална, никой мъж не е достатъчно добър танцьор, никой не е способен да спаси себе си от страстта. Затова пък всеки е способен да спаси себе си от поразителната безразличност и непоетичност, обхванала ни напоследък.
След Carmen, непосредствено след Carmen, се чувствам замаяна. Намирам се на едно място, където все още има музи, крале, любов, необезпокоявана от никой и мисля за вас. Изпращам ви снимка и ви обичам безкрайно заради това, което ми подарихте. Трябваше да се родя испанка, или другаде поне!
Винаги ваша
София де ла Маркес
вторник, 23 септември 2008 г.
Toxic New York
Питам се, какво ли е било точното усещане на Франк Синатра, когато е изпял „New York, New York” ? Възхищение ? Любов ? Магическо привличане към нещо величествено ?
Питам се, каква е подходящата песен за този град, днес, седем години след атентатите от 11 септември 2001 година ? My way или може би The Story ?
Търся стотици отговори около печалната дата.
В отговор на интереса си получавам изложбата Toxic New York, състояща се в Париж, от 4 до 27 септември, на кейя Жемап № 116, в малкото изложбено пространство на кварталния център за изкуства. Мястото е красиво, разположено на самия бряг на Сена, близо до едни от най-живописните кейове в града, но неподходящо за подобен род социално ангажирани дейности. И двата пъти, когато отидох на изложбата, бях абсолютно сама в залата – нямаше дори пазач, поставен от чисто прагматични подбуди. От една страна това ми помогна да обмисля нещата, с които се сблъсквах и да поплача спокойно, а от друга ме нарани – къде са хората, нима са забравили ?
Самата изложба се състои от снимки, заснети от фотографа Francesca Gilibert и от текстовете на Karamo Danfa, съпровождащи всяка фотография. Като художествена стойност, снимките не са особено отличителни, но затова носят изключително силен заряд, подплатен със значещите и внушаващи послания на текста.
Основната тема са „забравените от 11 септември”. Фотографирани са хора, преживели случилото се, загубили здравето си, семействата си, домовете си, работата си. Те са своеобразни герои, но забравени, болни, бедни, предадени. Днес, повечето от тях живеят при приятели, в старчески домове, в коли, или, още по-зле, в болници. Ходят по три пъти седмично на прегледи или процедури, взимат десетки видове лекарства, депресирани и обезверени са, но не са загубили инстинкта си към самосъхранение.
Някои от тях, въпреки състоянието си, не спират да се борят за определени каузи чрез асоциации, имащи за цел решаване проблемите след атентатите (например „Need Change”). Други изискват от правителството да поеме поне разходите за лекарствата им, а трети, болни от левкимия, се молят просто да излязат от болницата. Някога.
Ето какво казва Алекс Санчез, емигрант, работил шест месеца като агент по чистотата в сградите около Световния търговски център : „Нямахме трудов договор, защото бяхме без документи. И въпреки това, понякога работихме седем дни в седмицата, дванадесет часа на ден. Днес нямаме нищо. Нито работа, нито здраве.” Господин Санчез страда от дихателни проблеми, което му пречи да работи.
Майк Мак Кормак, бивш капитан на американсите въздушни сили е работил насред развалините на Кулите близнаци няколко месеца. Днес той страда от хронична астма, алергия и проблеми с белите дробове. Губи работата си вследствие на здравословното си състояние. „Бяха казали, че никога няма да забравят... Но нас, нас ни забравиха твърде бързо”, споделя капитанът и взирайки се в снимката му, долавям самота и съкрушение. Не виждам гняв.
След второто ми посещение, на излизане от залата, докато искренно съжалявах, че съм пропуснала вернисажа на изложбата и възможността да се срещна с организторите, се сблъсквам с жена на средна възраст, изглеждаща видимо притеснена и сякаш забравила нещо. Виждам, че бърза да напише послание в книгата за посетители и да излезе. Крадешком се връщам да прочета написаното със черно мастило – „Никога няма да забравя случилото се, то ме пронизва все така силно.”
Разхождайки се по кея, днес, на 22 Септември 2008 година, първият ден от циганското лято, аз също обещавам да не забравям трагедията, това нефтено петно в океана на човечеството. И поставям, в лицето си на съвсем обикновен чувстващ човек, много висока оценка за авторите, чиято работа, показана в малката заличка на един приличен квартален център, надминава в пъти всяка една съвременна „инсталация” или подобна чикия на съвременното изкуство, която може да срещнеш дори в Лувъра.
Забравените от 9/11 са много повече от документираните за тази изложба.Те искат да живеят като теб, но не могат. Те искат здравето си, но са го загубили във войната. „ Война, която може и да няма за цел завземането на нашата територия, но със сигурност цели завземането на нашите души.” (Ориана Фалачи).
Не искам да завършвам с война, затова ще кажа просто think different, мотото на Новия сезон 2008/2009.
Питам се, каква е подходящата песен за този град, днес, седем години след атентатите от 11 септември 2001 година ? My way или може би The Story ?
Търся стотици отговори около печалната дата.
В отговор на интереса си получавам изложбата Toxic New York, състояща се в Париж, от 4 до 27 септември, на кейя Жемап № 116, в малкото изложбено пространство на кварталния център за изкуства. Мястото е красиво, разположено на самия бряг на Сена, близо до едни от най-живописните кейове в града, но неподходящо за подобен род социално ангажирани дейности. И двата пъти, когато отидох на изложбата, бях абсолютно сама в залата – нямаше дори пазач, поставен от чисто прагматични подбуди. От една страна това ми помогна да обмисля нещата, с които се сблъсквах и да поплача спокойно, а от друга ме нарани – къде са хората, нима са забравили ?
Самата изложба се състои от снимки, заснети от фотографа Francesca Gilibert и от текстовете на Karamo Danfa, съпровождащи всяка фотография. Като художествена стойност, снимките не са особено отличителни, но затова носят изключително силен заряд, подплатен със значещите и внушаващи послания на текста.
Основната тема са „забравените от 11 септември”. Фотографирани са хора, преживели случилото се, загубили здравето си, семействата си, домовете си, работата си. Те са своеобразни герои, но забравени, болни, бедни, предадени. Днес, повечето от тях живеят при приятели, в старчески домове, в коли, или, още по-зле, в болници. Ходят по три пъти седмично на прегледи или процедури, взимат десетки видове лекарства, депресирани и обезверени са, но не са загубили инстинкта си към самосъхранение.
Някои от тях, въпреки състоянието си, не спират да се борят за определени каузи чрез асоциации, имащи за цел решаване проблемите след атентатите (например „Need Change”). Други изискват от правителството да поеме поне разходите за лекарствата им, а трети, болни от левкимия, се молят просто да излязат от болницата. Някога.
Ето какво казва Алекс Санчез, емигрант, работил шест месеца като агент по чистотата в сградите около Световния търговски център : „Нямахме трудов договор, защото бяхме без документи. И въпреки това, понякога работихме седем дни в седмицата, дванадесет часа на ден. Днес нямаме нищо. Нито работа, нито здраве.” Господин Санчез страда от дихателни проблеми, което му пречи да работи.
Майк Мак Кормак, бивш капитан на американсите въздушни сили е работил насред развалините на Кулите близнаци няколко месеца. Днес той страда от хронична астма, алергия и проблеми с белите дробове. Губи работата си вследствие на здравословното си състояние. „Бяха казали, че никога няма да забравят... Но нас, нас ни забравиха твърде бързо”, споделя капитанът и взирайки се в снимката му, долавям самота и съкрушение. Не виждам гняв.
След второто ми посещение, на излизане от залата, докато искренно съжалявах, че съм пропуснала вернисажа на изложбата и възможността да се срещна с организторите, се сблъсквам с жена на средна възраст, изглеждаща видимо притеснена и сякаш забравила нещо. Виждам, че бърза да напише послание в книгата за посетители и да излезе. Крадешком се връщам да прочета написаното със черно мастило – „Никога няма да забравя случилото се, то ме пронизва все така силно.”
Разхождайки се по кея, днес, на 22 Септември 2008 година, първият ден от циганското лято, аз също обещавам да не забравям трагедията, това нефтено петно в океана на човечеството. И поставям, в лицето си на съвсем обикновен чувстващ човек, много висока оценка за авторите, чиято работа, показана в малката заличка на един приличен квартален център, надминава в пъти всяка една съвременна „инсталация” или подобна чикия на съвременното изкуство, която може да срещнеш дори в Лувъра.
Забравените от 9/11 са много повече от документираните за тази изложба.Те искат да живеят като теб, но не могат. Те искат здравето си, но са го загубили във войната. „ Война, която може и да няма за цел завземането на нашата територия, но със сигурност цели завземането на нашите души.” (Ориана Фалачи).
Не искам да завършвам с война, затова ще кажа просто think different, мотото на Новия сезон 2008/2009.
неделя, 14 септември 2008 г.
Градът на желанията
Не исках да се сбогувам с теб.
А трябваше.
Вече седмица кръстосвам неуморно града на желанията.
На красивите, поетични, необятни градини и неароматните цветя.
На лесните запознанства и трудните приятелства.
На Фредерик Бегбеде, Дюма, Марк Леви и на стотици литератори, тънещи в мизерия.
На величествените катедрали и кварталите с много червени клубове.
На любовта като понятие и на любовта, траеща три години.
На грандиозните спектакли и нискобюджетните театрални компании.
На духовността останала у Човека и неговата смазваща невзрачност.
На тихото говорене и силните изказвания.
На корабите по Сена, където хората вечерят, танцуват, целуват се и на клошарските сбирки под мостовете на реката, чийто вид е смразяващ през студените нощи.
На многото коли и малкото таксита.
На страхотните барове и скучните дискотеки.
На шувинистичните французи и безкрайните тълпи от чужденци.
На бързите темпове на живот и недоразвитите отношения между хората.
На метрото без ватман, развиващо хипер висока скорост и затворените супермаркети в неделя.
На многото прочетени книги, многото библиотеки, многото поетични послания и многото безработни журналисти.
На безкрайно скъпите наеми и малките пространства за живеене.
На уникалните писатели и плашещите съвременни художници.
На високите кули и ниските критерии за щастие.
На многото записани задачи в agenda и бавните действия на френската администрация.
На писмата по пощата и недоразвитите сайтове.
На интересните хора по улиците и скучните водещи по радиото.
На безценните уроци по възпитание и понякога изнервящата подреденост.
На лучената супа и огромните обедни менюта.
На Революцията...
На моето настояще...
На твоето минало...
На ветровитата зима...
На джаза...
На градските легенди...
На детските истории...
На студентските ми години...
Париж е град на крайности. За да се почувстваш добре тук, трябва да си импулсивен, непукист и една доза драматичен.
Трябваше да се сбогувам с теб. Сега съжалявам.
А трябваше.
Вече седмица кръстосвам неуморно града на желанията.
На красивите, поетични, необятни градини и неароматните цветя.
На лесните запознанства и трудните приятелства.
На Фредерик Бегбеде, Дюма, Марк Леви и на стотици литератори, тънещи в мизерия.
На величествените катедрали и кварталите с много червени клубове.
На любовта като понятие и на любовта, траеща три години.
На грандиозните спектакли и нискобюджетните театрални компании.
На духовността останала у Човека и неговата смазваща невзрачност.
На тихото говорене и силните изказвания.
На корабите по Сена, където хората вечерят, танцуват, целуват се и на клошарските сбирки под мостовете на реката, чийто вид е смразяващ през студените нощи.
На многото коли и малкото таксита.
На страхотните барове и скучните дискотеки.
На шувинистичните французи и безкрайните тълпи от чужденци.
На бързите темпове на живот и недоразвитите отношения между хората.
На метрото без ватман, развиващо хипер висока скорост и затворените супермаркети в неделя.
На многото прочетени книги, многото библиотеки, многото поетични послания и многото безработни журналисти.
На безкрайно скъпите наеми и малките пространства за живеене.
На уникалните писатели и плашещите съвременни художници.
На високите кули и ниските критерии за щастие.
На многото записани задачи в agenda и бавните действия на френската администрация.
На писмата по пощата и недоразвитите сайтове.
На интересните хора по улиците и скучните водещи по радиото.
На безценните уроци по възпитание и понякога изнервящата подреденост.
На лучената супа и огромните обедни менюта.
На Революцията...
На моето настояще...
На твоето минало...
На ветровитата зима...
На джаза...
На градските легенди...
На детските истории...
На студентските ми години...
Париж е град на крайности. За да се почувстваш добре тук, трябва да си импулсивен, непукист и една доза драматичен.
Трябваше да се сбогувам с теб. Сега съжалявам.
сряда, 3 септември 2008 г.
Духът на Фестивала
Някъде бях прочела, че Spirit of Bourgas е на няколко крачки от Exit фестивала в Сърбия, на който обикновено критерият за музика и организация е сериозно приравнен спрямо европейски и световни мащаби. Мисля че реагирах по-скоро скептично.
Сега, когато с усмивка си спомням за вечерта прекарана на бургаския Централен плаж (за съжаление само една, следващата година – повече), съм изцяло позитивно настроена. За това, че може би излазваме от ужасяващата пропаст на културно безвремие и вдигаме поглед към нещо европейско, нещо не-чалга, нещо ярко.
Когато попадам във фестивалното градче ме обзема добро настроение. Още от входа проличава качеството на организацията – отлично, без напрежение на входа, изхода, касите, своеобразните улици, пространствата около сцените. На всяка крачка можеш да срещнеш мил човек от организацията или някой от стотиците доброволци, който да те упъти чрез цветна карта и програма. Не липсват барове, тоалетни, пейки… Това е прозаичната част. Еуфоричната е в огромните красиви, цветни фенери, част от декорацията, както и кукерите, клоуните и актьорите, които бяха там за да ни карат да се усмихнем, в случай, че нямаме повод.
Самите сцени бяха шест, всяка с различна тематика, разположени съвсем адекватно спрямо публиката, така че да няма недоволни сред недовиждащите като мен. Без да имам каквито и да е било претенции за вещ познавач на добрия звук, все си мисля че разбирам поне малко от музика. А в онази вечер, на този фестивал, тя звучеше по много и много добре.
Аsian Dub Foundation, които бяха главният виновник за присъствието ми на Spirit of Bourgas, се оказаха по-скоро скучни, поне за мен, която като малка слушах старите им неща до втръсване. Без особено присъствие, без особено разтърсващи изпълнения. На 16 август те бяха в Бургас, България, а може би мислиха, че са в Краков, Полша, тъй като, в един момент поздравиха полската публика. Asian Dub Foundation без съмнение са добри музиканти, но не ми предадоха никакъв музикален заряд. Тяхната музика е идейна и заразителна, но в онази вечер нямах никакво желание да се сливам с тълпата, която пригласяше на групата. Нещо повече – някои хора преспокойно ходеха до тоалетна, разхождаха се и си купуваха бира от бара, докато англичаните се потяха на сцената. Жалко.
Затова пък следващият концерт, на който станахме свидетели, а именно
„Уикеда! Уикеда! Уикеда!”, излъчваше страхотно позитивна енергия, сила и заразяващо добро настроение. Смело заявявам, че бяха в пъти по-добри от Аsian - откъм импровизация, сценично поведение, стил. Откъм интерпретация на песните, защото ние в оригинал сме ги чували хиляди пъти. Откъм различност и артистичност. Ерол и компания ни зарибиха, вдъхновиха, поразиха, измориха, изпотиха, заразиха! И ни пуснаха да си ходим. Ние не искахме, скачаше ни се, пееше ни се още за Мариана, Панталей, кашкавала, приятелите и Ернесто. За Иван. Уикеда са нещо, от което българската сцена се нуждае – истинност.
За финал на музикалната вечер под звездите избрахме единодушно рага, реге и хип-хоп, отделени на т.нар. латино сцена. Мелодичните песни от младите години ме напълниха със спомени – за ученическите изживявания, за времето, когато бяхме по-безгрижни и се радвахме на този род събития много повече. И така, в спомени и закачки, останахме доста дълго под звуците на Боб Марли и компания, адски приятно. И съжалих хората, които по същото време се настъпваха, издаваха нечленоразделни звуци и намираха нещо хубаво в ужасно немузикантската, непоетична и грозна музика, наричат я минимъл и е убиец на сетива, това е гледната ми точка. Бих я изхвърлила от програмата на фестивала, поради една причина – страхувам се да не нарани истинската музика, или по-зле, да я убие!
Според моите лични проучвания, хората на фестивала бяха добронамерени, усмихнати и весели. А това вече е нещо!
Когато на сутринта излизахме от фестивалното градче, си помислих, че инициативи от този род, не само трябва да се подкрепят – трябва да се обгрижват! После си помислих, че имам страхотни приятели, с които споделих тези музикални-фестивални-морски нощи. Точно под звездите, право в целта !
Сега, когато с усмивка си спомням за вечерта прекарана на бургаския Централен плаж (за съжаление само една, следващата година – повече), съм изцяло позитивно настроена. За това, че може би излазваме от ужасяващата пропаст на културно безвремие и вдигаме поглед към нещо европейско, нещо не-чалга, нещо ярко.
Когато попадам във фестивалното градче ме обзема добро настроение. Още от входа проличава качеството на организацията – отлично, без напрежение на входа, изхода, касите, своеобразните улици, пространствата около сцените. На всяка крачка можеш да срещнеш мил човек от организацията или някой от стотиците доброволци, който да те упъти чрез цветна карта и програма. Не липсват барове, тоалетни, пейки… Това е прозаичната част. Еуфоричната е в огромните красиви, цветни фенери, част от декорацията, както и кукерите, клоуните и актьорите, които бяха там за да ни карат да се усмихнем, в случай, че нямаме повод.
Самите сцени бяха шест, всяка с различна тематика, разположени съвсем адекватно спрямо публиката, така че да няма недоволни сред недовиждащите като мен. Без да имам каквито и да е било претенции за вещ познавач на добрия звук, все си мисля че разбирам поне малко от музика. А в онази вечер, на този фестивал, тя звучеше по много и много добре.
Аsian Dub Foundation, които бяха главният виновник за присъствието ми на Spirit of Bourgas, се оказаха по-скоро скучни, поне за мен, която като малка слушах старите им неща до втръсване. Без особено присъствие, без особено разтърсващи изпълнения. На 16 август те бяха в Бургас, България, а може би мислиха, че са в Краков, Полша, тъй като, в един момент поздравиха полската публика. Asian Dub Foundation без съмнение са добри музиканти, но не ми предадоха никакъв музикален заряд. Тяхната музика е идейна и заразителна, но в онази вечер нямах никакво желание да се сливам с тълпата, която пригласяше на групата. Нещо повече – някои хора преспокойно ходеха до тоалетна, разхождаха се и си купуваха бира от бара, докато англичаните се потяха на сцената. Жалко.
Затова пък следващият концерт, на който станахме свидетели, а именно
„Уикеда! Уикеда! Уикеда!”, излъчваше страхотно позитивна енергия, сила и заразяващо добро настроение. Смело заявявам, че бяха в пъти по-добри от Аsian - откъм импровизация, сценично поведение, стил. Откъм интерпретация на песните, защото ние в оригинал сме ги чували хиляди пъти. Откъм различност и артистичност. Ерол и компания ни зарибиха, вдъхновиха, поразиха, измориха, изпотиха, заразиха! И ни пуснаха да си ходим. Ние не искахме, скачаше ни се, пееше ни се още за Мариана, Панталей, кашкавала, приятелите и Ернесто. За Иван. Уикеда са нещо, от което българската сцена се нуждае – истинност.
За финал на музикалната вечер под звездите избрахме единодушно рага, реге и хип-хоп, отделени на т.нар. латино сцена. Мелодичните песни от младите години ме напълниха със спомени – за ученическите изживявания, за времето, когато бяхме по-безгрижни и се радвахме на този род събития много повече. И така, в спомени и закачки, останахме доста дълго под звуците на Боб Марли и компания, адски приятно. И съжалих хората, които по същото време се настъпваха, издаваха нечленоразделни звуци и намираха нещо хубаво в ужасно немузикантската, непоетична и грозна музика, наричат я минимъл и е убиец на сетива, това е гледната ми точка. Бих я изхвърлила от програмата на фестивала, поради една причина – страхувам се да не нарани истинската музика, или по-зле, да я убие!
Според моите лични проучвания, хората на фестивала бяха добронамерени, усмихнати и весели. А това вече е нещо!
