С удоволствие бих се заела с дипломна работа на тема „Особеностите на есенния
сезон по ширините на парижките квартали”, но се опасявам,
че подобно изследване няма да бъде
посрещнато с особен интерес в строгите университетски среди. Все пак, година
след година, записвам методично въздействието, което есента оказва върху другите и върху мен.
И ако точно преди дванадесет месеца в Италия с удоволствие обличах летните
си рокли под жаркото болонско слънце чак до средата на октомври, то в Париж
желанието за червен тренч се прокрадна още преди месец. Уви, остана неоткрит.
Препускането в метрото неусетно престава да бъде обичайната тегоба чрез страниците на „Карта и територия”, която
поглъщам, живея, сънувам ; откриването
на новия театрален сезон минава под знака на върховния Марталер, и продължава с
желанието за още много истински немски театър ; новите материи в Института за европейски науки на университета Сен Дени са вече
интензивно изучавани и акуратно възприемани: актуални и реалистични ; мисълта
за настъпващата есен, свързана със символите за раждане или смърт, се моделира постепенно от (последните)
доловени слънчеви лъчи, от разходките в безлюдната вече, дъждовна Люксембургска градина, от изобилието на културния афиш, от усиленото търсене на място под топлещите
газови лампи по външните тераси на кафенетата,
от особената атмосфера на едно
старо и евтино монмартърско барче,
гледащо към павирания двор на Ла Фемис, непосредствено до спирката Ламарк. Там си мечтая да се намира
моят дом.
Пътуването през чувствителността на
есента е белязано с ирония, с трудно достижими на пръв поглед цели, но и с добри приятели и с няколко силни
метафизични присъствия прерастващи на
сутринта в анамнеза. Асоциации, закодирани в преливащите от разнообразие топли багри на
ампелопсиса, който, сигурна съм, меланхолично се усмихва някъде и пред вашия прозорец. Признаците на слабост се търкулиха надолу с първия отронен керемиденочервен лист, който
се залута по пътя на гравитацията...
J’aime ça.
Фотография от
Милена