понеделник, 28 юли 2008 г.

Революцията на Лени

As long as I'm living, I'll be waiting
As long as I'm breathing, I'll be there
Whenever you call me, I'll be waiting
Whenever you need me, I'll be there...

Революцията на Лени Кравиц успя.
Тя започна със „Sex in the morning” на подгряващата банда, любимите ми Остава, и завърши в 4 часа сутринта когато затворих очите си и си намислих желание – да чуя I’ll be waiting отново. На живо.
Първите акорди на Свилен и компания са като кафе рано сутрин, като хубавото настроение, за което нямаш определена причина. После заедно достигнахме до „Ще дойдеш ли със мен” и „Шоколад”, които прозвучаха лятно, красиво, замечтано. Както звучат Остава по принцип. Имаше един проблем - дали заради енергията у публиката, която първоначално не беше никак настойчива, или поради друга причина, бих казала че Остава си тръгнаха от сцената по-скоро плахо и не оставиха кой знае какъв заряд след себе си. А обикновено им се получава.
След тридесет минути излезе Той и промени атмосферата, усмихвайки се. Лени, Музикантът, Американецът с най-секси глас евър. Излишно е да изброявам едно по едно качествата му на музикален талант в световен мащаб, както и сетлиста, както и с какво е бил облечен. Защото качването му на сцената, думите, че са му трябвали 19 години за да дойде в България и че не иска да си тръгне оттук (надявам се, че не го казва навсякъде:) , фактът, че ни присъедини, и с думи, и с дела към любовната си революция, превърна Момента в сюблимен, исторически, легендарен, феноменален. Моментът, в който се усещащ жив, по средата на едно чакано лято, в което се случват чудеса, под звездите на едно небе, оцветено в розово и настинено с любов... Лени Кравиц, за два часа ни разкри нещо, което всеки от хората около мен заслужават, нарича се щастие. Той, както и перфектният му екип от музиканти, ни спечелиха чрез енергията си. Усещахме я и по време на зашеметяващото соло на тромпетиста на групата, и по време на биса – „Are You Gonna go My Way”, в моментите, в които Лени, въодушевен се покланяше на публиката или когато решен слезе при нея в знак на благодарност, кеф, любов.
А когато накрая, след особеното, неизмеримо чувство, с което бяхме заразени, Лени седна зад барабаните и се развихри, сякаш нямаше учудени. Бяхме сигурни, че може и това.
Около нас се мяркаха лица от българските музикални среди. Изглеждаха бледи пред Лени, не само заради цвета на кожата му, музикалните му и артистични способности, истеричните и оправдани крясъци на публиката „Лени, Лени” (и моите в това число)... Основната причина е стилът на рок музикантът, който е неподражаем, изящен, еротизиращ. Вдъхновяващ. Такъв, че да накара публиката да полети с него на Fly Away ; да надвие собствените си стереотипи, егоизма си, реалното измерение, да обещае, че ще е там, че ще чака...
Въпреки че Аmerican Woman не ми е от любимите, мисля че парчето достигна върхова форма на този лайф, пробяга из терена, трибуните, излезе извън стадион „Академик”, извън София, извън нас, за да влезе в съзнанието ни, сърцето ни и да си остане там.
При други обстоятелства бих плакала заради чувствеността и истинността на It Ain’t Over ‘Til It’s Over, вчера реших, че не е редно. Все пак това е моят подарък. Страхотен, при това !
Посланията на този американец, имал шанса да се среща от млад с величия като Дюк Елингтън, Ела Фицджералд и Майлс Дейвис, са общовалидни, метафизични и трябва да станат водещи в нашия свят. Защо ? Защото Лени Кравиц говори/пее/мисли любовта като космогонично, извънреално, неконвенционално, сакрално, общовалидно, световно и безгранично понятие. Такова, каквото би трябвало да бъде. Затова.
На 27 юли, неделя, аз се влюбих. За пореден път. В истинските неща, в мелодичната, истинска, бляскава музика, в поетичните текстове, в хармоничните светлини на сцената, които се превръщаха в своеобразен декор за мощния взрив, наречен Лени Кравиц. В София, чийто дихания бяха допълнение към въздушните пространства, напоени с love love love, с които се сляхме, обикнахме, пяхме.
Революцията на Лени Кравиц успя. Тя е в сърцето ми.

P.S. Есето ми стана адски субективно, супер емоционално и една-две дози объркано. Признавам. Но без емоции ни остава да се превърнем в сухари, които не могат да опишат, да преживеят, да полудеят, да обичат, да се дразнят, да крещят, да се смеят, да отидат на концерт и да усещат, че са живи.

1 коментар:

  1. lenny's girl friend ;) (Tania)четвъртък, юли 31, 2008

    Life just is a lonely highway
    I'm out here on the open road
    I'm old enough to see behind me
    But young enough to feel my soul
    p.s. nikoi ne moje da go kaje po-dobre ot nego (LENNY KRAVITZ)!!!!!!

    ОтговорИзтриване