Когато на сутринта излизахме от фестивалното градче, си помислих, че инициативи от този род, не само трябва да се подкрепят – трябва да се обгрижват! После си помислих, че имам страхотни приятели, с които споделих тези музикални-фестивални-морски нощи. Точно под звездите, право в целта !
сряда, 27 август 2008 г.
За сиянието около Mo' Horizons
Джаз, латино, соул, фънк, афро елементи, боса нова, електро, бразилско звучене... Това са само „думи, думи, думи” (Шекспир), загатващи музиката, която Мo’ Horizons създават. Пълна е с лято.
Днес, седмици след концерта, слушам тяхната песен Kikiribu и в съзнанието ми нахълтват стотици лица, спомени, цветове, думи, образи. Енергия. Невероятният късмет, че съм ги чула/видяла/усетила наживо, там, в Летния театър във Варна, сред зелените увивни растения, сгушена между музиката, морската градина и един човек, на който адски много държа.
Мo’ Horizons са свежи, променящи се, креативни и адски добри импровизатори. В основата на проекта са диджеите и продуценти Ралф Дрьосмайер и Марк „Фон” Велцер, музикантите от Хановър, които носят нещо от плажовете на Рио, нещо от лятното неповторимо щастие, нещо от носталгията по вълшебните мигове, които, за жалост, се търкулват като песъчинки между пръстите.
Онази вечер във Варна, освен от супер професионалното дуо, бяхме очаровани и от други музиканти, включени в музикалното събитие. А именно афроамериканската соул вокалистка Дениз М’ Байе, чиято нежна душа прозираше зад дълбокия й глас, както и перкусионистът Нене Васкез, носител на награда „Грами”. Той си служеше така умело с доброто настроение, перкусиите, публиката и латино стъпките, че ми се прииска да го попитам каква е рецептата му : освен всичките му артистични качества, той беше и безсрамно естествен и непретенциозен – такъв, какъвто трябва да бъде един истински творец.
Всъщност именно той ни предупреди : „тази вечер концерт няма да има, ще има парти”. И се получи особена магия, излята в нещо специално, което не остана в пространствата на Летния театър, а продължи пътечката си към небесните сияния. За да ни завладее, за да не спрем да танцуваме до полунощ, за да се качи по-голямата част от публиката на сцената. И да се забавлява – някои като на училищен концерт, някои като на истинска бразилска фиеста на плажа, някои като в приказка – от онези, с хубавия край.
След няколко часовото шоу, което Мо’ Horizons и компания забъркаха, след шарените моменти, които ни подариха, след изключително органичното им поведение, в главата ми се въртяха няколкоко много важни извода. А именно, че музиката на бандата, която стъпи първа на сцена (Brazilectro), беше свежа, но бледнееше сериозно пред опияняващата музикална сплав, поднесена от чуждестранните музанти. Отсъствието на Белослава, въпреки обявяването й в програмата, във всички случаи бе грешка, но лесно поправима от доброто настроение на двама диджеи и стотици усмихнати хора, изглеждащи интелигентно. Няколкото пропуски в организацията за мен бяха породени по-скоро от невнимание, със сигурност не от нежелание. Началото на събитието беше обявено с близо двучасово закъснение, но това някак мина покрай нас, изтече с жълтата фанта и зелената мента, сля се с елипсовидните форми на Летния театър.
По време на концерта ми хрумнаха много идеи за това как да започна/завърша есето си. Днес не помня нищо от тях. Но това е без значение. Важното е, че Мо’ Horizons излъчваха едно особено сияние и оставиха остатъчен вкус на щастие, лято и слънце у мен. Важното е, че атмосферата онази вечер беше подобаващо вдъхновяваща, очарователно поддържана от Varna All Stars, също гости на събитието. Важното е, че такива пиршества предизвикат сетивата ми, които по начало през лятото пируват.
Днес, седмици след концерта, слушам тяхната песен Kikiribu и в съзнанието ми нахълтват стотици лица, спомени, цветове, думи, образи. Енергия. Невероятният късмет, че съм ги чула/видяла/усетила наживо, там, в Летния театър във Варна, сред зелените увивни растения, сгушена между музиката, морската градина и един човек, на който адски много държа.
Мo’ Horizons са свежи, променящи се, креативни и адски добри импровизатори. В основата на проекта са диджеите и продуценти Ралф Дрьосмайер и Марк „Фон” Велцер, музикантите от Хановър, които носят нещо от плажовете на Рио, нещо от лятното неповторимо щастие, нещо от носталгията по вълшебните мигове, които, за жалост, се търкулват като песъчинки между пръстите.
Онази вечер във Варна, освен от супер професионалното дуо, бяхме очаровани и от други музиканти, включени в музикалното събитие. А именно афроамериканската соул вокалистка Дениз М’ Байе, чиято нежна душа прозираше зад дълбокия й глас, както и перкусионистът Нене Васкез, носител на награда „Грами”. Той си служеше така умело с доброто настроение, перкусиите, публиката и латино стъпките, че ми се прииска да го попитам каква е рецептата му : освен всичките му артистични качества, той беше и безсрамно естествен и непретенциозен – такъв, какъвто трябва да бъде един истински творец.
Всъщност именно той ни предупреди : „тази вечер концерт няма да има, ще има парти”. И се получи особена магия, излята в нещо специално, което не остана в пространствата на Летния театър, а продължи пътечката си към небесните сияния. За да ни завладее, за да не спрем да танцуваме до полунощ, за да се качи по-голямата част от публиката на сцената. И да се забавлява – някои като на училищен концерт, някои като на истинска бразилска фиеста на плажа, някои като в приказка – от онези, с хубавия край.
След няколко часовото шоу, което Мо’ Horizons и компания забъркаха, след шарените моменти, които ни подариха, след изключително органичното им поведение, в главата ми се въртяха няколкоко много важни извода. А именно, че музиката на бандата, която стъпи първа на сцена (Brazilectro), беше свежа, но бледнееше сериозно пред опияняващата музикална сплав, поднесена от чуждестранните музанти. Отсъствието на Белослава, въпреки обявяването й в програмата, във всички случаи бе грешка, но лесно поправима от доброто настроение на двама диджеи и стотици усмихнати хора, изглеждащи интелигентно. Няколкото пропуски в организацията за мен бяха породени по-скоро от невнимание, със сигурност не от нежелание. Началото на събитието беше обявено с близо двучасово закъснение, но това някак мина покрай нас, изтече с жълтата фанта и зелената мента, сля се с елипсовидните форми на Летния театър.
По време на концерта ми хрумнаха много идеи за това как да започна/завърша есето си. Днес не помня нищо от тях. Но това е без значение. Важното е, че Мо’ Horizons излъчваха едно особено сияние и оставиха остатъчен вкус на щастие, лято и слънце у мен. Важното е, че атмосферата онази вечер беше подобаващо вдъхновяваща, очарователно поддържана от Varna All Stars, също гости на събитието. Важното е, че такива пиршества предизвикат сетивата ми, които по начало през лятото пируват.
неделя, 3 август 2008 г.
My Blueberry nights
Първо филмът на Уонг Кар Уай Моите Боровинкови нощи е вдъхновяващ, красив и мечтателно-реалистичен. За ценители. За любими, чувствителни, нежни и не-романтични в блудкавия смисъл на думата, хора.
Нора Джоунс, Джъд Лоу, Рейчъл Уайз, Натали Портман, Дейвид Стратън са перфектно подбрани; във възложените им задачи те са органични, смели и деликатни. The look of Love. Тези актьори притежават отличителна черта, която ги свързва, нарича се Лице (и то красиво), нещо, което липсва при много хора (на изкуството) напоследък. Стремежът на героите, въплътени с много чувствена наслада, е да подредят по особена логика човешките сълзи и усмивки, спотаени между две разбити сърца, кутия с изоставени ключове, както и емоциите, произтичащи от спомените и мечтите.
Не бих казала, че сюжетът е необикновен – след тежка раздяла с любимия си Елизабет (Нора Джоунс) решително поема по нови пътища из Америка с цел да забрави Него и да намери Себе си. По пътя, съвсем логично, тя среща други личности с разбити сърца и с травми, причинени от раздялата ; нови характерни образи, които пият, плачат, обичат, залагат всичко на покер, съмняват се, оставят бакшиши и се усмихват. Те, от своя страна, обогатяват младото момиче, загатват й житейски мъдрости, преоткриването на личността и любовта. Фабулата е повече от ясна, и именно това ни дава огромната свобода да развиваме собствените си възприятия, личните си приумици и въображението си. Този празник за сетивата, наречен Моите Боровинкови нощи, трябва да присъства в колекцията на всеки един от нас – в случай, че искаме да сме поне малко по-добри и красиви.
Филмът на хонг-конгският режисьор е реализиран по блестящ начин. Текстът се превръща в повод, а всеки жест или гримаса в значещ елемент. Музиката е божествена, неизменна част от безвремието, което настава след първия кадър. И докато някои са гледали нервно часовниците си по време на филма, то други, въпреки неудобните седалки, се оставихме на пътуването – из дебрите на нощен Ню Йорк, където всичко е поетично, а въздухът е напоен с аромат на боровинков пай и любов. Там, където всичко е лично и специално. За теб.
Второ да се разхождаш из пустите улици на София в неделя вечер, след този прекрасен филм, когато всички са на море, а ти обсъждаш купуването на нови джапанки с някой много специален за теб човек, е прекрасно.
Му blueberry nights. Нощна София не е красива, но пък затова е моя, жива и специфично оцветена в различни настроения, краски и хора (доста чужденци напоследък, което е супер!). Нощна София не е това, което усещам, че трябва да бъде, но затова пък в нея има много история. А без история не може, става скучно, както веднъж вече обсъдихме.
На моменти усетих, че съм още под влияние на филма и разказвам суперлативи на ляво и дясно. Някак ми се иска този впечетляващ вкус на боровинки да остане за по-дълго в съзнанието ми.
Трето by the way е страхотно място.
Нора Джоунс, Джъд Лоу, Рейчъл Уайз, Натали Портман, Дейвид Стратън са перфектно подбрани; във възложените им задачи те са органични, смели и деликатни. The look of Love. Тези актьори притежават отличителна черта, която ги свързва, нарича се Лице (и то красиво), нещо, което липсва при много хора (на изкуството) напоследък. Стремежът на героите, въплътени с много чувствена наслада, е да подредят по особена логика човешките сълзи и усмивки, спотаени между две разбити сърца, кутия с изоставени ключове, както и емоциите, произтичащи от спомените и мечтите.
Не бих казала, че сюжетът е необикновен – след тежка раздяла с любимия си Елизабет (Нора Джоунс) решително поема по нови пътища из Америка с цел да забрави Него и да намери Себе си. По пътя, съвсем логично, тя среща други личности с разбити сърца и с травми, причинени от раздялата ; нови характерни образи, които пият, плачат, обичат, залагат всичко на покер, съмняват се, оставят бакшиши и се усмихват. Те, от своя страна, обогатяват младото момиче, загатват й житейски мъдрости, преоткриването на личността и любовта. Фабулата е повече от ясна, и именно това ни дава огромната свобода да развиваме собствените си възприятия, личните си приумици и въображението си. Този празник за сетивата, наречен Моите Боровинкови нощи, трябва да присъства в колекцията на всеки един от нас – в случай, че искаме да сме поне малко по-добри и красиви.
Филмът на хонг-конгският режисьор е реализиран по блестящ начин. Текстът се превръща в повод, а всеки жест или гримаса в значещ елемент. Музиката е божествена, неизменна част от безвремието, което настава след първия кадър. И докато някои са гледали нервно часовниците си по време на филма, то други, въпреки неудобните седалки, се оставихме на пътуването – из дебрите на нощен Ню Йорк, където всичко е поетично, а въздухът е напоен с аромат на боровинков пай и любов. Там, където всичко е лично и специално. За теб.
Второ да се разхождаш из пустите улици на София в неделя вечер, след този прекрасен филм, когато всички са на море, а ти обсъждаш купуването на нови джапанки с някой много специален за теб човек, е прекрасно.
Му blueberry nights. Нощна София не е красива, но пък затова е моя, жива и специфично оцветена в различни настроения, краски и хора (доста чужденци напоследък, което е супер!). Нощна София не е това, което усещам, че трябва да бъде, но затова пък в нея има много история. А без история не може, става скучно, както веднъж вече обсъдихме.
На моменти усетих, че съм още под влияние на филма и разказвам суперлативи на ляво и дясно. Някак ми се иска този впечетляващ вкус на боровинки да остане за по-дълго в съзнанието ми.
Трето by the way е страхотно място.
понеделник, 28 юли 2008 г.
Революцията на Лени
As long as I'm living, I'll be waiting
As long as I'm breathing, I'll be there
Whenever you call me, I'll be waiting
Whenever you need me, I'll be there...
Революцията на Лени Кравиц успя.
Тя започна със „Sex in the morning” на подгряващата банда, любимите ми Остава, и завърши в 4 часа сутринта когато затворих очите си и си намислих желание – да чуя I’ll be waiting отново. На живо.
Първите акорди на Свилен и компания са като кафе рано сутрин, като хубавото настроение, за което нямаш определена причина. После заедно достигнахме до „Ще дойдеш ли със мен” и „Шоколад”, които прозвучаха лятно, красиво, замечтано. Както звучат Остава по принцип. Имаше един проблем - дали заради енергията у публиката, която първоначално не беше никак настойчива, или поради друга причина, бих казала че Остава си тръгнаха от сцената по-скоро плахо и не оставиха кой знае какъв заряд след себе си. А обикновено им се получава.
След тридесет минути излезе Той и промени атмосферата, усмихвайки се. Лени, Музикантът, Американецът с най-секси глас евър. Излишно е да изброявам едно по едно качествата му на музикален талант в световен мащаб, както и сетлиста, както и с какво е бил облечен. Защото качването му на сцената, думите, че са му трябвали 19 години за да дойде в България и че не иска да си тръгне оттук (надявам се, че не го казва навсякъде:) , фактът, че ни присъедини, и с думи, и с дела към любовната си революция, превърна Момента в сюблимен, исторически, легендарен, феноменален. Моментът, в който се усещащ жив, по средата на едно чакано лято, в което се случват чудеса, под звездите на едно небе, оцветено в розово и настинено с любов... Лени Кравиц, за два часа ни разкри нещо, което всеки от хората около мен заслужават, нарича се щастие. Той, както и перфектният му екип от музиканти, ни спечелиха чрез енергията си. Усещахме я и по време на зашеметяващото соло на тромпетиста на групата, и по време на биса – „Are You Gonna go My Way”, в моментите, в които Лени, въодушевен се покланяше на публиката или когато решен слезе при нея в знак на благодарност, кеф, любов.
А когато накрая, след особеното, неизмеримо чувство, с което бяхме заразени, Лени седна зад барабаните и се развихри, сякаш нямаше учудени. Бяхме сигурни, че може и това.
Около нас се мяркаха лица от българските музикални среди. Изглеждаха бледи пред Лени, не само заради цвета на кожата му, музикалните му и артистични способности, истеричните и оправдани крясъци на публиката „Лени, Лени” (и моите в това число)... Основната причина е стилът на рок музикантът, който е неподражаем, изящен, еротизиращ. Вдъхновяващ. Такъв, че да накара публиката да полети с него на Fly Away ; да надвие собствените си стереотипи, егоизма си, реалното измерение, да обещае, че ще е там, че ще чака...
Въпреки че Аmerican Woman не ми е от любимите, мисля че парчето достигна върхова форма на този лайф, пробяга из терена, трибуните, излезе извън стадион „Академик”, извън София, извън нас, за да влезе в съзнанието ни, сърцето ни и да си остане там.
При други обстоятелства бих плакала заради чувствеността и истинността на It Ain’t Over ‘Til It’s Over, вчера реших, че не е редно. Все пак това е моят подарък. Страхотен, при това !
Посланията на този американец, имал шанса да се среща от млад с величия като Дюк Елингтън, Ела Фицджералд и Майлс Дейвис, са общовалидни, метафизични и трябва да станат водещи в нашия свят. Защо ? Защото Лени Кравиц говори/пее/мисли любовта като космогонично, извънреално, неконвенционално, сакрално, общовалидно, световно и безгранично понятие. Такова, каквото би трябвало да бъде. Затова.
На 27 юли, неделя, аз се влюбих. За пореден път. В истинските неща, в мелодичната, истинска, бляскава музика, в поетичните текстове, в хармоничните светлини на сцената, които се превръщаха в своеобразен декор за мощния взрив, наречен Лени Кравиц. В София, чийто дихания бяха допълнение към въздушните пространства, напоени с love love love, с които се сляхме, обикнахме, пяхме.
Революцията на Лени Кравиц успя. Тя е в сърцето ми.
P.S. Есето ми стана адски субективно, супер емоционално и една-две дози объркано. Признавам. Но без емоции ни остава да се превърнем в сухари, които не могат да опишат, да преживеят, да полудеят, да обичат, да се дразнят, да крещят, да се смеят, да отидат на концерт и да усещат, че са живи.
As long as I'm breathing, I'll be there
Whenever you call me, I'll be waiting
Whenever you need me, I'll be there...
Революцията на Лени Кравиц успя.
Тя започна със „Sex in the morning” на подгряващата банда, любимите ми Остава, и завърши в 4 часа сутринта когато затворих очите си и си намислих желание – да чуя I’ll be waiting отново. На живо.
Първите акорди на Свилен и компания са като кафе рано сутрин, като хубавото настроение, за което нямаш определена причина. После заедно достигнахме до „Ще дойдеш ли със мен” и „Шоколад”, които прозвучаха лятно, красиво, замечтано. Както звучат Остава по принцип. Имаше един проблем - дали заради енергията у публиката, която първоначално не беше никак настойчива, или поради друга причина, бих казала че Остава си тръгнаха от сцената по-скоро плахо и не оставиха кой знае какъв заряд след себе си. А обикновено им се получава.
След тридесет минути излезе Той и промени атмосферата, усмихвайки се. Лени, Музикантът, Американецът с най-секси глас евър. Излишно е да изброявам едно по едно качествата му на музикален талант в световен мащаб, както и сетлиста, както и с какво е бил облечен. Защото качването му на сцената, думите, че са му трябвали 19 години за да дойде в България и че не иска да си тръгне оттук (надявам се, че не го казва навсякъде:) , фактът, че ни присъедини, и с думи, и с дела към любовната си революция, превърна Момента в сюблимен, исторически, легендарен, феноменален. Моментът, в който се усещащ жив, по средата на едно чакано лято, в което се случват чудеса, под звездите на едно небе, оцветено в розово и настинено с любов... Лени Кравиц, за два часа ни разкри нещо, което всеки от хората около мен заслужават, нарича се щастие. Той, както и перфектният му екип от музиканти, ни спечелиха чрез енергията си. Усещахме я и по време на зашеметяващото соло на тромпетиста на групата, и по време на биса – „Are You Gonna go My Way”, в моментите, в които Лени, въодушевен се покланяше на публиката или когато решен слезе при нея в знак на благодарност, кеф, любов.
А когато накрая, след особеното, неизмеримо чувство, с което бяхме заразени, Лени седна зад барабаните и се развихри, сякаш нямаше учудени. Бяхме сигурни, че може и това.
Около нас се мяркаха лица от българските музикални среди. Изглеждаха бледи пред Лени, не само заради цвета на кожата му, музикалните му и артистични способности, истеричните и оправдани крясъци на публиката „Лени, Лени” (и моите в това число)... Основната причина е стилът на рок музикантът, който е неподражаем, изящен, еротизиращ. Вдъхновяващ. Такъв, че да накара публиката да полети с него на Fly Away ; да надвие собствените си стереотипи, егоизма си, реалното измерение, да обещае, че ще е там, че ще чака...
Въпреки че Аmerican Woman не ми е от любимите, мисля че парчето достигна върхова форма на този лайф, пробяга из терена, трибуните, излезе извън стадион „Академик”, извън София, извън нас, за да влезе в съзнанието ни, сърцето ни и да си остане там.
При други обстоятелства бих плакала заради чувствеността и истинността на It Ain’t Over ‘Til It’s Over, вчера реших, че не е редно. Все пак това е моят подарък. Страхотен, при това !
Посланията на този американец, имал шанса да се среща от млад с величия като Дюк Елингтън, Ела Фицджералд и Майлс Дейвис, са общовалидни, метафизични и трябва да станат водещи в нашия свят. Защо ? Защото Лени Кравиц говори/пее/мисли любовта като космогонично, извънреално, неконвенционално, сакрално, общовалидно, световно и безгранично понятие. Такова, каквото би трябвало да бъде. Затова.
