Новата есен

Само за една нощ ампелопсисът на отсрещната сграда  смени цвета си. Съвършен  в новия си вид, обземайки в крехка прегръдка къщата, по  която е пропълзял, простирайки акварелните си цветове чак до прозорците на обитателите.

С удоволствие бих се заела с дипломна работа на тема „Особеностите на есенния сезон по   ширините на парижките квартали”, но се опасявам, че подобно изследване  няма да бъде посрещнато с особен интерес в строгите университетски среди. Все пак, година след година, записвам методично въздействието, което есента оказва  върху другите и върху мен.

И ако точно преди дванадесет месеца в Италия с удоволствие обличах летните си рокли под жаркото болонско слънце чак до средата на октомври, то в Париж желанието за червен тренч се прокрадна още преди месец.  Уви, остана неоткрит.

Препускането в метрото неусетно престава да бъде обичайната тегоба чрез  страниците на „Карта и територия”, която поглъщам, живея, сънувам ;  откриването на новия театрален сезон минава под знака на върховния Марталер, и продължава с желанието за още много истински немски театър ; новите  материи в Института за  европейски науки на университета Сен Дени са вече интензивно изучавани и акуратно възприемани: актуални и реалистични ;   мисълта за настъпващата есен,  свързана  със символите за   раждане или смърт,  се моделира постепенно от (последните) доловени слънчеви лъчи, от разходките в  безлюдната вече,  дъждовна  Люксембургска градина, от изобилието на  културния  афиш, от усиленото търсене на място под топлещите газови лампи  по външните тераси на кафенетата,  от особената  атмосфера  на  едно старо и евтино  монмартърско барче, гледащо към павирания двор на Ла Фемис, непосредствено  до спирката Ламарк. Там си мечтая да се намира моят дом.

Пътуването през  чувствителността на есента е  белязано  с  ирония, с трудно достижими на пръв поглед  цели, но и с добри приятели и с няколко силни метафизични присъствия  прерастващи на сутринта  в анамнеза.  Асоциации,  закодирани в  преливащите от разнообразие топли багри на ампелопсиса, който, сигурна съм, меланхолично се усмихва някъде  и пред вашия прозорец. Признаците  на слабост се търкулиха надолу с  първия отронен керемиденочервен лист, който се залута по пътя на гравитацията...

J’aime ça. 

Фотография от Милена 

Откровение от Ерих Фром

„Ние отдаваме цялата си енергия, за да осъществим онова, което искаме, но повечето от нас никога не се запитват дали това са наистина нашите желания и не се замисляме дали преследваните от нас цели съвпадат с истинските ни желания. Учениците искат да получават добри бележки, възрастните също се стремят да жънат успех след успех, да печелят повече пари, да имат по-висок престиж, да купят по-хубав автомобил, да пътуват из света и т.н. И все пак, спрат ли се по средата на тази трескава надпревара, в съзнанието им може да възникне следния въпрос : „Ще ме назначат на новата длъжност, ще си купя по-хубавата кола, ще направя околосветсткото пътешествие, а после ? Каква полза има от всичко това? Аз ли съм този, който иска тези неща? Не тичам ли подир някаква цел,която вероятно ще ме направи щастлив, но винаги щом я доближа, тя ми се изплъзва?” Тези въпроси будят страх, защото поставят под съмнение основите, върху които се гради цялата дейност на човека и представата му за онова, което иска. Затова хората бързат да се отърват от такива тревожни мисли. Обясняват си това безпокойство с факта, че са изморени или потиснати, после пак се устремяват към целите, за които си въобразяват, че са техни собствени.”

Ерих Фром

Бягство от свободата

Така, в ритмичен сговор, нарекохме пропастта помежду ни склон. На прочетените книги отдадохме  неспособността си да достигнем връх с гледка към нещо ненужно, за да изпитаме битието, приятелю! Ти, мой "аз", заспал при изгрева на белотата от една вечност, когато вечността, помахва с оная белота, след която няма друг цвят. И тогава с кое от твоите значения да създам подобаващата форма на един бял абсурд? И с коя форма да защитя твоя смисъл от прахта?.. Щом като нашето пътуване е по-кратко от проповед на свещеник в изоставена църква, в неделен ден, когато никой не се спаси от гнева на боговете?

Махмуд Даруиш,
из В присъствие на отсъствието

Блогът

Как се започва отново един добре забравен ритуал, оставян месеци наред на 

заден план ?

Писането на блог за мен никога не е било симптоматично, каквото е например, създаването на профил в социална мрежа.

Писането на блог е преди всичко  свързано с идея, която имаме силно желание да споделим, а след това и с определената й форма, която дефинира стила на нашето лично блог- пространство. Именно този стил би могъл да създаде истински интерес у читателя, който да започне да „следи” съответния блог.

Блогът често се превръща в своеобразен дневник на пишещия. Без значение дали става дума за личен текст, литературно вдъхновение, коментар, цитат – публикуването тук е свързано с нашите интереси т.е. блогът е лесен и достъпен начин да покажем това, което сме.

Блогът се променя с нас. Тук идва и въпросът : има ли той ограничен живот, срок на годност, след който се превръща в скучен, безполезен, поне от гледна точка на автора му ?

Ако блогът е вид съвременно конструиране на автобиография, то краят му е правопропорционален на нейния или на съществен обрат в нея. Но тя, биографията, не се трансформира автоматично в опит, което много автори (тук излизам от рамката на блога и на писането), предполагат, че се случва. Една лошо приключила любовна история по никакъв начин не означава сполучлив любовен роман. Ако към биографията не подхождаме с нужното изучаване, персонализиране, структуриране, то тя остава просто ненужен профил във фейсбук или незначителна бележка.

Писането, изкуството, което вълнува, не би могло да бъде редово споделяне на силно преживяване или разказ за дълго пътуване. Работата, мисловният процес, извършен след опита, преосмислянето на емоциите и ситуациите е много по-трудната и уви, рядко срещана част.  Това са Марсел Пруст, Ван Гог, Албер Камю. Пина Бауш в областта на танца, където голямата дама придава смисъл на всеки танцьор от нейната трупа, на различието на неговото тяло. Така достига и до Танца – способността да проектираме тялото ни над собствените му лимити, да установим, чрез движението, колко по-важна е всъщност неотложността на бъдещето – много повече от тежестта на миналото. Биографията не определя това, което ще бъдем утре ; сама по себе си тя не е изкуство. И понеже имам желание да бъда повече от биографията си, поставям ново начало в мечтатели, блог, който се придържа към първоначалната си, простичка идея : всичко, което няма значение във вечерните новини, тук е от огромно такова.

Хубава, драконовска, златна година!

Ралица

Photo by Marina Tanaka, grazie!