Днес, той, режисьорът, би трябвало да е героят. Със своето умение да създава. Да обобщава, да персонализира. Да приковава. Да прави нещата лични. Да сакрализира. Да обича.
„Малка пиеса за детска стая” е чудо, тя е мaлка - голяма пиеса за метафизичното и същевременно реално поетично чувство, наречено щастие, за загрижеността, за лудостта и още нещо. Текстът на дебютантката Яна Борисова е умело пресъздаден, печупен и поставен. От един герой. Нарича се Галин Стоев и е заслепителен европейски лъч в българското театрално пространство. Той позволява искренността, личностното развитие и поетичността в този текст да излязат наяве ; той внимателно проследява логиката му, започвайки с плахото начало и стигайки до не-универсалния край, онзи отворен край, който имаме право да продължим, замразим, оставим за по-късно през нощта, преживеем, допишем, досънуваме, помислим. Режисьорът е дал шанс на този игрив текст, а актьорите – Снежина Петрова, Стефан Вълдобрев, Радена Вълканова, Вежен Велчовски и Стилян Стоянов навлизат изключително органично в съзнанието на зрителя и постепенно се превръщат в израз на това, което той е, жадува да е или не желае да е. Макар че рядко хората не искат да са своеобразни.
Сценографията е опростена, изчистена и безкрайно подходяща. Заиграване с цветовете, формите, светлините, настроенията, актьорите, текста. Декорите, костюмите и музиката, ах тази музика, са съчетани в перфектна хармония, изтъкана от едно истинско сияние...
Колкто до историята – тя е оригинална и общовалидна, естетска и любопитна, човешка и трогваща. Двама мъже и две жени, адвокат и актьор, журналистка и собственичка на заведение, се запознават в ранните си години и там, тогава, създват своя собствена игра, чиито правила остават загадка за зрителя. Изгонени от час, те поставят основите на Играта, която може би по-късно ще ги обсеби, покори. Веднъж месечно, една вечер е посветена на Нея. Независимо какво се случва в ежедневието на тези хора, какви са настроенията им и къде е вдъхновението им. Играта се е превърнала в сакрално пространство, там, където четиримата са истински, искренни и завладяни от вихъра на нещо неясно. Обикновено никой не отсъства от ритуала, посветен на миналото, на спомените, на настоящето. Освен ако няма изключителна причина. А когато тази причина е факт и един от участниците си тръгва, може би завинаги, светът сякаш се срути върху ми...
Винаги е така когато някой си тръгва. Както казах, краят, който авторката Яна Борисова избира е отворен, и колко хубаво е, че го избира! Защото това ни кара да се връщаме към постановката, запаметена в мислите ни, да потърсим текста й, да чуем музиката й.
И накрая - сълзите на първи, втори или който и да е било ред са обосновани. Защото Галин Стоев и целият екип, след финалните акорди на музиката, ни заварват в едно състояние, нарича се любов. Към тези твои приятели, с които си играл на монополи като малък, с които си строил пясъчни замъци или кули от мечти. Към тези хора, които са твоята награда. Към онези, които ти липсват. И към онези, заради които продължаваш да играеш.
Всеки е свободен да открие собственито си послание в този текст и изливането му на сцената ; аз открих моите в няколко реплики, една песен, един танц и едно настроение. В персонажите, които станаха мои приятели или в които откривах моите приятели.
С билета за тази постановка не си купуваш нито удобно място на първия ред, нито еднократно преживяване, още по-малко се затваряш в залата на Tеатър 199. Чрез този билет търсиш себе си, питаш себе си, работиш над себе си ; той е нужен, както са нужни мечти, приятели и любов за да съществуваш. Този билет ти проправя път към необятното пространство на въображението, към dream a little dream, към нощта, която обхаваща града и твоята (не)ясна представа за детската стая, човекът до теб и театъра. С този билет си купуваш стил, звезди, морски бриз, целувка от актьорите. Купуваш си класа.
Благодаря Ви, господин Стоев !
Няма коментари:
Публикуване на коментар