На 27 юли, неделя, аз се влюбих. За пореден път. В истинските неща, в мелодичната, истинска, бляскава музика, в поетичните текстове, в хармоничните светлини на сцената, които се превръщаха в своеобразен декор за мощния взрив, наречен Лени Кравиц. В София, чийто дихания бяха допълнение към въздушните пространства, напоени с love love love, с които се сляхме, обикнахме, пяхме.
Революцията на Лени Кравиц успя. Тя е в сърцето ми.
P.S. Есето ми стана адски субективно, супер емоционално и една-две дози объркано. Признавам. Но без емоции ни остава да се превърнем в сухари, които не могат да опишат, да преживеят, да полудеят, да обичат, да се дразнят, да крещят, да се смеят, да отидат на концерт и да усещат, че са живи.
петък, 25 юли 2008 г.
Evolution
Вечерта на 24 срещу 25 юли е специална поради няколко причини.
Първо (разбира се) е рожденният ден на Пантелей, второ концертът на група Evolution и трето лекотата, с която се диша по софийските улици.
Мястото е Swinging Hall, a хората са разноообразни, преобладаващо усмихнати, със засилено присъствие на малолетните фенки, които са леко нервни при мисълта, че ще останат единствено в периферното зрение на един днешен, модерен, еволюирал coolplayer. Предишната изява на Evolution ме зареди с известна доза резервираност – прекалено шумни за моя нежен джаз-слух, или прекалено алтернативни. Този път, на онова място, близо до което прекарах голяма част от живота си, беше различно. Добре озвучено, приятно, ненатрапливо, меко, стилно и премерено.
Без да имам музикално образование и дори без да съм особено музикална бих определила Evolution като притежаващи интересен стил, звучащи идейно, надеждно и мелодично. И са изненадващо млади. Не се учудвам на това, че са участвали два пъти в рок-фестивала „Цвете за Гошо”, нито пък ще бъда изненадана от супер скоростното разпространение на музиката им, сплав от алтернатив, гръндж, рок. Аз самата се сдобих с един своеобразен албум, който беше къде измолено, къде доброжелателно надписан.
Тримата членове на групата – Адриан /козирог/, Димо /скорпион/ и Матей /везни/ нямат особено вдъхновяващо сценично поведение, не чупят палки, не блъскат главите си, не правят stage diving, не са нито най-дивите метъли, нито най-дръзките хора/музиканти/, които съм виждала. И именно това ми харесва. Наричам го умереност. В музиката им откривам “много и различни влиания”, както самите те признават, а когато се разравям из личните им писания съвсем уместно прочитам и за техните герои, а именно: Muse, Metallica, Nirvana и др. Моята-песен фаворит е Invisible, чуйте я из интеренет пространството на http://www.myspace.com/bgevolution или се подредете на опашката на следващия лайф.
Има неща, които са невидими за теб, за мен, още повече за съседа ти.
Хубаво е, че в тази специална вечер, с едни много специални за мен хора, в едно много специално настроение, разбрах, че не е достатъчно да си интересен, нито добре облечен, нито супер луд, нито прекалено искрен, нито отчаяно краен. Нужен е стил, нарича се мярка. Нещо, което винаги съм знаела. И откривала с радост у хората. Истинският coolplayer не прилича на никого, не иска да бъде като мен, като теб, може би не се интересува от нас и затова го харесваме. Млъквам, защото днес не е модерно да си философ.
Успех Еvolution!
Честит Рожден Ден, Панта!
Първо (разбира се) е рожденният ден на Пантелей, второ концертът на група Evolution и трето лекотата, с която се диша по софийските улици.
Мястото е Swinging Hall, a хората са разноообразни, преобладаващо усмихнати, със засилено присъствие на малолетните фенки, които са леко нервни при мисълта, че ще останат единствено в периферното зрение на един днешен, модерен, еволюирал coolplayer. Предишната изява на Evolution ме зареди с известна доза резервираност – прекалено шумни за моя нежен джаз-слух, или прекалено алтернативни. Този път, на онова място, близо до което прекарах голяма част от живота си, беше различно. Добре озвучено, приятно, ненатрапливо, меко, стилно и премерено.
Без да имам музикално образование и дори без да съм особено музикална бих определила Evolution като притежаващи интересен стил, звучащи идейно, надеждно и мелодично. И са изненадващо млади. Не се учудвам на това, че са участвали два пъти в рок-фестивала „Цвете за Гошо”, нито пък ще бъда изненадана от супер скоростното разпространение на музиката им, сплав от алтернатив, гръндж, рок. Аз самата се сдобих с един своеобразен албум, който беше къде измолено, къде доброжелателно надписан.
Тримата членове на групата – Адриан /козирог/, Димо /скорпион/ и Матей /везни/ нямат особено вдъхновяващо сценично поведение, не чупят палки, не блъскат главите си, не правят stage diving, не са нито най-дивите метъли, нито най-дръзките хора/музиканти/, които съм виждала. И именно това ми харесва. Наричам го умереност. В музиката им откривам “много и различни влиания”, както самите те признават, а когато се разравям из личните им писания съвсем уместно прочитам и за техните герои, а именно: Muse, Metallica, Nirvana и др. Моята-песен фаворит е Invisible, чуйте я из интеренет пространството на http://www.myspace.com/bgevolution или се подредете на опашката на следващия лайф.
Има неща, които са невидими за теб, за мен, още повече за съседа ти.
Хубаво е, че в тази специална вечер, с едни много специални за мен хора, в едно много специално настроение, разбрах, че не е достатъчно да си интересен, нито добре облечен, нито супер луд, нито прекалено искрен, нито отчаяно краен. Нужен е стил, нарича се мярка. Нещо, което винаги съм знаела. И откривала с радост у хората. Истинският coolplayer не прилича на никого, не иска да бъде като мен, като теб, може би не се интересува от нас и затова го харесваме. Млъквам, защото днес не е модерно да си философ.
Успех Еvolution!
Честит Рожден Ден, Панта!
вторник, 22 юли 2008 г.
I hate the art that I don't understand.
Денят е първи юли. Годината е 2008. Времето е горещо. Театърът е Сфумато. Сезонът е Малък. Той се случва за поредна година, след като Той, Големият заключва вратите си за ремонт, подновяване на идеите, репертоара, фасадата. Идва ред на младите, често неконвенционални и креативни автори. Новото поколение, което, къде боязливо, къде уверено, крачи с юлско настроение към една сграда, сгушена в зеления парк. Това пространство ще се превърне в дом. На идеите им.
Тази година те се срещат в различен вид : целенасочени и хаотични, устремени към нови форми и здраво стъпващи на класически подходи. Резултатите са също така разнообразни – от класически текстове (Чехов, Харолд Пинтър, Константин Илиев) с адекватни съвременни решения до модерни тропизми с особени превъплъщения на сцената. При доста постановки наблюдавам тенденции към изместването на текста, към превръщането му в свързващ елемент (подобно на музика, образ, декор), както и към смесването на различни жанрове (театър, кино, танц и др.). Много често младите творци вървят и към „опростяване” на театъра, така че дори звук, знак или движение да играят важна асоциативна роля за зрителя. Пространствата са все по-често изпълвани с декори, които сами по себе имат нужда от анализ и отношение, а често пъти самият театър е решен на базата на символи – понякога изяснени, понякога загатнати. Измежду сценичните изразни средства пърформансът ми се стори най-архаичен, а ролята на класичесият кръговрат текст-актьор-публика най-уместен.
Студенти от Югозападния университет в Благоевград, актьорският клас на доц. Огнян Спиров и х.ас. Биляна Дилкова, изненадаха приятно публиката с интригуващ и вдъхновяващ ефект, а именно играта със сенките в своето „Shakespeare’s tango”. Искренно съжалих, че не запазиха избрания похват до края на спектакъла, защото беше магичен, игрив, включващ освен сенки, цветове, светлини, тела, форми и въображението на самите нас. Работата им е естетска, свързваща текстовете на Шекспир в една „приказка за човешката реалност”, вълнуваща заради аналитичното навлизане във всяка подробност. Целият екип играе по-скоро вдъхновено, ярко се отрояват Биляна Котева и Милена Илиева, които дават своя принос към превъплъщенията в Шекспировите герои като цяло, сами по себе си, комични и титанични.
Дни по-късно в камерната зала се състоя „Нирвана”– пиесата на Константин Илиев, представена от Силвия Станоева и Любен Кънев, студенти по актьорско майсторство за драматичен театър в класа на доц. Веселин Ранков. Слабо е известен фактът, че Яворов пише дяволски стихотворения като „Чудовище” за Лора. На тяхната взаимовръзка, наситена с любов, омраза, крясъци, живот, смърт, е посветен текстът на Константин Илиев. Състояние на пълен покой, на душевно удовлетворение, на екстатично усещане, на Нирвана, която идва, отлита и умира. Човешките отношения, или по-точно тези между две загубени души, са пресъздадени тук, но плътски, истински, агресивно, реалистично, житейски. Двамата актьори се справят прекрасно с поставените превъплъщения, те играят вглъбено, решено, вдъхновено. Героите им се борят срещу монотонността, срещу стереотипите, срешу Другия, срещу самите себе си. Животът тук е на границата, на ръба, на прага на новото пространството. Изчистена сценография, резки звуци, истински психологически театър, където вниманието е приковано с реплика, отговор, стон. Странен е животът на твореца, на неговата муза. Финалът – два изстрела и Край е логичен завършек на терзанието, породено от всичко и нищо, на онова зазиждащо чувство, което витае във въздуха, и което довежда едновременно до умора и нравствен катарзис. Но не катарзисът, изискван според теориите на Аристотел, а този който достигаме самовглъбявайки се и лишавайки се от егоистичното Аз. Може би липсва единно режисьорско решение за някои деликатни моменти, но двамата студенти вече имат предложения за разпространяването на спектакъла си, което е неизменно свързано с усъвършенстването му.
Има два начина да поставиш Чехов на сцена – интересен и скучен. Павлин Петрунов, Венцислав Търнев и Цветелина Стоянова избират първия. „Мечка” е едно интересно предложение, съчетаващо различни похвати спрямо текста, актьорската игра и чувството за хумор. Хумор, отричащ всякакви догми и теории, придаващ по – различна светлина на творчество на Чехов. Костюмите са скромни, както и сценографията, а с влизането в поливалентната зала, по всичко личи, че тук се играе! За пореден път, с лекотата на лекарската си ръка, руският драматург загатва отношенията между хората и най-вече техните състрадание, болка, мисли, доброта, стойност, достойнство. Героите имат своята функция, те са своеобразна пътека към човешкото себепознаване. А финалното съобщение, че това е една малка част и предстои усъвършенстване, породи у мен реакция на умиление – към всички млади хора, които се усмеляват да се занимават с театър.
Моноспектакълът на Силвана Пишимарова „Pas de deux” („Танц за двама”) по текстове от „Баща ми, който действаше на кулинарни и други периоди” от Елизабет Мазев, съчетава идеи и стил, свобода и граница, различност и артистичност. Играта й е повече от органична ; тя е като плоскост, по която вървим, напредваме и хоп – в един момент се хлъзгаме... към необятното чувство за завръщане, спомен, детство. Самия текст е достатъчно игрив, но решението на младата режисьорка Лили Виденова му дава страхотен тласък и възможност за излизане „отвъд”. Силвана Пишимарова се възползва от този плюс и това ни позволява да я намерим именно „отвъд” – отвъд-пространството, отвъд-клишето, отвъд-залата, във въображението. За мен пиесата се случва повече в метафизичното пространство, в което попада зрителя. И това, че сценографията на Маноела Дойчинова е конкретна, реална и асоциативна, помага на публиката, чрез своя емпиричен опит да достигне до състояние на познание и дори до sublimation. Историята за емигранта, за неговото желание да пренесе една своеобразна България както в двора си, така и в сърцето на дъщеря си, е ясна. По-интересното на текста за мен, е че дава поле за пренасяне в други духовни реалии, които извикват последователно спомени, краски и вкус у зрителя. И го карат да се усмихва. Фактът, че е пиесата е автобиографична още повече подсилва отношението баща-дъшеря, търсене-себепознание, предизвикателство-развитие на личността.
Един по-различен човек е в центъра на вселената на британския драматург Харолд Пинтър. Той е сред фаворитите тази година, защото три от текстовете му са избрани от участниците. „Колекцията”, „Гара Виктория” и „Лека болка” са пиесите, включени в програмата, които по настроение, подход и дозата неподправена лудост си приличат. Носител на Нобеловата награда за литература за 2005 година, при Харолд Пинтър не липсва напрежение, породено от ситуациите, в които попада един човек – обикновеният човек. Лично за мен текстовете на Пинтър могат да бъдат измамни, защото с тях рискът да попаднем в една статична ситуация, в състояние на „дежа вю” е осезаем. Те често съзиждат героите си в атмосфера на гняв, страх и мистерия, покриват диалозите им с дълги паузи, дават им търсеща и неуловима натура, чиято специфика не бива да пренебрегваме дори при най-делнични ситуации. Моят отличник от трите поставени пиеси е „Гара Виктория” , чийто текст е избран от Малин Маринов и Йордан Карачилиев. Играта им е чиста, ясна, лишена от излишно напрежение, естествена. Състоянието на героите е пропито със самота и абсурдност ; то е колебаещо се, отвеждащо зрителя до етап, където фабулата на текста прераства в засмукващ вниманието инструмент. Често чуваме думи, извадени от ежедневието, рязко, като изстрели от куршуми, които правят дупки в колата (адекватна част от опростения декор). Всъщност в тази ситуация на безтегловност би могъл да попадне всеки. А едва след нея да се опита да излезе от матрицата и да й противопостави. Задачата към единия герой е проста : да отиде до гара Виктория. Задачата към двамата герои, както и към всички нас се усложнява с развитието на пиесата, а тя е именно да погледнем около нас, за миг да спрем устремения си ход към легендарната гара, и да променим посоката си към вечността.
Един друг автор, изучаващ дълбоко психологическата нагласа на персонажите, но с комична нагласа, е включен в програмата - Фейдо. Без съмнение едноактовите пиеси на този френски драматург, са добре подбрани и съобразени в спектакъла „Без съмнение”, а играта на актьорите – Ивайло Захариев, Диана Николаева и Харитина Агопян, изящна. Проектът включва първите две цялостни пиеси на Фейдо – „През прозореца” (1882г., поставена за първи път когато авторът е на деветнадесет години), „Любов и пиано” (1883г.) и „Нашият годеник” (1894г.). Самата природа на този автор е изменчива, хлъзгава, изненадваща. Той хлътва ту към отношенията между хората, ту към отношението на човека към самия себе си. И днес Фейдо говори за съвременното общество, ето защо е интересно да проследим пътуването на текстовете му между времената, да видим това, което остава, това, което изглежда излязло от употреба. В „Без съмнение” игривите текстове са добре поставени драматургично, а образите много умело и живо реализирани - често жертви на недоразумения, на любовен хаос, на невъзможността за общуване между мъж и жена, на техните изменчиви отношения. Героите са често обезпокоявани в своето ежедневие и търсенето си на щастие... Костюми, светлини, текст и актьори се сливат в хомогенна смес за да позволят на зрителя на надникне зад кулисите на фарса, лекия водевил, драматургията на деветнадесети век, както и в своите собствени влюбвания, странности и поведение.
Друг мой фаворит в програмата е „Хирошима, моя любов”, спектакъл с режисьор Йосиф Шамлиев, който се състоя в голямата зала на ТР Сфумато. Един отрязък от Дюрас завладя атмосферата онази вечер, и в залата, и в мислите ми, така, както само тя умее да завладява – без свян и страх, истинска, странна, обсебваща, изискана, изкряща. Текстът на френската писателка е силен. Много силен. Симона Костова, Велислав Павлов и Даниел Рашев се възползват изключително добре от това, техните думи звучат космополитно, те съумяват да пресъздадат реалистично разликата между Историята (атомната бомба, Окупацията, Освобождението) и историята (двама любовници в Хирошима, двама влюбени в Невер). Натрапчивото кинематографично отражение, което се върти усилено в мислите ми в началото на спектакъла, отстъпва постепенно на завладяващите екстатични страсти на пресъздадените образи, на усещането, за това, че си жив, за това, че си обичан, че обичаш, и че ставаш свидетел на един различен вариант на този текст, получил се завидно естетски, ясен и надежден.
Този красив размисъл върху живота, любовта, невъзможността, времето и паметта дава възможност на зрителя да се бори срещу забравата, да се почувства значим, да живее днес, стига да поиска. В реализацията на тези млади творци има моменти от очарованието на вечността, от музикалността на думите и тишината, от разбърканите театрални конвенции на Дюрас.
На последния ден от Сезона станахме свидетели на „Най-горния етаж”, документална радиопиеса от Александра Чаушова. Централният й сюжет е лудостта, но не престорената, фалшивата, а тази „без присмех и съжаление” . Онова истинско състояние, което откриваме в психиатрични клиники, на улицата или в очите на един човек... Авторката избрира съвсем достоверни образи, които освен влиятелни за нашето съзнание, са съвсем реални, съвсем чисти и непокътнати и изключителни актьори. Фотографиите на Игор Христов са красиво допълнение към състоянията на страх, нервен смях, разкриване, умиление и естествено самовглъбяване, редуващи се у зрителя. Ако можехме да игнорираме реалността, най-вероятно бихме го направили. Но не можем. Ето защо експерименти като този, са не само полезни, те са и път към необятните пространства на Другия, Различния. Те са начин за прекрояване на хоризонти.
Освен на театрални събития, в рамките на „Малък сезон” в Сфумато, станахме свидетели и на премиерата на книгата „Антология на живите”, в която взеха участие Тома Марков, Мартин Карбовски, Калин Терзйски – Кайо, Ангел Константинов, Светослав Терзийски - Батьо, Стефан Иванов, Радослав Парушев, Момчил Николов. Книгата, събираща поетичните откровения на писателите, бе артистично предствена пред препълнената зала на Сфумато. В онзи четвъртък, когато София осъмна с взривове, а по-късно бе разлюлята от земетресение, литературните бунтари с доза искренност и уиски се възползваха от сцената, за да заявят, както обикновено нестандартната си и неизменно интересна позиция, за да провокират, за да прочетат поезия, всеки по свой начин, за да проявят чувството си за хумор. Гласувам изцяло „за” новото поколение творци (във всички области, не само в литературата). Има обаче една доза показност, която ми се струва опасна за някои поети. Защото тя умъртвява всички знания, опити и артистичен чар и ги прави напразни. Гласувам „за” „Антология на живите”, за начинанието на живите творци изобщо, за тези, които се осмеляват да пишат, за тези, които обичат думите и ги подреждат във форми, изкуство, желание... И все пак в думата „поет” не се съдържа вулгарност, г-н Парушев! Point of view, има я във всеки от нас.
Сред театралните приключения, преложени от „Малък сезон” имаше и достатъчно нови форми на съвременното изкуство, най-често изразени в думата „пърформанс”, която бих искала да употребя за последен път в това есе и да я изхвърля завинаги от действащия ми речник. Дори и нагласата ми преди подобен род „спектакли” да не е прекалено критична, а по-скоро положителна, винаги излизам твърде, твърде разочарована. Можете да ме обвините в най-първичната реакция у един човек – да отхвърля това, което не разбира. И можете да се окажете прави. После можете да ме заклеймите като „противник на новите форми” и отново може да бъдете прави. Но аз, в първо лице единствено число, отказвам да приемам в графата „театър” експерименти, които сами по себе си не представляват изкуство, нямат обособени и логични идеи, действия и послания. Добрата новина е, че при изкуството няма правила. Лошата е, че днес прекаляваме с това. С асоциативното, съвременно и анти-психологическо изкуство, което маркира идеи, а после оставя на зрителя да се справи с цялата забъркана каша, да прояви въобразжение, да излезе заинтригуван от залата и да реши, че е гледал театър. В по-голямата част от случаите един Чехов, Ибсен или една Дюрас, поставени интелигентно, звучат много по-съвременно, отколкото „пърформанс”, съчетаващ низ от действия, думи и снимки, без абсолютно никаква връзка помежду си. Впрочем този тип нови форми се наместват напоследък и в пластичните изкуства, и в танца. Ето защо за гостите си в Париж, оставям за последно многобройните изложби на съвременно изкуство, като първо ги изморявам подобаващо в Музей д’Орсе, например. Зашото за да отритнеш класиката, трябва да я познаваш из основи. И ако съм абсолютно готова да подкрепя идея като тази на проекта „Fantomati”, представен на пространството пред театъра, към който с право стотици хора се стичаха с интерес, и тълкуваха по различни начини, то пърформанси като „Колаж по Пикасо” или „Чай в пустинята” не само не ме спечелиха като зрител, но и потвърдиха за пореден път мътната (за мен) природа на тези, бих ги нарекла изпитания за търпението. В началото на „Колаж по Пикасо”, Орлин Дворянов вежливо ни предупреди, че ако очакваме на гледаме театър, ще бъдем разочаровани, защото това чудо тук се нарича пърформанс. Беше прав – разочаровахме си. И не само – на моменти имах чувството, че сдружението „Изкуство в действие” има за цел да погребе театъра с този си проект. За щастие не успя. И ако в естетиката на „Пеперудите са всъщност изтребители” имаше красиви движения, образи, думи и силно присъствие на Ирина Дочева, аз все пак не можах да си обясня факта, че след края, голяма част от публиката беше в еуфория и на крака. И за да не кажете отново, че действам първично, аз се терзаех от това ми неразбиране.
След финалните думи на Маргарита Младенова и Иван Добчев, по повод края на сезона и отличените участници, грижливо събрах надеждите си, следвашата година тази своеобразна „търсачка” на нови таланти да се разраства в изцяло положителна насока. И се включих към общото обещание, че догодина ще сме отново там за нова доза С – Сфумато, Сезон, Сцена. И ще сме все така млади.
Логичния завършек на всеки театрален следобед, прерастващ в настъпваща вечер, беше музика. И макар че всички музиканти заслужават аплодисментите ни, аз усетих концерта на „Senior Buffo & The Synchronizers” в една топла събота като победител. Заради настроението, обзело постоянните и непостоянни посетители, както и цялото пространство пред театъра. Тяхната музика е смесица от ска и реге и едно особено чувство. Аз го наричам „лятно щастие”.
Финалният концерт беше на група БГз, която събра доста фенове на театъра, ска-музиката и хипи-прическите. Горди участници в Малкия сезон вървяха между хората с информация за следващи идеи, проекти и желания. Аз можех да остана на пейката цяла вечер, наблюдавайки Човека и неговите театралани превъплъщения, настроения, гримаси.
Помислих си, че денят е десети юли. Времето - все така горещо. Малкият сезон свърши, подобно на усиления работен период. Но идеите са неизчепаеми. Нека ги събираме в шепи. За наесен.
Тази година те се срещат в различен вид : целенасочени и хаотични, устремени към нови форми и здраво стъпващи на класически подходи. Резултатите са също така разнообразни – от класически текстове (Чехов, Харолд Пинтър, Константин Илиев) с адекватни съвременни решения до модерни тропизми с особени превъплъщения на сцената. При доста постановки наблюдавам тенденции към изместването на текста, към превръщането му в свързващ елемент (подобно на музика, образ, декор), както и към смесването на различни жанрове (театър, кино, танц и др.). Много често младите творци вървят и към „опростяване” на театъра, така че дори звук, знак или движение да играят важна асоциативна роля за зрителя. Пространствата са все по-често изпълвани с декори, които сами по себе имат нужда от анализ и отношение, а често пъти самият театър е решен на базата на символи – понякога изяснени, понякога загатнати. Измежду сценичните изразни средства пърформансът ми се стори най-архаичен, а ролята на класичесият кръговрат текст-актьор-публика най-уместен.
Студенти от Югозападния университет в Благоевград, актьорският клас на доц. Огнян Спиров и х.ас. Биляна Дилкова, изненадаха приятно публиката с интригуващ и вдъхновяващ ефект, а именно играта със сенките в своето „Shakespeare’s tango”. Искренно съжалих, че не запазиха избрания похват до края на спектакъла, защото беше магичен, игрив, включващ освен сенки, цветове, светлини, тела, форми и въображението на самите нас. Работата им е естетска, свързваща текстовете на Шекспир в една „приказка за човешката реалност”, вълнуваща заради аналитичното навлизане във всяка подробност. Целият екип играе по-скоро вдъхновено, ярко се отрояват Биляна Котева и Милена Илиева, които дават своя принос към превъплъщенията в Шекспировите герои като цяло, сами по себе си, комични и титанични.
Дни по-късно в камерната зала се състоя „Нирвана”– пиесата на Константин Илиев, представена от Силвия Станоева и Любен Кънев, студенти по актьорско майсторство за драматичен театър в класа на доц. Веселин Ранков. Слабо е известен фактът, че Яворов пише дяволски стихотворения като „Чудовище” за Лора. На тяхната взаимовръзка, наситена с любов, омраза, крясъци, живот, смърт, е посветен текстът на Константин Илиев. Състояние на пълен покой, на душевно удовлетворение, на екстатично усещане, на Нирвана, която идва, отлита и умира. Човешките отношения, или по-точно тези между две загубени души, са пресъздадени тук, но плътски, истински, агресивно, реалистично, житейски. Двамата актьори се справят прекрасно с поставените превъплъщения, те играят вглъбено, решено, вдъхновено. Героите им се борят срещу монотонността, срещу стереотипите, срешу Другия, срещу самите себе си. Животът тук е на границата, на ръба, на прага на новото пространството. Изчистена сценография, резки звуци, истински психологически театър, където вниманието е приковано с реплика, отговор, стон. Странен е животът на твореца, на неговата муза. Финалът – два изстрела и Край е логичен завършек на терзанието, породено от всичко и нищо, на онова зазиждащо чувство, което витае във въздуха, и което довежда едновременно до умора и нравствен катарзис. Но не катарзисът, изискван според теориите на Аристотел, а този който достигаме самовглъбявайки се и лишавайки се от егоистичното Аз. Може би липсва единно режисьорско решение за някои деликатни моменти, но двамата студенти вече имат предложения за разпространяването на спектакъла си, което е неизменно свързано с усъвършенстването му.
Има два начина да поставиш Чехов на сцена – интересен и скучен. Павлин Петрунов, Венцислав Търнев и Цветелина Стоянова избират първия. „Мечка” е едно интересно предложение, съчетаващо различни похвати спрямо текста, актьорската игра и чувството за хумор. Хумор, отричащ всякакви догми и теории, придаващ по – различна светлина на творчество на Чехов. Костюмите са скромни, както и сценографията, а с влизането в поливалентната зала, по всичко личи, че тук се играе! За пореден път, с лекотата на лекарската си ръка, руският драматург загатва отношенията между хората и най-вече техните състрадание, болка, мисли, доброта, стойност, достойнство. Героите имат своята функция, те са своеобразна пътека към човешкото себепознаване. А финалното съобщение, че това е една малка част и предстои усъвършенстване, породи у мен реакция на умиление – към всички млади хора, които се усмеляват да се занимават с театър.
Моноспектакълът на Силвана Пишимарова „Pas de deux” („Танц за двама”) по текстове от „Баща ми, който действаше на кулинарни и други периоди” от Елизабет Мазев, съчетава идеи и стил, свобода и граница, различност и артистичност. Играта й е повече от органична ; тя е като плоскост, по която вървим, напредваме и хоп – в един момент се хлъзгаме... към необятното чувство за завръщане, спомен, детство. Самия текст е достатъчно игрив, но решението на младата режисьорка Лили Виденова му дава страхотен тласък и възможност за излизане „отвъд”. Силвана Пишимарова се възползва от този плюс и това ни позволява да я намерим именно „отвъд” – отвъд-пространството, отвъд-клишето, отвъд-залата, във въображението. За мен пиесата се случва повече в метафизичното пространство, в което попада зрителя. И това, че сценографията на Маноела Дойчинова е конкретна, реална и асоциативна, помага на публиката, чрез своя емпиричен опит да достигне до състояние на познание и дори до sublimation. Историята за емигранта, за неговото желание да пренесе една своеобразна България както в двора си, така и в сърцето на дъщеря си, е ясна. По-интересното на текста за мен, е че дава поле за пренасяне в други духовни реалии, които извикват последователно спомени, краски и вкус у зрителя. И го карат да се усмихва. Фактът, че е пиесата е автобиографична още повече подсилва отношението баща-дъшеря, търсене-себепознание, предизвикателство-развитие на личността.
Един по-различен човек е в центъра на вселената на британския драматург Харолд Пинтър. Той е сред фаворитите тази година, защото три от текстовете му са избрани от участниците. „Колекцията”, „Гара Виктория” и „Лека болка” са пиесите, включени в програмата, които по настроение, подход и дозата неподправена лудост си приличат. Носител на Нобеловата награда за литература за 2005 година, при Харолд Пинтър не липсва напрежение, породено от ситуациите, в които попада един човек – обикновеният човек. Лично за мен текстовете на Пинтър могат да бъдат измамни, защото с тях рискът да попаднем в една статична ситуация, в състояние на „дежа вю” е осезаем. Те често съзиждат героите си в атмосфера на гняв, страх и мистерия, покриват диалозите им с дълги паузи, дават им търсеща и неуловима натура, чиято специфика не бива да пренебрегваме дори при най-делнични ситуации. Моят отличник от трите поставени пиеси е „Гара Виктория” , чийто текст е избран от Малин Маринов и Йордан Карачилиев. Играта им е чиста, ясна, лишена от излишно напрежение, естествена. Състоянието на героите е пропито със самота и абсурдност ; то е колебаещо се, отвеждащо зрителя до етап, където фабулата на текста прераства в засмукващ вниманието инструмент. Често чуваме думи, извадени от ежедневието, рязко, като изстрели от куршуми, които правят дупки в колата (адекватна част от опростения декор). Всъщност в тази ситуация на безтегловност би могъл да попадне всеки. А едва след нея да се опита да излезе от матрицата и да й противопостави. Задачата към единия герой е проста : да отиде до гара Виктория. Задачата към двамата герои, както и към всички нас се усложнява с развитието на пиесата, а тя е именно да погледнем около нас, за миг да спрем устремения си ход към легендарната гара, и да променим посоката си към вечността.
Един друг автор, изучаващ дълбоко психологическата нагласа на персонажите, но с комична нагласа, е включен в програмата - Фейдо. Без съмнение едноактовите пиеси на този френски драматург, са добре подбрани и съобразени в спектакъла „Без съмнение”, а играта на актьорите – Ивайло Захариев, Диана Николаева и Харитина Агопян, изящна. Проектът включва първите две цялостни пиеси на Фейдо – „През прозореца” (1882г., поставена за първи път когато авторът е на деветнадесет години), „Любов и пиано” (1883г.) и „Нашият годеник” (1894г.). Самата природа на този автор е изменчива, хлъзгава, изненадваща. Той хлътва ту към отношенията между хората, ту към отношението на човека към самия себе си. И днес Фейдо говори за съвременното общество, ето защо е интересно да проследим пътуването на текстовете му между времената, да видим това, което остава, това, което изглежда излязло от употреба. В „Без съмнение” игривите текстове са добре поставени драматургично, а образите много умело и живо реализирани - често жертви на недоразумения, на любовен хаос, на невъзможността за общуване между мъж и жена, на техните изменчиви отношения. Героите са често обезпокоявани в своето ежедневие и търсенето си на щастие... Костюми, светлини, текст и актьори се сливат в хомогенна смес за да позволят на зрителя на надникне зад кулисите на фарса, лекия водевил, драматургията на деветнадесети век, както и в своите собствени влюбвания, странности и поведение.
Друг мой фаворит в програмата е „Хирошима, моя любов”, спектакъл с режисьор Йосиф Шамлиев, който се състоя в голямата зала на ТР Сфумато. Един отрязък от Дюрас завладя атмосферата онази вечер, и в залата, и в мислите ми, така, както само тя умее да завладява – без свян и страх, истинска, странна, обсебваща, изискана, изкряща. Текстът на френската писателка е силен. Много силен. Симона Костова, Велислав Павлов и Даниел Рашев се възползват изключително добре от това, техните думи звучат космополитно, те съумяват да пресъздадат реалистично разликата между Историята (атомната бомба, Окупацията, Освобождението) и историята (двама любовници в Хирошима, двама влюбени в Невер). Натрапчивото кинематографично отражение, което се върти усилено в мислите ми в началото на спектакъла, отстъпва постепенно на завладяващите екстатични страсти на пресъздадените образи, на усещането, за това, че си жив, за това, че си обичан, че обичаш, и че ставаш свидетел на един различен вариант на този текст, получил се завидно естетски, ясен и надежден.
Този красив размисъл върху живота, любовта, невъзможността, времето и паметта дава възможност на зрителя да се бори срещу забравата, да се почувства значим, да живее днес, стига да поиска. В реализацията на тези млади творци има моменти от очарованието на вечността, от музикалността на думите и тишината, от разбърканите театрални конвенции на Дюрас.
На последния ден от Сезона станахме свидетели на „Най-горния етаж”, документална радиопиеса от Александра Чаушова. Централният й сюжет е лудостта, но не престорената, фалшивата, а тази „без присмех и съжаление” . Онова истинско състояние, което откриваме в психиатрични клиники, на улицата или в очите на един човек... Авторката избрира съвсем достоверни образи, които освен влиятелни за нашето съзнание, са съвсем реални, съвсем чисти и непокътнати и изключителни актьори. Фотографиите на Игор Христов са красиво допълнение към състоянията на страх, нервен смях, разкриване, умиление и естествено самовглъбяване, редуващи се у зрителя. Ако можехме да игнорираме реалността, най-вероятно бихме го направили. Но не можем. Ето защо експерименти като този, са не само полезни, те са и път към необятните пространства на Другия, Различния. Те са начин за прекрояване на хоризонти.
Освен на театрални събития, в рамките на „Малък сезон” в Сфумато, станахме свидетели и на премиерата на книгата „Антология на живите”, в която взеха участие Тома Марков, Мартин Карбовски, Калин Терзйски – Кайо, Ангел Константинов, Светослав Терзийски - Батьо, Стефан Иванов, Радослав Парушев, Момчил Николов. Книгата, събираща поетичните откровения на писателите, бе артистично предствена пред препълнената зала на Сфумато. В онзи четвъртък, когато София осъмна с взривове, а по-късно бе разлюлята от земетресение, литературните бунтари с доза искренност и уиски се възползваха от сцената, за да заявят, както обикновено нестандартната си и неизменно интересна позиция, за да провокират, за да прочетат поезия, всеки по свой начин, за да проявят чувството си за хумор. Гласувам изцяло „за” новото поколение творци (във всички области, не само в литературата). Има обаче една доза показност, която ми се струва опасна за някои поети. Защото тя умъртвява всички знания, опити и артистичен чар и ги прави напразни. Гласувам „за” „Антология на живите”, за начинанието на живите творци изобщо, за тези, които се осмеляват да пишат, за тези, които обичат думите и ги подреждат във форми, изкуство, желание... И все пак в думата „поет” не се съдържа вулгарност, г-н Парушев! Point of view, има я във всеки от нас.
Сред театралните приключения, преложени от „Малък сезон” имаше и достатъчно нови форми на съвременното изкуство, най-често изразени в думата „пърформанс”, която бих искала да употребя за последен път в това есе и да я изхвърля завинаги от действащия ми речник. Дори и нагласата ми преди подобен род „спектакли” да не е прекалено критична, а по-скоро положителна, винаги излизам твърде, твърде разочарована. Можете да ме обвините в най-първичната реакция у един човек – да отхвърля това, което не разбира. И можете да се окажете прави. После можете да ме заклеймите като „противник на новите форми” и отново може да бъдете прави. Но аз, в първо лице единствено число, отказвам да приемам в графата „театър” експерименти, които сами по себе си не представляват изкуство, нямат обособени и логични идеи, действия и послания. Добрата новина е, че при изкуството няма правила. Лошата е, че днес прекаляваме с това. С асоциативното, съвременно и анти-психологическо изкуство, което маркира идеи, а после оставя на зрителя да се справи с цялата забъркана каша, да прояви въобразжение, да излезе заинтригуван от залата и да реши, че е гледал театър. В по-голямата част от случаите един Чехов, Ибсен или една Дюрас, поставени интелигентно, звучат много по-съвременно, отколкото „пърформанс”, съчетаващ низ от действия, думи и снимки, без абсолютно никаква връзка помежду си. Впрочем този тип нови форми се наместват напоследък и в пластичните изкуства, и в танца. Ето защо за гостите си в Париж, оставям за последно многобройните изложби на съвременно изкуство, като първо ги изморявам подобаващо в Музей д’Орсе, например. Зашото за да отритнеш класиката, трябва да я познаваш из основи. И ако съм абсолютно готова да подкрепя идея като тази на проекта „Fantomati”, представен на пространството пред театъра, към който с право стотици хора се стичаха с интерес, и тълкуваха по различни начини, то пърформанси като „Колаж по Пикасо” или „Чай в пустинята” не само не ме спечелиха като зрител, но и потвърдиха за пореден път мътната (за мен) природа на тези, бих ги нарекла изпитания за търпението. В началото на „Колаж по Пикасо”, Орлин Дворянов вежливо ни предупреди, че ако очакваме на гледаме театър, ще бъдем разочаровани, защото това чудо тук се нарича пърформанс. Беше прав – разочаровахме си. И не само – на моменти имах чувството, че сдружението „Изкуство в действие” има за цел да погребе театъра с този си проект. За щастие не успя. И ако в естетиката на „Пеперудите са всъщност изтребители” имаше красиви движения, образи, думи и силно присъствие на Ирина Дочева, аз все пак не можах да си обясня факта, че след края, голяма част от публиката беше в еуфория и на крака. И за да не кажете отново, че действам първично, аз се терзаех от това ми неразбиране.
След финалните думи на Маргарита Младенова и Иван Добчев, по повод края на сезона и отличените участници, грижливо събрах надеждите си, следвашата година тази своеобразна „търсачка” на нови таланти да се разраства в изцяло положителна насока. И се включих към общото обещание, че догодина ще сме отново там за нова доза С – Сфумато, Сезон, Сцена. И ще сме все така млади.
Логичния завършек на всеки театрален следобед, прерастващ в настъпваща вечер, беше музика. И макар че всички музиканти заслужават аплодисментите ни, аз усетих концерта на „Senior Buffo & The Synchronizers” в една топла събота като победител. Заради настроението, обзело постоянните и непостоянни посетители, както и цялото пространство пред театъра. Тяхната музика е смесица от ска и реге и едно особено чувство. Аз го наричам „лятно щастие”.
Финалният концерт беше на група БГз, която събра доста фенове на театъра, ска-музиката и хипи-прическите. Горди участници в Малкия сезон вървяха между хората с информация за следващи идеи, проекти и желания. Аз можех да остана на пейката цяла вечер, наблюдавайки Човека и неговите театралани превъплъщения, настроения, гримаси.
Помислих си, че денят е десети юли. Времето - все така горещо. Малкият сезон свърши, подобно на усиления работен период. Но идеите са неизчепаеми. Нека ги събираме в шепи. За наесен.
понеделник, 7 юли 2008 г.
Maлка Пиеса за Детска Стая
Днес, той, режисьорът, би трябвало да е героят. Със своето умение да създава. Да обобщава, да персонализира. Да приковава. Да прави нещата лични. Да сакрализира. Да обича.
„Малка пиеса за детска стая” е чудо, тя е мaлка - голяма пиеса за метафизичното и същевременно реално поетично чувство, наречено щастие, за загрижеността, за лудостта и още нещо. Текстът на дебютантката Яна Борисова е умело пресъздаден, печупен и поставен. От един герой. Нарича се Галин Стоев и е заслепителен европейски лъч в българското театрално пространство. Той позволява искренността, личностното развитие и поетичността в този текст да излязат наяве ; той внимателно проследява логиката му, започвайки с плахото начало и стигайки до не-универсалния край, онзи отворен край, който имаме право да продължим, замразим, оставим за по-късно през нощта, преживеем, допишем, досънуваме, помислим. Режисьорът е дал шанс на този игрив текст, а актьорите – Снежина Петрова, Стефан Вълдобрев, Радена Вълканова, Вежен Велчовски и Стилян Стоянов навлизат изключително органично в съзнанието на зрителя и постепенно се превръщат в израз на това, което той е, жадува да е или не желае да е. Макар че рядко хората не искат да са своеобразни.
Сценографията е опростена, изчистена и безкрайно подходяща. Заиграване с цветовете, формите, светлините, настроенията, актьорите, текста. Декорите, костюмите и музиката, ах тази музика, са съчетани в перфектна хармония, изтъкана от едно истинско сияние...
Колкто до историята – тя е оригинална и общовалидна, естетска и любопитна, човешка и трогваща. Двама мъже и две жени, адвокат и актьор, журналистка и собственичка на заведение, се запознават в ранните си години и там, тогава, създват своя собствена игра, чиито правила остават загадка за зрителя. Изгонени от час, те поставят основите на Играта, която може би по-късно ще ги обсеби, покори. Веднъж месечно, една вечер е посветена на Нея. Независимо какво се случва в ежедневието на тези хора, какви са настроенията им и къде е вдъхновението им. Играта се е превърнала в сакрално пространство, там, където четиримата са истински, искренни и завладяни от вихъра на нещо неясно. Обикновено никой не отсъства от ритуала, посветен на миналото, на спомените, на настоящето. Освен ако няма изключителна причина. А когато тази причина е факт и един от участниците си тръгва, може би завинаги, светът сякаш се срути върху ми...
Винаги е така когато някой си тръгва. Както казах, краят, който авторката Яна Борисова избира е отворен, и колко хубаво е, че го избира! Защото това ни кара да се връщаме към постановката, запаметена в мислите ни, да потърсим текста й, да чуем музиката й.
И накрая - сълзите на първи, втори или който и да е било ред са обосновани. Защото Галин Стоев и целият екип, след финалните акорди на музиката, ни заварват в едно състояние, нарича се любов. Към тези твои приятели, с които си играл на монополи като малък, с които си строил пясъчни замъци или кули от мечти. Към тези хора, които са твоята награда. Към онези, които ти липсват. И към онези, заради които продължаваш да играеш.
Всеки е свободен да открие собственито си послание в този текст и изливането му на сцената ; аз открих моите в няколко реплики, една песен, един танц и едно настроение. В персонажите, които станаха мои приятели или в които откривах моите приятели.
С билета за тази постановка не си купуваш нито удобно място на първия ред, нито еднократно преживяване, още по-малко се затваряш в залата на Tеатър 199. Чрез този билет търсиш себе си, питаш себе си, работиш над себе си ; той е нужен, както са нужни мечти, приятели и любов за да съществуваш. Този билет ти проправя път към необятното пространство на въображението, към dream a little dream, към нощта, която обхаваща града и твоята (не)ясна представа за детската стая, човекът до теб и театъра. С този билет си купуваш стил, звезди, морски бриз, целувка от актьорите. Купуваш си класа.
Благодаря Ви, господин Стоев !
„Малка пиеса за детска стая” е чудо, тя е мaлка - голяма пиеса за метафизичното и същевременно реално поетично чувство, наречено щастие, за загрижеността, за лудостта и още нещо. Текстът на дебютантката Яна Борисова е умело пресъздаден, печупен и поставен. От един герой. Нарича се Галин Стоев и е заслепителен европейски лъч в българското театрално пространство. Той позволява искренността, личностното развитие и поетичността в този текст да излязат наяве ; той внимателно проследява логиката му, започвайки с плахото начало и стигайки до не-универсалния край, онзи отворен край, който имаме право да продължим, замразим, оставим за по-късно през нощта, преживеем, допишем, досънуваме, помислим. Режисьорът е дал шанс на този игрив текст, а актьорите – Снежина Петрова, Стефан Вълдобрев, Радена Вълканова, Вежен Велчовски и Стилян Стоянов навлизат изключително органично в съзнанието на зрителя и постепенно се превръщат в израз на това, което той е, жадува да е или не желае да е. Макар че рядко хората не искат да са своеобразни.
Сценографията е опростена, изчистена и безкрайно подходяща. Заиграване с цветовете, формите, светлините, настроенията, актьорите, текста. Декорите, костюмите и музиката, ах тази музика, са съчетани в перфектна хармония, изтъкана от едно истинско сияние...
Колкто до историята – тя е оригинална и общовалидна, естетска и любопитна, човешка и трогваща. Двама мъже и две жени, адвокат и актьор, журналистка и собственичка на заведение, се запознават в ранните си години и там, тогава, създват своя собствена игра, чиито правила остават загадка за зрителя. Изгонени от час, те поставят основите на Играта, която може би по-късно ще ги обсеби, покори. Веднъж месечно, една вечер е посветена на Нея. Независимо какво се случва в ежедневието на тези хора, какви са настроенията им и къде е вдъхновението им. Играта се е превърнала в сакрално пространство, там, където четиримата са истински, искренни и завладяни от вихъра на нещо неясно. Обикновено никой не отсъства от ритуала, посветен на миналото, на спомените, на настоящето. Освен ако няма изключителна причина. А когато тази причина е факт и един от участниците си тръгва, може би завинаги, светът сякаш се срути върху ми...
Винаги е така когато някой си тръгва. Както казах, краят, който авторката Яна Борисова избира е отворен, и колко хубаво е, че го избира! Защото това ни кара да се връщаме към постановката, запаметена в мислите ни, да потърсим текста й, да чуем музиката й.
И накрая - сълзите на първи, втори или който и да е било ред са обосновани. Защото Галин Стоев и целият екип, след финалните акорди на музиката, ни заварват в едно състояние, нарича се любов. Към тези твои приятели, с които си играл на монополи като малък, с които си строил пясъчни замъци или кули от мечти. Към тези хора, които са твоята награда. Към онези, които ти липсват. И към онези, заради които продължаваш да играеш.
Всеки е свободен да открие собственито си послание в този текст и изливането му на сцената ; аз открих моите в няколко реплики, една песен, един танц и едно настроение. В персонажите, които станаха мои приятели или в които откривах моите приятели.
С билета за тази постановка не си купуваш нито удобно място на първия ред, нито еднократно преживяване, още по-малко се затваряш в залата на Tеатър 199. Чрез този билет търсиш себе си, питаш себе си, работиш над себе си ; той е нужен, както са нужни мечти, приятели и любов за да съществуваш. Този билет ти проправя път към необятното пространство на въображението, към dream a little dream, към нощта, която обхаваща града и твоята (не)ясна представа за детската стая, човекът до теб и театъра. С този билет си купуваш стил, звезди, морски бриз, целувка от актьорите. Купуваш си класа.
Благодаря Ви, господин Стоев !
четвъртък, 3 юли 2008 г.
Напоследък...
. . .
Все си повтарям, че първо трябва да си подредя мислите, но това ще стане малко по-късно, може би никога.
Трябва да отбележа и подчертая с дебела червена химикалка няколко важни събития, които ми дадоха сили, поводи за размисъл и желание напоследък : „Контрабасът”, изложбата в галерията на НБУ (и най-вече участието на Милена Димитрова – Жането) ; „Пиеса за Малка Детска Стая” в театър 199 (и най-вече участието на Галин Стоев), петролната статия, редакцията на „Култура” и хората там, РФИ, Малкият сезон в Сфумато, младите творци, на които ако им липсва талант, се опитват да го компенсират с много желание. И няколко човека, с които бях щастлива, че се виждам.
Иначе лятото си е лято. Слънчево е.
. . .
Все си повтарям, че първо трябва да си подредя мислите, но това ще стане малко по-късно, може би никога.
Трябва да отбележа и подчертая с дебела червена химикалка няколко важни събития, които ми дадоха сили, поводи за размисъл и желание напоследък : „Контрабасът”, изложбата в галерията на НБУ (и най-вече участието на Милена Димитрова – Жането) ; „Пиеса за Малка Детска Стая” в театър 199 (и най-вече участието на Галин Стоев), петролната статия, редакцията на „Култура” и хората там, РФИ, Малкият сезон в Сфумато, младите творци, на които ако им липсва талант, се опитват да го компенсират с много желание. И няколко човека, с които бях щастлива, че се виждам.
Иначе лятото си е лято. Слънчево е.
сряда, 25 юни 2008 г.
събота, 21 юни 2008 г.
шест месеца по-късно
Ето ме цяла, вкъщи. След шест месеца.
Последната ми седмица в града на мечтите мина подобаващо културно, с две изложби, един търг за съвременно изкуство, един спектакъл и три стихии на сцената.
Художници, картини, снимки, актьори, уверен режисьор, седемчасова постановка, мисли, идеи, цветове, черно-бяло, любов, бар, в който всичко това се празнува. Много недовършени есета, много разпиляни мисли. Добра новина : успешно завършване на първата ми година в Париж, обяд в италиански ресторант, много багаж, който не може да бъде побран в куфар. Концерт на Брамс в огромната, необятна църква St Sulpice, извънземни звуци от рая, а към края леко отегчение. Сбогуване с много хора, на есен отново. Лято.
Естествено, че не съм плакала, защото си тръгвам от там, бих плакала заради някои хора, които тръгват по друг път и ще ми липсват.
Радвам се, че съм вкъщи, подготвям се за всичко, което предстои. Или вече ми се случва. Стажове, писане, преводи, срещи, хора, лято. „Най-хубавото предстои”, така казва един приятел. Трябва да му вярваме, той е умен.
Често поглеждам през прозореца и си мисля, че ще видя морето. Тук е горещо, по улиците се крие желанието, родено от лятото. Въздухът в моята стая в София е напоен с вдъхновение, трябва да се възползвам, но не знам кога ще уловя времето в шепи.
Последната ми седмица в града на мечтите мина подобаващо културно, с две изложби, един търг за съвременно изкуство, един спектакъл и три стихии на сцената.
Художници, картини, снимки, актьори, уверен режисьор, седемчасова постановка, мисли, идеи, цветове, черно-бяло, любов, бар, в който всичко това се празнува. Много недовършени есета, много разпиляни мисли. Добра новина : успешно завършване на първата ми година в Париж, обяд в италиански ресторант, много багаж, който не може да бъде побран в куфар. Концерт на Брамс в огромната, необятна църква St Sulpice, извънземни звуци от рая, а към края леко отегчение. Сбогуване с много хора, на есен отново. Лято.
Естествено, че не съм плакала, защото си тръгвам от там, бих плакала заради някои хора, които тръгват по друг път и ще ми липсват.
Радвам се, че съм вкъщи, подготвям се за всичко, което предстои. Или вече ми се случва. Стажове, писане, преводи, срещи, хора, лято. „Най-хубавото предстои”, така казва един приятел. Трябва да му вярваме, той е умен.
Често поглеждам през прозореца и си мисля, че ще видя морето. Тук е горещо, по улиците се крие желанието, родено от лятото. Въздухът в моята стая в София е напоен с вдъхновение, трябва да се възползвам, но не знам кога ще уловя времето в шепи.
четвъртък, 29 май 2008 г.
Kaн или духът на фестивала...
Пиша това есе, мислейки за един човек – мама. Искам да я разведа из моите наситени преживявания.
Гарата на Кан се познава лесно – повече от половината влак слиза там.
Обичам гарата в Кан, обичам първата улица, по която се разхождам в този град, декорирана с падащи цветя и огромни пана - снимки на актьори, обичам атмосферата на този фестивал, който за дванадесет дни се превръща в най – голямото културно събитие и не би могло да се сравни с нищо друго...
Усешането да си на фестивала в Кан е неповторимо. Несравнимо. Sublimation.
За шейсет и първа поредна година, улиците на този град, разположен на Лазурния бряг се пълнят с артисти от цял свят, които започват деня си рано с кафе в ръка и го завършват късно на някоя звездна яхта. Или в някой от многобройните клубове, чийто светлини напомнят цели градове.
Хората в Кан са звезди, или бъдещи звезди, или отчаяно искащи да бъдат такива. Целият ти ден в Кан минава в случки.
Виждаме руса жена, разхождаща се почти гола и показваща пищни форми по крайбрежната алея. Нападната е от камери, папараци и рояк мъже, които я заснемат с мобилните си телефони (за какво ли може да бъде използван образа й...?). Говори нещо, което никои не слуша. Снимат я със светкавици, ето ги и трите минути слава, на които всеки има право. Хората често са твърде жалки в желанието си за слава.
На Червения килим е лъскаво, чисто, осветено. Този път светкавиците са стотици, както и сценичните работници, охраната, хората в публиката, опитващи се да уловят някоя усмивка от лицата, които всекидневно виждат по медиите. Особено екзалтични са виковете при появата на Анджелина Джоли ( така и не ми става ясно защо...), Брат Пит (доста реплики от Fight club се появяват неочаквано в главата ми) и Шарън Стоун
(доста интелигентен вид). Клинт Истуд изглежда тържествено, дори мога да викна за него ( не, не, всякакво викане по хората ми се струва доста неприяно...).
На Червения килим имаше много знайни и незнайни войни, много усмивки (доста, от които фалшиви), много рокли, които шумоляха под хилядите прожектори. Сметнахме, че е интересно да си там, и решихме скоро да поотъпчем и ние червената пътечка. Дотогава – работа, фестивали, работа.
След наблюденията ни над кралското войнство, доволни, вечеряхме в някакво капанче на плажа, което имаше голям успех сред изгладнялата тълпа. Звезди, звезди, ама и от тях се огладнява.
Пред погледа ми няколко пъти се натъкнаха три бабички, усилено търсещи внимание, облечени в клоунски, шарени дрехи (всякакви цветове на дъгата) и ужасно високи обувки. В съзнанието ми изпъкват още огромните им шапки и огромни бели слънчеви очила. Истинска карикатура, която мислих, че може да съществува само в някоя зле реализирана комедия. Но не. В Кан филмите могат да бъдат реалност.
Вечерта беше много красива. Колкото и звезди да бях видяла по улиците, по червения килим, по яхтите, скъпите хотели и коли, в този ден най – красиви бяха звездите в небето, които създаваха своеобразен покрив над големия екран, разположен на плажа. Всички, въоражени с одеала (раздадени специално преди прожекцията) и бутилка вино, бяха щастливи. Заради факта, че са в Кан, заради факта, че са на плажа под най – красивите звезди, че животът, на това място и по това време, е прекрасен. Заради това, че морските вълни се разбиват в перфектна хармония с ритъма на музиката, смесица от реге, рага, фънк и соул, изобретявана от Camille Bazbaz непосредствено преди прожекцията на филма. От своя страна, филмът на Богданович ( „What's Up, Doc?”) не беше гениален. Далеч от гениален, един от най – негениалните на този американски режисьор... Съседката до мен ( призната кинаджийка ) дори проспа края и не успя да се събуди от моите побутвания. Но нито съдържанието, нито формата на филма не беше от такова значение в случая, защото имахме свободата да бъдем в Кан и да се наслаждаваме на всяка минута, без анализираме твърде много изкуството, както ние, артистите, правим често в реалния живот. Животът в Кан е нереален и нетипичен.
Вечерта ни завършва в един от най – скъпите и лъскави клубове в Кан, където се влиза само с покани (фотографът, който организира партито е влюбен в България, София и българските жени най-вероятно:). Хората там са богати, пияни и добре облечени. Повечето са скучни до болка. Ние сме като цветно, усмихнато явление на хоризонта. Танцуваме дълго на „диско” музика и се смеем на Фред – „човек, който събира таланти”, който идва да ни пробутва визитки. Малко му е трудно да пази равновесие, но казва, че работи по много продукции. Не се съмняваме. Позираме умело пред обектива на фотографа на вечерта – смешен японец, чиито движения са доста оригинални ( не мога да ги нарека танц...). Запознаваме се с най – красивите мъже, които съм виждала в послените няколко месеца. Звездният купон свършва гороломно в два часа. Красивите мъже си тръгват, ние също, но не сме заедно, грешката в нас, после съжаляваме, късно е, виждаме ги втори път на улицата, Валерия (моят гид в света на киното) и аз сме в смешна криза ( т.е. не спираме да се смеем на всичко, което ни заобикаля), не отговоряме нищо на радостното „Hey, girls!”... После съжаляваме, но животът е такъв. Обмисляме пътуване до Норвегия и операция „Спешно намиране на красивите мъже!”. Хубавите неща свършват бързо, твърде бързо, както тази нощ ( и моята ваканция на юг).
Кан е от градовете, в които искаш да се връщаш. Отново и отново. Има особена атмосфера там, наричам я щастие.
Преди да заспя умаломощена във влака към Марсилия си помислих, че трябва да се обадя на мама за да й благодаря, че ме пусна. Ммм да. После заспах. Благодаря ти, маме.
Есето ми стана малко объркано, малко невежо. Но исках да кажа всичко на мама. Не успях. Следващият Кан повече. Следващият Кан – интервю с Алмодовар и закупуване на яхта. Обещавам, маме.
Гарата на Кан се познава лесно – повече от половината влак слиза там.
Обичам гарата в Кан, обичам първата улица, по която се разхождам в този град, декорирана с падащи цветя и огромни пана - снимки на актьори, обичам атмосферата на този фестивал, който за дванадесет дни се превръща в най – голямото културно събитие и не би могло да се сравни с нищо друго...
Усешането да си на фестивала в Кан е неповторимо. Несравнимо. Sublimation.
За шейсет и първа поредна година, улиците на този град, разположен на Лазурния бряг се пълнят с артисти от цял свят, които започват деня си рано с кафе в ръка и го завършват късно на някоя звездна яхта. Или в някой от многобройните клубове, чийто светлини напомнят цели градове.
Хората в Кан са звезди, или бъдещи звезди, или отчаяно искащи да бъдат такива. Целият ти ден в Кан минава в случки.
Виждаме руса жена, разхождаща се почти гола и показваща пищни форми по крайбрежната алея. Нападната е от камери, папараци и рояк мъже, които я заснемат с мобилните си телефони (за какво ли може да бъде използван образа й...?). Говори нещо, което никои не слуша. Снимат я със светкавици, ето ги и трите минути слава, на които всеки има право. Хората често са твърде жалки в желанието си за слава.
На Червения килим е лъскаво, чисто, осветено. Този път светкавиците са стотици, както и сценичните работници, охраната, хората в публиката, опитващи се да уловят някоя усмивка от лицата, които всекидневно виждат по медиите. Особено екзалтични са виковете при появата на Анджелина Джоли ( така и не ми става ясно защо...), Брат Пит (доста реплики от Fight club се появяват неочаквано в главата ми) и Шарън Стоун
(доста интелигентен вид). Клинт Истуд изглежда тържествено, дори мога да викна за него ( не, не, всякакво викане по хората ми се струва доста неприяно...).
На Червения килим имаше много знайни и незнайни войни, много усмивки (доста, от които фалшиви), много рокли, които шумоляха под хилядите прожектори. Сметнахме, че е интересно да си там, и решихме скоро да поотъпчем и ние червената пътечка. Дотогава – работа, фестивали, работа.
След наблюденията ни над кралското войнство, доволни, вечеряхме в някакво капанче на плажа, което имаше голям успех сред изгладнялата тълпа. Звезди, звезди, ама и от тях се огладнява.
Пред погледа ми няколко пъти се натъкнаха три бабички, усилено търсещи внимание, облечени в клоунски, шарени дрехи (всякакви цветове на дъгата) и ужасно високи обувки. В съзнанието ми изпъкват още огромните им шапки и огромни бели слънчеви очила. Истинска карикатура, която мислих, че може да съществува само в някоя зле реализирана комедия. Но не. В Кан филмите могат да бъдат реалност.
Вечерта беше много красива. Колкото и звезди да бях видяла по улиците, по червения килим, по яхтите, скъпите хотели и коли, в този ден най – красиви бяха звездите в небето, които създаваха своеобразен покрив над големия екран, разположен на плажа. Всички, въоражени с одеала (раздадени специално преди прожекцията) и бутилка вино, бяха щастливи. Заради факта, че са в Кан, заради факта, че са на плажа под най – красивите звезди, че животът, на това място и по това време, е прекрасен. Заради това, че морските вълни се разбиват в перфектна хармония с ритъма на музиката, смесица от реге, рага, фънк и соул, изобретявана от Camille Bazbaz непосредствено преди прожекцията на филма. От своя страна, филмът на Богданович ( „What's Up, Doc?”) не беше гениален. Далеч от гениален, един от най – негениалните на този американски режисьор... Съседката до мен ( призната кинаджийка ) дори проспа края и не успя да се събуди от моите побутвания. Но нито съдържанието, нито формата на филма не беше от такова значение в случая, защото имахме свободата да бъдем в Кан и да се наслаждаваме на всяка минута, без анализираме твърде много изкуството, както ние, артистите, правим често в реалния живот. Животът в Кан е нереален и нетипичен.
Вечерта ни завършва в един от най – скъпите и лъскави клубове в Кан, където се влиза само с покани (фотографът, който организира партито е влюбен в България, София и българските жени най-вероятно:). Хората там са богати, пияни и добре облечени. Повечето са скучни до болка. Ние сме като цветно, усмихнато явление на хоризонта. Танцуваме дълго на „диско” музика и се смеем на Фред – „човек, който събира таланти”, който идва да ни пробутва визитки. Малко му е трудно да пази равновесие, но казва, че работи по много продукции. Не се съмняваме. Позираме умело пред обектива на фотографа на вечерта – смешен японец, чиито движения са доста оригинални ( не мога да ги нарека танц...). Запознаваме се с най – красивите мъже, които съм виждала в послените няколко месеца. Звездният купон свършва гороломно в два часа. Красивите мъже си тръгват, ние също, но не сме заедно, грешката в нас, после съжаляваме, късно е, виждаме ги втори път на улицата, Валерия (моят гид в света на киното) и аз сме в смешна криза ( т.е. не спираме да се смеем на всичко, което ни заобикаля), не отговоряме нищо на радостното „Hey, girls!”... После съжаляваме, но животът е такъв. Обмисляме пътуване до Норвегия и операция „Спешно намиране на красивите мъже!”. Хубавите неща свършват бързо, твърде бързо, както тази нощ ( и моята ваканция на юг).
Кан е от градовете, в които искаш да се връщаш. Отново и отново. Има особена атмосфера там, наричам я щастие.
Преди да заспя умаломощена във влака към Марсилия си помислих, че трябва да се обадя на мама за да й благодаря, че ме пусна. Ммм да. После заспах. Благодаря ти, маме.
Есето ми стана малко объркано, малко невежо. Но исках да кажа всичко на мама. Не успях. Следващият Кан повече. Следващият Кан – интервю с Алмодовар и закупуване на яхта. Обещавам, маме.
неделя, 11 май 2008 г.
Универсалното е в своеобразния човек...
Това е мотото на интервюто, което имам да направя за домашно с двама човека, за предпочитане приятели. Упътванията, които учителката ни дава са достатъчно абстрактни – да изберем своеобразни хора с различно мислене, да подготним странни въпроси, които да бъдат кратки и асоциативни, но нито прекалено конкретни, нито прекалено отнесени, така че тези, които не познават да успеят на влязат поне за кратко във въображението им... Към задачата се прибавят и начинът, по който ше проведем разговорът – ако човекът пред вас е интровертен, задължително направете това, ако екстровертен тръгнете по този път, но не забравяйте да взимате записки, защото след интервюто ви остават само 7 % от това, което е казано – 55 % от не-вербалната част...
За край добавяме и синтезиран анализ на интервюто, в който представяме нашата гледна точка върху казаното...
Мисля че накрая всеки е действал по усет. Бях подготвила съвсем различен концепт, но понякога развитието на ситуацията те изненадва. И винаги трябва да си наблюдателен и подготвен. Ето къде ме отведе моето усещане за странност, хаотичност и въображение... Не съм променила нито дума от казаното от Милена и Йосиф. И ми беше много интересно, за което им благодаря.
Йосиф : И сега се приближаваме към масата, на която има вино с канела... Така ..... И сега да поговорим..
Милена : смее се
Ралица : Задачата на интервюто...
Йосиф : Не те чувам... По-високо.
Ралица : Така, задачата на интервюто са въпроси, които са с кратки отговори т.е. отговаряш каквото ти дойде на момента...
Й : А аз днес съм в просташко настроние, така че...
Р : Можеш да отговориш каквото си искаш...
Й : Така че да не се притеснявам...
Р : Да, само мисли, че после трябва да го превеждам на френски... Ааа, това е едната задача на интервюто, а другата задача е въпросите да бъдат странни... Като не уточняваме какво имаме в предвид под странни...
Й : Мастурбираш ли под душа...
Милена: Хаха...
Р : Аааа първо трябва да започнем от въпроса, който е „как се казваш”, защото... аз предлагам първо Милена да отговаря и после ти...
Й : Разбира се, тя е момиче...
М : Еееее мерси...
Р : Та, „Как се казваш”, защото...
Й : Ти вече и каза името, но няма значение...
М : Сега не може да ме питаш как се казвам...
Р : Ще ви питам ! (настойчиво)
М : Добре....
Р : Та, искам да кажа „как се казваш”, защото трябва да... после да правя презентация, пред хора, които не ви познават...
Й : Така е, така е...
Р : Добреее, как се казваш?
М : Милена
Й : Йосиф !
Р : Защо са те кръстили така?
М : На баба ми.
Й : Не знам... Трябва да кажа? Миии, искали са да ме кръстят Филип, но майка ми е харесала повече Йосиф.
Р : Ако би могъл сега да промениш името си би ли го направил и защо?
М : Не.
Й : Не.
Р : А нещо в живота си дотук ?
М : Ми много неща, да... усмихва се
Р : Например ?
М : Де да знам... нямаше да уча в електронно-техническо училище... А да уча рисуване...
Й : Да променя нещо ? Тишина. Да променя нещо в живота, т’ва ли е въпроса ?
М : Даа..
Р : Би ли променил ако... да
М : Много мислиш...
Й : Това са сложни въпроси...
М : Йосиф никога не си мислил над тоя въпрос...
Й : Не.
Р : Не са сложни, просто първото нещо, което ти идва да ума...
Й : Ми няма... В смисъл...
Р : Няма значи...
Й : Нещо конкретно няма... Сирурно има, но...
Р : Какъв искаш да станеш като порастнеш ?
М : Космонафт.
Й : Не сме ли порастнали... Амиии... Тишина...
Р : Първото ти нещо, асоциативно...
Й : Учител
Р : Има ли определена рецепта за това?
М : Да , трябва да имаш здрави зъби...
Й : Да, трябва да си живял много... Еми така е смисъл...
Р : Къде искаш да живееш след три години?
М : В Париж.
Й : На морето, в Испания...
Р : Ако днес ти предложат да заминеш за Нова Зеландия като ти дават всичко... подслон, но трябва да работиш във ферма, би ли го направил?
М : Нее.... ферма...
Р : Но ти дават всичко : подслон, пари, но трябва да си във ферма...
М : Не...
Й : Да...
Р : Кога са най – красиви хората ?
М : Тишина. Към Йосиф : Йосиф, кажи ако знаеш отговора! ( смее се)
Р : Не, Милена, първо ти...
М : Е, даа... Когато са искренни...
Й : И след секс...
М : Е, те тогава са искренни...
Й : Даа.
Р : Какво сънуваш напоследък ? И какъв е сънят ти, който се повтаря най – често или който се е повторил поне веднъж ?
М : Ооо, напоследък изобщо не съм сънувала междудругото...
Р : Сънят който се повтаря ?
М : Че се запознавам с хора...
Й : Аз сънувах, че имам питбул... а мразя питбули... и питбула се разболя и умря... като последното ми куче...
М : Е, значи е хубаво т’ва, в смисъл че като...
Й : Ама в съня беше много гадно, щото майка ми го поля със некви гадории... абе няма значение много гадно... Нямам сън, а имам сън, преди две-три години сънувах, така примерно пет – шест пъти, че съм в Созопол...
М : И аз т’ва съм сънувала, че съм в Габрово...
Й : Ма много често смисъл...
М : Поне три пъти съм сънувала, че съм в Габрово...
Й : Е така, един някъв огромен сън, който се повтаря, повтаря и аз не съм бил в Созопол, преди да отида и си представям някъв град и некви случки. На сън...........
М : А аз си предствям постоянно как съм на една улица в Габрово. А съм ходила само един път...
Й : Следващия въпрос...
М : Да
Р : Ааа като беше малък на какви игри обичаше на играеш?
М : На криеница.
Й : Всякакви.
Р : А сега ?
Й : Всякакви.
М : Да...
Р : Всякакви ?
Й : Абсолютно на всякви игри...
М : Добре чакай аз ще измисля нещо оригинално... Любовни… (смее се)
Р : Как трябва да се събуждаме сутрин ?
Й : Голи.
М : Весели.
Р : С какво трябва да си лягаме ?
М : С хора от противоположния пол.
Й : С любимия човек... подиграваелна интонация
М : Т’ва е малко... банално...
Р : Наистина ли го мислите ?
Й : Аз да.
М : Ами... не знам..
Й : Не, яко е да си легнеш с някой...
М : Да, яко е..
Р : Изгрев или залез ?
М : Залез.
Й : Изгрев.
Р : Предлагам сега Йосиф да отговаря първи, щото мисля че ти като отговаряш първа той има малко повече...
М : Той казва обратното според мене...
Р : Не, той има малко повече време да мисли, а пък той и така много мисли...
М : Добре.
Й : А хааа.. Атака...
Р : А ха ха ха.. Животът кратък ли е и ти наслаждаваш ли му се ?
Й : Ми... достатъчно...
М : Не е кратък, много е дълъг даже.
Р : Към Йосиф : Според теб кратък ли е?
Й : Достатъчно е.
Р : Достатъчно и за двете... Можеш ли да назовеш най – добрия си приятел по име веднага ?
Й : Какво може ли...
Р : Да назовеш най – добрия си приятел по име веднага... или ти трябва време да помислиш...
Й : Не.
М : Не, аз имам, поне смятам че имам повече от един най – добър приятел... Няма такова нещо като „най – добър приятел” ...
Р : Показваш ли емоциите си ?
Й : Да. Много силна сирена от някакъв камион...
М : Понякога...
Р : Чувстваш ли се длъжен на някого ?
Й : Да... трябва да кажа на кой ли ?
Р : Ако искаш... Може и да не казваш...
Й : Към въпроса ли е... (смее се)
М : Аз казвам, че се чувствам длъжна на майка ми...
Й : Аз, на семейството си...
М : Да...
Р : Къде мечтаеш най – често ?
Й : Къде ? Къде мечтая най – често ?..... Тишина.
М : Аз преди да заспя мечтая най – често...
Й : Иииии аз. Да...
М : В леглото се мечтае много добре щото си сам...
Й : В леглото и ако си сам, да............ Или ако споделяш с някой, с някого мечтите си също... Ааааам
М : Нямаш ли други въпроси... ( смее се)
Р : Koга се чувстваш самотен ?
М : Смее се...
Й : Когато ми липсва някой... някого...
М : Не знам... Като изпадна в някоя меланхолична фаза...
Р : А щастлив ?
Й : Кога съм щастлив ? Тишина
М : Като не съм тъжна...
Р : Например ?
М : Трябва да дам пример? Мии...
Й : Банално е да кажеш, примерно може да кажеш като постигнеш нещо, че си щастлив...
М : Ема ти тогава не си щастлив, просто си доволен... Щастлив си като си осъществиш мечтата...
Й : Точно, като постигнеш нещо...
М : Ема, едно е да си осъществиш мечтата, друго е да постигнеш нещо... Тишина. Може да постигнеш нещо, ама ти да не си мечтал за него...
Й : А може и да си мечтал за него и да го постигнеш...
М : Еми да, тогава си си осъществил мечта...
Р : Топло или студено ?
М : Топло.
Й : Студено...
Р : Участвал ли си в измислена група между приятели като малък ?
Й : Не
М : Измислена група, spice girls, да, да… смее се.
Р : А би ли участвал сега ?
М : Не...
Й : Не знам...
Р : Никога не си участвал в група като малък ? Никога не сте имали група?
Й : Кима отрицателно
Р : C’est dommage…
Й : А ?
Р : C’est dommage… Ааа театър или кино ?
Й : Театър.
М : Кино.
Р : Защо ?
М : Защото ми е омръзнало от театъра...
Й : Ми защото киното е по - фалшиво...
М : Фалшиво кино ( бел.ред. песента на Остава )
Р : Вредно ли е сълцето ?
М : Вредно ли е слънцето ?! Не !
Й : Усмихва се. От 12 до 6...
М : Смее се...
Р : Ааа репетиран сценарии или импровизация ?
Й : Импровизация...
М : Да, импровизация...
Р : Във всички случаи ?
Й : Много често... Освен ако не е свързано с работа и такива неща... За по-сериозно нещо трябва, според мене, трябва да си подготвен...
М : Да, ама зависи колко сериозно...чак толкова
Й : Зависи от работата, т’ва да... Но когото и да питаш ще ти каже... Да, сериозно, като става дума за работа, трябва да си се подготвиш...
М : Е ма вие сте по –сериозно хора, икономисти сте... Смее се.
Й : Еми ше дойдеш догодина и ше видиш...
М : Може... Като дойда ше видя... Усмихва се
Р : Какъв е твоят цвят ?
Й : Аз ли да отговарям сега ? Чакай че забравих... Моят цвят ? Ми едно време беше черен, после мина в зелено...
Р : Не, не те питам в к’ви цветове се обличаш...
Й : А сега е в синьо... Не са цветове, това са мойте цветове различни...
М : Моя е лилав...
Р : А цвете ?
Й : Т’ва пък никога не съм мислил... Кокиче... (с любопитство)
М : Фрезия, тя ми е любимата... (с нежност)
Р : Така ли ?... И какво ще правиш утре ?
Й : Заминавам.
М : Утре ще се разхождаме... ( смее се)
Р : Благодаря ви много...
Много ми се искаше да ви разкажа колко много валеше онази вечер, колко бързо трябваше да се случи всичко и колко още въпроси ми се искаше да задам без магнетофонът да е включен. Много ми се искаше да ви разкажа, че универсалността наистина е в онзи човек, който би могъл да бъде поставен адекватно в много ситуации, онзи, който уважава човека срещу себе си. Много ми се искаше да ви разкажа как на другия ден Йосиф замина, а ние с Милена обикаляхме потайностите на Париж до късно вечерта. Много ми се искаше да ви кажа, че се познаваме много малко, че трябва да обръщаме повече внимание на личността срещу нас и най – вече на промените в нея, защото те са изключително значими.
Много ми се искаше да ви разкажа за ангелите, за моята поезия, за моите щастливи мигове и за моите цветя. Но нямам време. Ще ви кажа само едно :
Универсалното е в своеобразния човек...
Париж, Април 2008
Това е мотото на интервюто, което имам да направя за домашно с двама човека, за предпочитане приятели. Упътванията, които учителката ни дава са достатъчно абстрактни – да изберем своеобразни хора с различно мислене, да подготним странни въпроси, които да бъдат кратки и асоциативни, но нито прекалено конкретни, нито прекалено отнесени, така че тези, които не познават да успеят на влязат поне за кратко във въображението им... Към задачата се прибавят и начинът, по който ше проведем разговорът – ако човекът пред вас е интровертен, задължително направете това, ако екстровертен тръгнете по този път, но не забравяйте да взимате записки, защото след интервюто ви остават само 7 % от това, което е казано – 55 % от не-вербалната част...
За край добавяме и синтезиран анализ на интервюто, в който представяме нашата гледна точка върху казаното...
Мисля че накрая всеки е действал по усет. Бях подготвила съвсем различен концепт, но понякога развитието на ситуацията те изненадва. И винаги трябва да си наблюдателен и подготвен. Ето къде ме отведе моето усещане за странност, хаотичност и въображение... Не съм променила нито дума от казаното от Милена и Йосиф. И ми беше много интересно, за което им благодаря.
Йосиф : И сега се приближаваме към масата, на която има вино с канела... Така ..... И сега да поговорим..
Милена : смее се
Ралица : Задачата на интервюто...
Йосиф : Не те чувам... По-високо.
Ралица : Така, задачата на интервюто са въпроси, които са с кратки отговори т.е. отговаряш каквото ти дойде на момента...
Й : А аз днес съм в просташко настроние, така че...
Р : Можеш да отговориш каквото си искаш...
Й : Така че да не се притеснявам...
Р : Да, само мисли, че после трябва да го превеждам на френски... Ааа, това е едната задача на интервюто, а другата задача е въпросите да бъдат странни... Като не уточняваме какво имаме в предвид под странни...
Й : Мастурбираш ли под душа...
Милена: Хаха...
Р : Аааа първо трябва да започнем от въпроса, който е „как се казваш”, защото... аз предлагам първо Милена да отговаря и после ти...
Й : Разбира се, тя е момиче...
М : Еееее мерси...
Р : Та, „Как се казваш”, защото...
Й : Ти вече и каза името, но няма значение...
М : Сега не може да ме питаш как се казвам...
Р : Ще ви питам ! (настойчиво)
М : Добре....
Р : Та, искам да кажа „как се казваш”, защото трябва да... после да правя презентация, пред хора, които не ви познават...
Й : Така е, така е...
Р : Добреее, как се казваш?
М : Милена
Й : Йосиф !
Р : Защо са те кръстили така?
М : На баба ми.
Й : Не знам... Трябва да кажа? Миии, искали са да ме кръстят Филип, но майка ми е харесала повече Йосиф.
Р : Ако би могъл сега да промениш името си би ли го направил и защо?
М : Не.
Й : Не.
Р : А нещо в живота си дотук ?
М : Ми много неща, да... усмихва се
Р : Например ?
М : Де да знам... нямаше да уча в електронно-техническо училище... А да уча рисуване...
Й : Да променя нещо ? Тишина. Да променя нещо в живота, т’ва ли е въпроса ?
М : Даа..
Р : Би ли променил ако... да
М : Много мислиш...
Й : Това са сложни въпроси...
М : Йосиф никога не си мислил над тоя въпрос...
Й : Не.
Р : Не са сложни, просто първото нещо, което ти идва да ума...
Й : Ми няма... В смисъл...
Р : Няма значи...
Й : Нещо конкретно няма... Сирурно има, но...
Р : Какъв искаш да станеш като порастнеш ?
М : Космонафт.
Й : Не сме ли порастнали... Амиии... Тишина...
Р : Първото ти нещо, асоциативно...
Й : Учител
Р : Има ли определена рецепта за това?
М : Да , трябва да имаш здрави зъби...
Й : Да, трябва да си живял много... Еми така е смисъл...
Р : Къде искаш да живееш след три години?
М : В Париж.
Й : На морето, в Испания...
Р : Ако днес ти предложат да заминеш за Нова Зеландия като ти дават всичко... подслон, но трябва да работиш във ферма, би ли го направил?
М : Нее.... ферма...
Р : Но ти дават всичко : подслон, пари, но трябва да си във ферма...
М : Не...
Й : Да...
Р : Кога са най – красиви хората ?
М : Тишина. Към Йосиф : Йосиф, кажи ако знаеш отговора! ( смее се)
Р : Не, Милена, първо ти...
М : Е, даа... Когато са искренни...
Й : И след секс...
М : Е, те тогава са искренни...
Й : Даа.
Р : Какво сънуваш напоследък ? И какъв е сънят ти, който се повтаря най – често или който се е повторил поне веднъж ?
М : Ооо, напоследък изобщо не съм сънувала междудругото...
Р : Сънят който се повтаря ?
М : Че се запознавам с хора...
Й : Аз сънувах, че имам питбул... а мразя питбули... и питбула се разболя и умря... като последното ми куче...
М : Е, значи е хубаво т’ва, в смисъл че като...
Й : Ама в съня беше много гадно, щото майка ми го поля със некви гадории... абе няма значение много гадно... Нямам сън, а имам сън, преди две-три години сънувах, така примерно пет – шест пъти, че съм в Созопол...
М : И аз т’ва съм сънувала, че съм в Габрово...
Й : Ма много често смисъл...
М : Поне три пъти съм сънувала, че съм в Габрово...
Й : Е така, един някъв огромен сън, който се повтаря, повтаря и аз не съм бил в Созопол, преди да отида и си представям някъв град и некви случки. На сън...........
М : А аз си предствям постоянно как съм на една улица в Габрово. А съм ходила само един път...
Й : Следващия въпрос...
М : Да
Р : Ааа като беше малък на какви игри обичаше на играеш?
М : На криеница.
Й : Всякакви.
Р : А сега ?
Й : Всякакви.
М : Да...
Р : Всякакви ?
Й : Абсолютно на всякви игри...
М : Добре чакай аз ще измисля нещо оригинално... Любовни… (смее се)
Р : Как трябва да се събуждаме сутрин ?
Й : Голи.
М : Весели.
Р : С какво трябва да си лягаме ?
М : С хора от противоположния пол.
Й : С любимия човек... подиграваелна интонация
М : Т’ва е малко... банално...
Р : Наистина ли го мислите ?
Й : Аз да.
М : Ами... не знам..
Й : Не, яко е да си легнеш с някой...
М : Да, яко е..
Р : Изгрев или залез ?
М : Залез.
Й : Изгрев.
Р : Предлагам сега Йосиф да отговаря първи, щото мисля че ти като отговаряш първа той има малко повече...
М : Той казва обратното според мене...
Р : Не, той има малко повече време да мисли, а пък той и така много мисли...
М : Добре.
Й : А хааа.. Атака...
Р : А ха ха ха.. Животът кратък ли е и ти наслаждаваш ли му се ?
Й : Ми... достатъчно...
М : Не е кратък, много е дълъг даже.
Р : Към Йосиф : Според теб кратък ли е?
Й : Достатъчно е.
Р : Достатъчно и за двете... Можеш ли да назовеш най – добрия си приятел по име веднага ?
Й : Какво може ли...
Р : Да назовеш най – добрия си приятел по име веднага... или ти трябва време да помислиш...
Й : Не.
М : Не, аз имам, поне смятам че имам повече от един най – добър приятел... Няма такова нещо като „най – добър приятел” ...
Р : Показваш ли емоциите си ?
Й : Да. Много силна сирена от някакъв камион...
М : Понякога...
Р : Чувстваш ли се длъжен на някого ?
Й : Да... трябва да кажа на кой ли ?
Р : Ако искаш... Може и да не казваш...
Й : Към въпроса ли е... (смее се)
М : Аз казвам, че се чувствам длъжна на майка ми...
Й : Аз, на семейството си...
М : Да...
Р : Къде мечтаеш най – често ?
Й : Къде ? Къде мечтая най – често ?..... Тишина.
М : Аз преди да заспя мечтая най – често...
Й : Иииии аз. Да...
М : В леглото се мечтае много добре щото си сам...
Й : В леглото и ако си сам, да............ Или ако споделяш с някой, с някого мечтите си също... Ааааам
М : Нямаш ли други въпроси... ( смее се)
Р : Koга се чувстваш самотен ?
М : Смее се...
Й : Когато ми липсва някой... някого...
М : Не знам... Като изпадна в някоя меланхолична фаза...
Р : А щастлив ?
Й : Кога съм щастлив ? Тишина
М : Като не съм тъжна...
Р : Например ?
М : Трябва да дам пример? Мии...
Й : Банално е да кажеш, примерно може да кажеш като постигнеш нещо, че си щастлив...
М : Ема ти тогава не си щастлив, просто си доволен... Щастлив си като си осъществиш мечтата...
Й : Точно, като постигнеш нещо...
М : Ема, едно е да си осъществиш мечтата, друго е да постигнеш нещо... Тишина. Може да постигнеш нещо, ама ти да не си мечтал за него...
Й : А може и да си мечтал за него и да го постигнеш...
М : Еми да, тогава си си осъществил мечта...
Р : Топло или студено ?
М : Топло.
Й : Студено...
Р : Участвал ли си в измислена група между приятели като малък ?
Й : Не
М : Измислена група, spice girls, да, да… смее се.
Р : А би ли участвал сега ?
М : Не...
Й : Не знам...
Р : Никога не си участвал в група като малък ? Никога не сте имали група?
Й : Кима отрицателно
Р : C’est dommage…
Й : А ?
Р : C’est dommage… Ааа театър или кино ?
Й : Театър.
М : Кино.
Р : Защо ?
М : Защото ми е омръзнало от театъра...
Й : Ми защото киното е по - фалшиво...
М : Фалшиво кино ( бел.ред. песента на Остава )
Р : Вредно ли е сълцето ?
М : Вредно ли е слънцето ?! Не !
Й : Усмихва се. От 12 до 6...
М : Смее се...
Р : Ааа репетиран сценарии или импровизация ?
Й : Импровизация...
М : Да, импровизация...
Р : Във всички случаи ?
Й : Много често... Освен ако не е свързано с работа и такива неща... За по-сериозно нещо трябва, според мене, трябва да си подготвен...
М : Да, ама зависи колко сериозно...чак толкова
Й : Зависи от работата, т’ва да... Но когото и да питаш ще ти каже... Да, сериозно, като става дума за работа, трябва да си се подготвиш...
М : Е ма вие сте по –сериозно хора, икономисти сте... Смее се.
Й : Еми ше дойдеш догодина и ше видиш...
М : Може... Като дойда ше видя... Усмихва се
Р : Какъв е твоят цвят ?
Й : Аз ли да отговарям сега ? Чакай че забравих... Моят цвят ? Ми едно време беше черен, после мина в зелено...
Р : Не, не те питам в к’ви цветове се обличаш...
Й : А сега е в синьо... Не са цветове, това са мойте цветове различни...
М : Моя е лилав...
Р : А цвете ?
Й : Т’ва пък никога не съм мислил... Кокиче... (с любопитство)
М : Фрезия, тя ми е любимата... (с нежност)
Р : Така ли ?... И какво ще правиш утре ?
Й : Заминавам.
М : Утре ще се разхождаме... ( смее се)
Р : Благодаря ви много...
Много ми се искаше да ви разкажа колко много валеше онази вечер, колко бързо трябваше да се случи всичко и колко още въпроси ми се искаше да задам без магнетофонът да е включен. Много ми се искаше да ви разкажа, че универсалността наистина е в онзи човек, който би могъл да бъде поставен адекватно в много ситуации, онзи, който уважава човека срещу себе си. Много ми се искаше да ви разкажа как на другия ден Йосиф замина, а ние с Милена обикаляхме потайностите на Париж до късно вечерта. Много ми се искаше да ви кажа, че се познаваме много малко, че трябва да обръщаме повече внимание на личността срещу нас и най – вече на промените в нея, защото те са изключително значими.
Много ми се искаше да ви разкажа за ангелите, за моята поезия, за моите щастливи мигове и за моите цветя. Но нямам време. Ще ви кажа само едно :
Универсалното е в своеобразния човек...
Париж, Април 2008
събота, 10 май 2008 г.
Как си ?
Здравей,
Питаш ме как съм. Ето как съм – купих си нова сламена шапка и сандали, кръстосвам улиците на Париж с тях, намирайки огледало в почти всяко стъкло, и радост в почти всеки поглед. Знаеш ли, често си мисля за морето, слагайки тази сламена шапка... На 17 май е последният ми изпит по история на театъра и още същата вечерта отлитам с бързия влак за Монпелие при Валя. После море, Марсилия, море, море, идеи, лято, много идеи, слънце, планове, хора. Sublimation.
Питаш ме как съм. Ще ти отговоря – уча няколко творби едновременно за изпита по драматургия, доволна съм, защото предадох всички досиета в срок. Имам хубава оценка по актьорско, а в сряда, с групата ми, която междудругото, много ще ми липсва, имахме представление в Културния център на Брюксел. Мина перфектно, никога не съм се чувствала по-добре на сцена. Плаша се от изпита по „институции и професии в театъра”, има много цифри, проценти, таблици, социологически анализи, заплати, субсидии, политика, история, логика. Прочетох всички книги за изпита по ”естетика на картината”, най – интересният предмет с много философия и психология. Дори не съм започнала да уча за „история, изкуство и общество”, а има доста понятия на гръцки, още толкова детайли около това, как са заравяли мъртвите древните римняли, с кой крак напред са правили статуите си древните гърци, какви са били дрехите на етруските... Работа, работа...
Питаш ме как съм. Не знам. Чета Дюрас, на бългаски и на френски, попивам всяка нейна дума и всеки неин жест, моля се за частица от нейното съвършенство. Това наричам класа. Пиесите на Ибсен ми дават адски много енергия, имам нужда от тях, макар и понякога да усещам, че в тях има повече безпокойствие, отколото мога да понеса, че трябва да заспя. Обикновено в тези моменти гася лампата. След две минути отново я паля, дочитам няколкото останали страници. Тогава се унасям, обикновено е четири сутринта. Трите Б-та ( Бекет, Барт, Башеларт ) са достаъчни за да променят някои представи, които имам за живота, изкуството и себе си.
Не ме питай как съм, а ме разбери. Имам нужда от хора, които ме разочароват, а други, които са мили с мен, ме отегчават.
Не ме питай как съм. Навън е толкова красиво, че не мога да ти напиша нито ред повече.
Не ме питай как съм. Сбогувам се с теб.
Питаш ме как съм. Ето как съм – купих си нова сламена шапка и сандали, кръстосвам улиците на Париж с тях, намирайки огледало в почти всяко стъкло, и радост в почти всеки поглед. Знаеш ли, често си мисля за морето, слагайки тази сламена шапка... На 17 май е последният ми изпит по история на театъра и още същата вечерта отлитам с бързия влак за Монпелие при Валя. После море, Марсилия, море, море, идеи, лято, много идеи, слънце, планове, хора. Sublimation.
Питаш ме как съм. Ще ти отговоря – уча няколко творби едновременно за изпита по драматургия, доволна съм, защото предадох всички досиета в срок. Имам хубава оценка по актьорско, а в сряда, с групата ми, която междудругото, много ще ми липсва, имахме представление в Културния център на Брюксел. Мина перфектно, никога не съм се чувствала по-добре на сцена. Плаша се от изпита по „институции и професии в театъра”, има много цифри, проценти, таблици, социологически анализи, заплати, субсидии, политика, история, логика. Прочетох всички книги за изпита по ”естетика на картината”, най – интересният предмет с много философия и психология. Дори не съм започнала да уча за „история, изкуство и общество”, а има доста понятия на гръцки, още толкова детайли около това, как са заравяли мъртвите древните римняли, с кой крак напред са правили статуите си древните гърци, какви са били дрехите на етруските... Работа, работа...
Питаш ме как съм. Не знам. Чета Дюрас, на бългаски и на френски, попивам всяка нейна дума и всеки неин жест, моля се за частица от нейното съвършенство. Това наричам класа. Пиесите на Ибсен ми дават адски много енергия, имам нужда от тях, макар и понякога да усещам, че в тях има повече безпокойствие, отколото мога да понеса, че трябва да заспя. Обикновено в тези моменти гася лампата. След две минути отново я паля, дочитам няколкото останали страници. Тогава се унасям, обикновено е четири сутринта. Трите Б-та ( Бекет, Барт, Башеларт ) са достаъчни за да променят някои представи, които имам за живота, изкуството и себе си.
Не ме питай как съм, а ме разбери. Имам нужда от хора, които ме разочароват, а други, които са мили с мен, ме отегчават.
Не ме питай как съм. Навън е толкова красиво, че не мога да ти напиша нито ред повече.
Не ме питай как съм. Сбогувам се с теб.
събота, 26 април 2008 г.
интервю в четвърък
Първото ми интервю мина отлично. Не си правя илюзии, че всички ще минават така, но направих много заключения за важната роля на човека, който е пред теб. И дали ще те допусне той да го предразположиш, дали ще намериш ти правилният подход...
Докато със София се суетихме кой как да започне покрай нас мина младо момиче с прекрасна енергия. Спогледахме се и минути по-късно се оказа, че това е драматургът, който ще интервюираме. Разговорът ни започна още във фоайето на театъра, докато чакахме да ни настанят. Минути по-късно се озовахме в кафето на подземния етаж, на една усамотена маса. Обожавам атмосферата на театъра през деня – лишена от енергията на понякога настървения зрителя, но очарователна с всички сценични работници, които носят или поправят някой декор, с актьорите, които усмихнати излизат за поредната цигара, с режисьорите, чиито идеи не търпят отлагане, с оранизаторката, която отговаря на три телефона едновременно и забравя хиляди неща
( както бе забравила и нашето интервю... ). Има магия на това място.
Аделe се съгласи да запишем разговора, но магнетофонът беше бързо забравен и ние бяхме по-скоро като три приятелки, които не са се виждали дълго, защото са били в различните краища на света, а междувременно едната е работила по няколо проекта като драматург и асистент - режисьор. И сега е радостна да разкаже всички подробности, доволна е от това, че завършила едва миналата година образованието си на драматург, а вече работи за национален театър. И не крие, че се чувства удобно и уютно в сградата му, че правителството отпуска много повече субсидии за националните театри, което помага на един артистичен екип да развие максимално идеите си, както и да отдели специално място на драматурга ( който може да липсва в много други продукции ). И макар че този национален театър дава повече сигурност на работещите там, тя участва в други проекти за частни театри, а също така работи и безплатно за приятели... Няма и нотка на груб материализъм у нея, което прави лицето й благо, а поведението й - меко и уважително към нас. Казва, че ако искаш да си богат материално, то начинът не е театърът. Киното, телевизията, рекламата, реалити –
шоута – може би... Въпреки това, Аделe не се оплаква от заплатата си и мисли, че е добре платена – около 1 300 евро чисто за месец, когато сключи договор, а през останалото време – зависи от продукцията. Прави впечатление, че тя е от хората, за които парите са средство, а не цел. Възхищавам се на такива хора, които целят да споделят труда си с някого, респективно с теб, но не искат особено възнаграждение, освен усмивка на втори балкон в ляво, например. „Е, все пак трябва и ние, артистите да преживяваме с нещо”, добавя тя с усмивка... Може би малко тъжна.
Питам я дали изкуството е тъжно. Отговаря, че се чувства добре в „живия” театър, тъй като докато е работила по дипломната си работа и е правила театър само в книгите, не е успяла да сподели труда си и е била много самотна от този факт. Сега се радва именно на възможността да покаже това, което подготвя месеци наред зад кулисите. Всеки ден. По дванадесет часа или колкото е нужно. Работа върху текста, върху играта на актьорите, върху това на коя дума точно да бъде запалена свещта в хотела, в кой момент да бъде разлята вода... Аделе предпочита работата си по време на репетициите пред тази на кръглата маса и държи да отбележи, че именно драматургът е този, който не позволява на режисьора „да затваря мисълта си в кръг”. Тя осъзнава късмета си, защото последните й два проекта са развиващи и вдъхновяващи, с известни режисьори, едновременно директори на два национални театъра. Често цитира единия ( Алан Франсон ) и мисли, че текстът на Федо, по който работи с него е обогатяващ. Чувства се готова да свърже професионалния си живот с класици като Шекспир, Расин и Бекет и мисли, че това ще дойде естествено. „Съвременният” театър не й въздейства, приема го, защото е за различните форми на спектаклите, но не би участвала в проект, който има за цел да шокира заради самия шок или да хвърля думи в пространството без определена идея. Не се страхува да си признае кога една постановка не й харесва и именно това й помага много при влизането й в националното училище за театър в Страсбург.
Аделе е от усмихнатите хора, от тези, чието лице запомняш и си готов да им се обадиш, просто за да им благодариш, че са ти отделили от времето си. Или за да ти разкажат кои са чеирите етапа при развитието на една постановка, каква е ролята на драматурга в днешния театър, пишат ли се съвременни пиеси днес във Франция, къде често бъркаме по повод културата и защо тя страда първа, когато правителството намалява субсидиите си. И още куп интересни неща.
След като спряха магнетофона, трите приятелки, изпили сутрешното си кафе, се отправиха към изхода, взеха метрото и до последно обсъждаха младите хора и фестивалите, нуждата от чуждите езици, България и Черно море... Както и това, че пътят на изкуството е труден, но имаме един живот и трябва да следваме страстта си и това, което ни прави щастливи, нащето слънце... После се разделихме с обещанието да поддържаме връзка чрез майли и прочие.
Устремена към едната от любимите ми лекции, минах през една от специалните градини на Париж, седнах за кратко под слънчевите лъчи и видях самолет в небето. Пожелах си да има повече хора като Аделе, които разказват ИНТЕРЕСНИ неща и посвещават времето си между две репетиции на две студентки.
И макар че слънцето ме молеше да остана на пейката, казах, че го правя заради театъра и то ме пусна да отида на лекция. После ме покани да седна до прозореца и ми позволи да се усмихвам през целия ден.
Докато със София се суетихме кой как да започне покрай нас мина младо момиче с прекрасна енергия. Спогледахме се и минути по-късно се оказа, че това е драматургът, който ще интервюираме. Разговорът ни започна още във фоайето на театъра, докато чакахме да ни настанят. Минути по-късно се озовахме в кафето на подземния етаж, на една усамотена маса. Обожавам атмосферата на театъра през деня – лишена от енергията на понякога настървения зрителя, но очарователна с всички сценични работници, които носят или поправят някой декор, с актьорите, които усмихнати излизат за поредната цигара, с режисьорите, чиито идеи не търпят отлагане, с оранизаторката, която отговаря на три телефона едновременно и забравя хиляди неща
( както бе забравила и нашето интервю... ). Има магия на това място.
Аделe се съгласи да запишем разговора, но магнетофонът беше бързо забравен и ние бяхме по-скоро като три приятелки, които не са се виждали дълго, защото са били в различните краища на света, а междувременно едната е работила по няколо проекта като драматург и асистент - режисьор. И сега е радостна да разкаже всички подробности, доволна е от това, че завършила едва миналата година образованието си на драматург, а вече работи за национален театър. И не крие, че се чувства удобно и уютно в сградата му, че правителството отпуска много повече субсидии за националните театри, което помага на един артистичен екип да развие максимално идеите си, както и да отдели специално място на драматурга ( който може да липсва в много други продукции ). И макар че този национален театър дава повече сигурност на работещите там, тя участва в други проекти за частни театри, а също така работи и безплатно за приятели... Няма и нотка на груб материализъм у нея, което прави лицето й благо, а поведението й - меко и уважително към нас. Казва, че ако искаш да си богат материално, то начинът не е театърът. Киното, телевизията, рекламата, реалити –
шоута – може би... Въпреки това, Аделe не се оплаква от заплатата си и мисли, че е добре платена – около 1 300 евро чисто за месец, когато сключи договор, а през останалото време – зависи от продукцията. Прави впечатление, че тя е от хората, за които парите са средство, а не цел. Възхищавам се на такива хора, които целят да споделят труда си с някого, респективно с теб, но не искат особено възнаграждение, освен усмивка на втори балкон в ляво, например. „Е, все пак трябва и ние, артистите да преживяваме с нещо”, добавя тя с усмивка... Може би малко тъжна.
Питам я дали изкуството е тъжно. Отговаря, че се чувства добре в „живия” театър, тъй като докато е работила по дипломната си работа и е правила театър само в книгите, не е успяла да сподели труда си и е била много самотна от този факт. Сега се радва именно на възможността да покаже това, което подготвя месеци наред зад кулисите. Всеки ден. По дванадесет часа или колкото е нужно. Работа върху текста, върху играта на актьорите, върху това на коя дума точно да бъде запалена свещта в хотела, в кой момент да бъде разлята вода... Аделе предпочита работата си по време на репетициите пред тази на кръглата маса и държи да отбележи, че именно драматургът е този, който не позволява на режисьора „да затваря мисълта си в кръг”. Тя осъзнава късмета си, защото последните й два проекта са развиващи и вдъхновяващи, с известни режисьори, едновременно директори на два национални театъра. Често цитира единия ( Алан Франсон ) и мисли, че текстът на Федо, по който работи с него е обогатяващ. Чувства се готова да свърже професионалния си живот с класици като Шекспир, Расин и Бекет и мисли, че това ще дойде естествено. „Съвременният” театър не й въздейства, приема го, защото е за различните форми на спектаклите, но не би участвала в проект, който има за цел да шокира заради самия шок или да хвърля думи в пространството без определена идея. Не се страхува да си признае кога една постановка не й харесва и именно това й помага много при влизането й в националното училище за театър в Страсбург.
Аделе е от усмихнатите хора, от тези, чието лице запомняш и си готов да им се обадиш, просто за да им благодариш, че са ти отделили от времето си. Или за да ти разкажат кои са чеирите етапа при развитието на една постановка, каква е ролята на драматурга в днешния театър, пишат ли се съвременни пиеси днес във Франция, къде често бъркаме по повод културата и защо тя страда първа, когато правителството намалява субсидиите си. И още куп интересни неща.
След като спряха магнетофона, трите приятелки, изпили сутрешното си кафе, се отправиха към изхода, взеха метрото и до последно обсъждаха младите хора и фестивалите, нуждата от чуждите езици, България и Черно море... Както и това, че пътят на изкуството е труден, но имаме един живот и трябва да следваме страстта си и това, което ни прави щастливи, нащето слънце... После се разделихме с обещанието да поддържаме връзка чрез майли и прочие.
Устремена към едната от любимите ми лекции, минах през една от специалните градини на Париж, седнах за кратко под слънчевите лъчи и видях самолет в небето. Пожелах си да има повече хора като Аделе, които разказват ИНТЕРЕСНИ неща и посвещават времето си между две репетиции на две студентки.
И макар че слънцето ме молеше да остана на пейката, казах, че го правя заради театъра и то ме пусна да отида на лекция. После ме покани да седна до прозореца и ми позволи да се усмихвам през целия ден.
вторник, 1 април 2008 г.
безкраен празник...
Бях решила да ви излъжа нещо по повод първи април. Но всичко, за което се сетих, ми се стори плоско и скучно.
Затова ще ви разкажа една съвсем истинска история.
В годините на т.нар. ми пубертет, баща ми обожаваше да ми дава куп интересни книги. Аз прочитах сравнително малка част от тях. Понякога се стигаше и до скандали заради моето безхаберие, но бързо се помирявахме, като след кратък пролетен дъжд.
Една сутрин се събудих рано, бях сънувала кошмар. А именно, че никога няма да мога да сбъдна мечтата си и да стана журналистка, защото съм глупава и не чета достатъчно. И онази сутрин бавно започнах да навлизам в света на литературата, който днес е моето най – красиво убежище. Ставайки, взех книгата, която беше най – отгоре на рафта. Годината беше далечната 2004, а книгата „ Безкраен Празник” на Хемингуей. Пасажът, който ме изкуси и направи верен читател си спомням и днес. Разказваше се за пролетта в Париж, истинската пролет в този град, която е едно от най – красивите неща на този свят; това време, когато усещаш как топлият въздух и слънчевите лъчи придават особен чар на зелените тераси и цъфналите кестени ( булевард Араго, нали г – н Кортасар :), а неизбежният дъжд, след който обожаваш да посещаваш любимите си кътчета, си играе нежно с минувачите. И само едно нещо може да развали тази магия – това са хората. Ако съумееш да избягаш от неприятните хора и се срещаш само с онези, красиви като истинската пролет личностти, то животът ти става един безкраен празник... Това е съдържанието на пасажа, който беше прилежно преписан в няколко тефтера. Сега, години по-късно, се оказва, че мога да усетя, и колко хубаво е че мога, всяка една дума от тези редове и съм абсолютно съгласна с тях. Освен любими, те са превърнаха и в реалност за мен.
Никога не съм споделяла с никого, че това е началото на страстта ми към литературата. Защо ? Защото не е вярно. Излъгах. Не помня кога се запалих по книгите, знам, че със сигурност е било заради баща ми, но кога и по какъв повод не помня. Измислих си историята със съня, както всекидневно си измислям хиляди други истории, но не разказвам на никого, освен на другата в мен.
Иначе истинската пролет в Париж не е полет на поетическата ми фантазията ми, тя е съвсем реална и красива. Не си измислям. Навън е пролет.
неделя, 30 март 2008 г.
нежен четвъртък
Срещата с Mathieu Bauer и Richard Sandra минава бързо. Може би се дължи на това, че режисьорът и актьорът имат прекрасна енергия; живи са и отворени към диалог, който често липсва в нашето ежедневие, както Bauer тъжно признава. Той приема от самото началото ролята на по – приказливия от двамата, може би защото е свързан от самото начало с компанията „Sentimental Bourreau” ( „Чувствителен палач”) и би могъл да ни даде повече детайли около създаването на спектаклите на тяхната „банда”.
Светът, в който попадаме за час и половина с двамата артистични мъже, а междудругото и чрез спектакълът „Tendre Jeudi” („Нежен Четвъртък”) е далеч от насилието и ужаса на днешния свят. Отговорите на двамата са разбираеми, с чувство за хумор, изчерпателни, с един особен стил, който носи усещане за „щастие” на участващите в разговора. Докосвам се до същата енергия и същото усещане, каквото изпитах по време на спектакъла. А то е свързано с поетичен, „меланхоличен, но не носталгичен свят” ( Bauer) , където текстът, „никога написан специално за театър”
( Bauer) е в перфектна хармония с картината.
Препратките съм киното в спектакъла, както и в думите на Bauer са много чести, но винаги обосновани. Или с пример за определен филм, или с разсъждението, че ако за Англия Sex Pistols и британския рок постигат изключително развитие, то във Франция киното на Годард е „последният момент, в който естетиката на тази страна се развива”
( Bauer ). Музиката също е важен елемент, както за създаването на “Тendre Jeudi”, така и персонално за Bauer. И ако Richard Sandra не набляга изобщо на пътя на обучение, който изминава, за да стане актьор, като го нарича „нормален” и „традиционен”, то в погледа, жестовете и енергията на Mathieu ясно личи желанието, с което споделя както времето, в който е участвал в рок – група, така и времето на далечната 1989, в която компанията „Sentimental Bourreau” е създадена. От група приятели. И макар, че казва, че за него театърът е „ влизане и излизане”, то за момента той е само „влязъл” , без изгледи да търси обратния път. Защото е намерил място не само като режисьор, като и като създадел на по-специфични спектакли, които подбуждат хората към алтруизъм, „държат зрителя буден” и го отдалечават от консуматорското общество. Доколкото това е възможно. Защото се интересува от второстепенните герои на днешния свят, които така често пренебрегваме, а понякога именно те са в основата на всичко...
Изглежда, че работата в екипа на „Sentimental Bourreau” е щастлива и човешка, както и финалната им продукция. Всеки един от тях би могъл според идеята на Mathieu Bauer „да хване зрителя за ръка и да му открие дебрите спектакъла”. Но понякога е достатъчно само да бъдем допуснати до тяхната вселена, до техния микрокосмос. Защото „ дори една идея е достатъчна”, казва Bauer усмихвайки се . Идеята за
„важните неща, които са по-скоро красиви случайности”, за думата „нежен”, която става причина за различния поглед върху един роман на Стайнбек ( „Нежен Четвъртък” ), за топлото посрещане на спектакъла от публиката на фестивала в Авиньон, подчертано от Sandra.
И не по-маловажната идея на Bauer, за това, „да се учим да гледаме снимка или картина така както се учим да пишем и четем например”. Би било много добре „да вземем фотоапарат и да научим едно дете да снима” , казва червенокосият режисьор, защото снимката може да бъде началото на една история. А историята може да е на улица Сардин, в Монтерей, може да разказва за любовта между Сюзи и Док, а може да бъде метафизична, а може и да засяга пряко собствените ни души. Ако са ни останали въобще такива... „Tendre Jeudi” докосва и социални аспекти, и проблеми на съвременното общество, но нежно, така че да оставят именно личността ни да избере пътя към откриването на един по-различен свят, в чието дъно се усеща ухание на меланхолия...
След срещата всеки oт нас потъва отново в своята работа... Защото Art is work, както гласи надписът, красящ вратата на ателието на известният американски графист Мilton Glaser. И все пак мисля, че остатъчният вкус остава у всеки. Този, на истинския допир до изкуството, чрез хора като Mathieu Bauer и Richard Sandra, които развиват не само театъра, но и човешкото съзнание, които правят хората щастливи, но въпреки това не се взимат на сериозно и си позволяват да изпушат много цигари в зала 245 на Sorbonne Nouvelle Paris 3. Ммхаха
P.S. Срещата се проведе в един нежен четвъртък, в лекцията по „начини на изразяване”. Навън се усмихваше слънце, проправящо плахо път из дъждовните облаци. Младата ни преподавателка, доволна, че е успяла да организира срещата и показваща сериозни симпатии към режисьора ( и с основание J), изпадна в тих ужас, когато той заяви, че ще направи нещо нередно и запали цигара, предлагайки и на колегата си. Госпожицата побърза да отвори всички прозорци, за да „ не ни усетят детекторите за дим”. Финално и тя видимо се отпусна, и когато, малко преди края на разговора някой отвори вратата, а Мathieu изкрещя „елате да видите, ние тук пушим”, се смя сърдечно заедно с нас. Дори и стана неудобно. После всички задружно отидохме да пием кафе на улицата, където пушенето и изкуството са позволени. Кеф.
Светът, в който попадаме за час и половина с двамата артистични мъже, а междудругото и чрез спектакълът „Tendre Jeudi” („Нежен Четвъртък”) е далеч от насилието и ужаса на днешния свят. Отговорите на двамата са разбираеми, с чувство за хумор, изчерпателни, с един особен стил, който носи усещане за „щастие” на участващите в разговора. Докосвам се до същата енергия и същото усещане, каквото изпитах по време на спектакъла. А то е свързано с поетичен, „меланхоличен, но не носталгичен свят” ( Bauer) , където текстът, „никога написан специално за театър”
( Bauer) е в перфектна хармония с картината.
Препратките съм киното в спектакъла, както и в думите на Bauer са много чести, но винаги обосновани. Или с пример за определен филм, или с разсъждението, че ако за Англия Sex Pistols и британския рок постигат изключително развитие, то във Франция киното на Годард е „последният момент, в който естетиката на тази страна се развива”
( Bauer ). Музиката също е важен елемент, както за създаването на “Тendre Jeudi”, така и персонално за Bauer. И ако Richard Sandra не набляга изобщо на пътя на обучение, който изминава, за да стане актьор, като го нарича „нормален” и „традиционен”, то в погледа, жестовете и енергията на Mathieu ясно личи желанието, с което споделя както времето, в който е участвал в рок – група, така и времето на далечната 1989, в която компанията „Sentimental Bourreau” е създадена. От група приятели. И макар, че казва, че за него театърът е „ влизане и излизане”, то за момента той е само „влязъл” , без изгледи да търси обратния път. Защото е намерил място не само като режисьор, като и като създадел на по-специфични спектакли, които подбуждат хората към алтруизъм, „държат зрителя буден” и го отдалечават от консуматорското общество. Доколкото това е възможно. Защото се интересува от второстепенните герои на днешния свят, които така често пренебрегваме, а понякога именно те са в основата на всичко...
Изглежда, че работата в екипа на „Sentimental Bourreau” е щастлива и човешка, както и финалната им продукция. Всеки един от тях би могъл според идеята на Mathieu Bauer „да хване зрителя за ръка и да му открие дебрите спектакъла”. Но понякога е достатъчно само да бъдем допуснати до тяхната вселена, до техния микрокосмос. Защото „ дори една идея е достатъчна”, казва Bauer усмихвайки се . Идеята за
„важните неща, които са по-скоро красиви случайности”, за думата „нежен”, която става причина за различния поглед върху един роман на Стайнбек ( „Нежен Четвъртък” ), за топлото посрещане на спектакъла от публиката на фестивала в Авиньон, подчертано от Sandra.
И не по-маловажната идея на Bauer, за това, „да се учим да гледаме снимка или картина така както се учим да пишем и четем например”. Би било много добре „да вземем фотоапарат и да научим едно дете да снима” , казва червенокосият режисьор, защото снимката може да бъде началото на една история. А историята може да е на улица Сардин, в Монтерей, може да разказва за любовта между Сюзи и Док, а може да бъде метафизична, а може и да засяга пряко собствените ни души. Ако са ни останали въобще такива... „Tendre Jeudi” докосва и социални аспекти, и проблеми на съвременното общество, но нежно, така че да оставят именно личността ни да избере пътя към откриването на един по-различен свят, в чието дъно се усеща ухание на меланхолия...
След срещата всеки oт нас потъва отново в своята работа... Защото Art is work, както гласи надписът, красящ вратата на ателието на известният американски графист Мilton Glaser. И все пак мисля, че остатъчният вкус остава у всеки. Този, на истинския допир до изкуството, чрез хора като Mathieu Bauer и Richard Sandra, които развиват не само театъра, но и човешкото съзнание, които правят хората щастливи, но въпреки това не се взимат на сериозно и си позволяват да изпушат много цигари в зала 245 на Sorbonne Nouvelle Paris 3. Ммхаха
P.S. Срещата се проведе в един нежен четвъртък, в лекцията по „начини на изразяване”. Навън се усмихваше слънце, проправящо плахо път из дъждовните облаци. Младата ни преподавателка, доволна, че е успяла да организира срещата и показваща сериозни симпатии към режисьора ( и с основание J), изпадна в тих ужас, когато той заяви, че ще направи нещо нередно и запали цигара, предлагайки и на колегата си. Госпожицата побърза да отвори всички прозорци, за да „ не ни усетят детекторите за дим”. Финално и тя видимо се отпусна, и когато, малко преди края на разговора някой отвори вратата, а Мathieu изкрещя „елате да видите, ние тук пушим”, се смя сърдечно заедно с нас. Дори и стана неудобно. После всички задружно отидохме да пием кафе на улицата, където пушенето и изкуството са позволени. Кеф.
сряда, 26 март 2008 г.
Sept Secondes In God We Trust
Установен свят. Свят без дупки и пукнатини. Сигурен свят, сполучливо сътворен от Бога. Учени приятели ми бяха казали, че в Кабалата било описано как Бог имал двайсет и седем опита да създаде вселената. Сегашният бил двайсет и осмият, най – добрият. Какви ли са били предишните? Кога ли Бог ще направи съвсем успешен опит? Имам чувството, че вече се е отказал от настоящето си творение и ни е оставил да се сгромолясваме в бездната на нищото. Ние сме на несигурен остров и не се знае дали този остров ще бъде включен с окончателния вариант на вселената. Така някои разбират нещата.
Чета този пасаж от „Самотникът” на Йонеско в метрото, отивайки към театъра. Ту-дуф, ту-дуф. Пропускам спирката. После тръгвам в обратната посока, към Триумфалната Арка, вместо към „Конкорд”. Тичам, за да не закъснея, а и испанската ми приятелка вече ме чака. Дълго се разхождам из касите за да открия билета си. Каква ли изненада ме очаква още?
Изненадата се казва Sept secondes In god we trust и е поредният „съвременен” спектакъл, който Тhéâtre du Rond – Point ( един от най – нашумелите театри в Париж, чиято специфика са именно съвременните спектакли ) представя.
Влизайки в залата усещам нещо странно, чуждо, мистично. Миг по - късно – заслепяваща светлина. Театралното пространство е малко, но осветено от хиляди неонови лампи. Очите ми не свикват с тази светлина до края на спектакъла. Тя е като светкавица, от която се криеш под възглавницата, като крясък, заради който запушваш ушите си, като слънцето по пладне, което никога не гледаш пряко. И въпреки нея избираме втори ред. Първият е пуст.
Идеи, родени в главата ми, наблюдавайки актьорите, които вървят по платото преди началото на спектакъла – стотици. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем. Седем секунди, седем актьора* . Двама от тях – познати от други спектакли. Едно момиче, свирещо на китара, прикачена към усилвател, деформиращ произлизащия звук, шест човека, изграещи само и единствено със силата на произнесените думи. Седем тениски с емблеми на Елвис, човечета, животни. Декори – нула. Каквито и да е било предмети (освен китарата и „музикалната кутия”) на сцената – нула. Сценография – ледена. Текст – поетичен.
Темите, които порязващият сърцето текст на германеца Falk Richter третира, са болезнено познати. Но не скучни. Вярата в Бог, или псевдо – вярата, войната в Ирак, фарсът на съвременното консуматорско общество, измислените идеали на Холивуд, манипулациите и лъжите на масовите медии, безразличието. И други.
Седем секунди разкрива ежедневието на един пилот от военно – въздушните служби на Америка, пускащ бомби над Ирак, по начин, по който един тинейджър играе на видео игра. Съпругата му и децата му, горди със своя татко, подготвят пикник по този повод... Светът е разглобен. Заплаха, смърт, експлозия. Няколко пъти.
Режисурата на Stanislas Nordey се промъква плахо, оставя достатъчно място на актьорите за имровизации и за анализ на случващото се с тях и около тях, за да оживее като крясъкът на Медуза от картината на Караваджио.
Естетиката на спектакъла силно напомня на филма Elephant - шедьoвърът на Gus Van Sant, за който режисьoрът получава Златна палма. Същото мрачно, неспокойно усещане, същият забавен каданс, който не предвещава нищо добро, същите мотиви за „лесно” насилие, война, разбиване на самолет, експлозия, нелепо клане, вяра... Същият край – неочакван, но неизбежен, приличащ на малко парченце стъкло, забиващо се в кожата ти, на ято птици, които нервно кръжат около покрива на къщата ти и жадно впиват погледи в мрака...
Мрак. Това е и краят на спектакъла. Изненада – постановката продължава точно 45 минути. С аплодисментите. Лаконично, но ясно, символично и силно.
Метро. Червена, силна, изкряща, пламенна, обезпокоителна, мигаща. Светлина в дъното на тунела. Ту - дуф, ту - дуф. Изненада - последна спирка. „Молим най - учтиво всички пътници са слязат”. Слизам. Качвам се в асансьoра. Улица. Дъжд. Ситни капки. Врата, кодове, асансьор, врата, ключ, стая. Чаша. Изненада – бутам чашата, разбива се на малки парченца. Купих я днес. Мислих, че е изгодно и ще й се радвам поне малко. Нищо трайно. Нищо изгодно. Нещо преходно. Изненада – нещо свято. Нещо,в което вярваш.
* Моhad Azzoug, Olivier Dupuy, Vanille Fiaux, Moanda Daddy Kamono, Julie Moreau, Margot Segreto, Anne – Sophie Sterck
Чета този пасаж от „Самотникът” на Йонеско в метрото, отивайки към театъра. Ту-дуф, ту-дуф. Пропускам спирката. После тръгвам в обратната посока, към Триумфалната Арка, вместо към „Конкорд”. Тичам, за да не закъснея, а и испанската ми приятелка вече ме чака. Дълго се разхождам из касите за да открия билета си. Каква ли изненада ме очаква още?
Изненадата се казва Sept secondes In god we trust и е поредният „съвременен” спектакъл, който Тhéâtre du Rond – Point ( един от най – нашумелите театри в Париж, чиято специфика са именно съвременните спектакли ) представя.
Влизайки в залата усещам нещо странно, чуждо, мистично. Миг по - късно – заслепяваща светлина. Театралното пространство е малко, но осветено от хиляди неонови лампи. Очите ми не свикват с тази светлина до края на спектакъла. Тя е като светкавица, от която се криеш под възглавницата, като крясък, заради който запушваш ушите си, като слънцето по пладне, което никога не гледаш пряко. И въпреки нея избираме втори ред. Първият е пуст.
Идеи, родени в главата ми, наблюдавайки актьорите, които вървят по платото преди началото на спектакъла – стотици. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем. Седем секунди, седем актьора* . Двама от тях – познати от други спектакли. Едно момиче, свирещо на китара, прикачена към усилвател, деформиращ произлизащия звук, шест човека, изграещи само и единствено със силата на произнесените думи. Седем тениски с емблеми на Елвис, човечета, животни. Декори – нула. Каквито и да е било предмети (освен китарата и „музикалната кутия”) на сцената – нула. Сценография – ледена. Текст – поетичен.
Темите, които порязващият сърцето текст на германеца Falk Richter третира, са болезнено познати. Но не скучни. Вярата в Бог, или псевдо – вярата, войната в Ирак, фарсът на съвременното консуматорско общество, измислените идеали на Холивуд, манипулациите и лъжите на масовите медии, безразличието. И други.
Седем секунди разкрива ежедневието на един пилот от военно – въздушните служби на Америка, пускащ бомби над Ирак, по начин, по който един тинейджър играе на видео игра. Съпругата му и децата му, горди със своя татко, подготвят пикник по този повод... Светът е разглобен. Заплаха, смърт, експлозия. Няколко пъти.
Режисурата на Stanislas Nordey се промъква плахо, оставя достатъчно място на актьорите за имровизации и за анализ на случващото се с тях и около тях, за да оживее като крясъкът на Медуза от картината на Караваджио.
Естетиката на спектакъла силно напомня на филма Elephant - шедьoвърът на Gus Van Sant, за който режисьoрът получава Златна палма. Същото мрачно, неспокойно усещане, същият забавен каданс, който не предвещава нищо добро, същите мотиви за „лесно” насилие, война, разбиване на самолет, експлозия, нелепо клане, вяра... Същият край – неочакван, но неизбежен, приличащ на малко парченце стъкло, забиващо се в кожата ти, на ято птици, които нервно кръжат около покрива на къщата ти и жадно впиват погледи в мрака...
Мрак. Това е и краят на спектакъла. Изненада – постановката продължава точно 45 минути. С аплодисментите. Лаконично, но ясно, символично и силно.
Метро. Червена, силна, изкряща, пламенна, обезпокоителна, мигаща. Светлина в дъното на тунела. Ту - дуф, ту - дуф. Изненада - последна спирка. „Молим най - учтиво всички пътници са слязат”. Слизам. Качвам се в асансьoра. Улица. Дъжд. Ситни капки. Врата, кодове, асансьор, врата, ключ, стая. Чаша. Изненада – бутам чашата, разбива се на малки парченца. Купих я днес. Мислих, че е изгодно и ще й се радвам поне малко. Нищо трайно. Нищо изгодно. Нещо преходно. Изненада – нещо свято. Нещо,в което вярваш.
* Моhad Azzoug, Olivier Dupuy, Vanille Fiaux, Moanda Daddy Kamono, Julie Moreau, Margot Segreto, Anne – Sophie Sterck
Абонамент за:
Публикации (Atom)