вторник, 22 юли 2008 г.

I hate the art that I don't understand.

Денят е първи юли. Годината е 2008. Времето е горещо. Театърът е Сфумато. Сезонът е Малък. Той се случва за поредна година, след като Той, Големият заключва вратите си за ремонт, подновяване на идеите, репертоара, фасадата. Идва ред на младите, често неконвенционални и креативни автори. Новото поколение, което, къде боязливо, къде уверено, крачи с юлско настроение към една сграда, сгушена в зеления парк. Това пространство ще се превърне в дом. На идеите им.
Тази година те се срещат в различен вид : целенасочени и хаотични, устремени към нови форми и здраво стъпващи на класически подходи. Резултатите са също така разнообразни – от класически текстове (Чехов, Харолд Пинтър, Константин Илиев) с адекватни съвременни решения до модерни тропизми с особени превъплъщения на сцената. При доста постановки наблюдавам тенденции към изместването на текста, към превръщането му в свързващ елемент (подобно на музика, образ, декор), както и към смесването на различни жанрове (театър, кино, танц и др.). Много често младите творци вървят и към „опростяване” на театъра, така че дори звук, знак или движение да играят важна асоциативна роля за зрителя. Пространствата са все по-често изпълвани с декори, които сами по себе имат нужда от анализ и отношение, а често пъти самият театър е решен на базата на символи – понякога изяснени, понякога загатнати. Измежду сценичните изразни средства пърформансът ми се стори най-архаичен, а ролята на класичесият кръговрат текст-актьор-публика най-уместен.
Студенти от Югозападния университет в Благоевград, актьорският клас на доц. Огнян Спиров и х.ас. Биляна Дилкова, изненадаха приятно публиката с интригуващ и вдъхновяващ ефект, а именно играта със сенките в своето „Shakespeare’s tango”. Искренно съжалих, че не запазиха избрания похват до края на спектакъла, защото беше магичен, игрив, включващ освен сенки, цветове, светлини, тела, форми и въображението на самите нас. Работата им е естетска, свързваща текстовете на Шекспир в една „приказка за човешката реалност”, вълнуваща заради аналитичното навлизане във всяка подробност. Целият екип играе по-скоро вдъхновено, ярко се отрояват Биляна Котева и Милена Илиева, които дават своя принос към превъплъщенията в Шекспировите герои като цяло, сами по себе си, комични и титанични.
Дни по-късно в камерната зала се състоя „Нирвана”– пиесата на Константин Илиев, представена от Силвия Станоева и Любен Кънев, студенти по актьорско майсторство за драматичен театър в класа на доц. Веселин Ранков. Слабо е известен фактът, че Яворов пише дяволски стихотворения като „Чудовище” за Лора. На тяхната взаимовръзка, наситена с любов, омраза, крясъци, живот, смърт, е посветен текстът на Константин Илиев. Състояние на пълен покой, на душевно удовлетворение, на екстатично усещане, на Нирвана, която идва, отлита и умира. Човешките отношения, или по-точно тези между две загубени души, са пресъздадени тук, но плътски, истински, агресивно, реалистично, житейски. Двамата актьори се справят прекрасно с поставените превъплъщения, те играят вглъбено, решено, вдъхновено. Героите им се борят срещу монотонността, срещу стереотипите, срешу Другия, срещу самите себе си. Животът тук е на границата, на ръба, на прага на новото пространството. Изчистена сценография, резки звуци, истински психологически театър, където вниманието е приковано с реплика, отговор, стон. Странен е животът на твореца, на неговата муза. Финалът – два изстрела и Край е логичен завършек на терзанието, породено от всичко и нищо, на онова зазиждащо чувство, което витае във въздуха, и което довежда едновременно до умора и нравствен катарзис. Но не катарзисът, изискван според теориите на Аристотел, а този който достигаме самовглъбявайки се и лишавайки се от егоистичното Аз. Може би липсва единно режисьорско решение за някои деликатни моменти, но двамата студенти вече имат предложения за разпространяването на спектакъла си, което е неизменно свързано с усъвършенстването му.
Има два начина да поставиш Чехов на сцена – интересен и скучен. Павлин Петрунов, Венцислав Търнев и Цветелина Стоянова избират първия. „Мечка” е едно интересно предложение, съчетаващо различни похвати спрямо текста, актьорската игра и чувството за хумор. Хумор, отричащ всякакви догми и теории, придаващ по – различна светлина на творчество на Чехов. Костюмите са скромни, както и сценографията, а с влизането в поливалентната зала, по всичко личи, че тук се играе! За пореден път, с лекотата на лекарската си ръка, руският драматург загатва отношенията между хората и най-вече техните състрадание, болка, мисли, доброта, стойност, достойнство. Героите имат своята функция, те са своеобразна пътека към човешкото себепознаване. А финалното съобщение, че това е една малка част и предстои усъвършенстване, породи у мен реакция на умиление – към всички млади хора, които се усмеляват да се занимават с театър.
Моноспектакълът на Силвана Пишимарова „Pas de deux” („Танц за двама”) по текстове от „Баща ми, който действаше на кулинарни и други периоди” от Елизабет Мазев, съчетава идеи и стил, свобода и граница, различност и артистичност. Играта й е повече от органична ; тя е като плоскост, по която вървим, напредваме и хоп – в един момент се хлъзгаме... към необятното чувство за завръщане, спомен, детство. Самия текст е достатъчно игрив, но решението на младата режисьорка Лили Виденова му дава страхотен тласък и възможност за излизане „отвъд”. Силвана Пишимарова се възползва от този плюс и това ни позволява да я намерим именно „отвъд” – отвъд-пространството, отвъд-клишето, отвъд-залата, във въображението. За мен пиесата се случва повече в метафизичното пространство, в което попада зрителя. И това, че сценографията на Маноела Дойчинова е конкретна, реална и асоциативна, помага на публиката, чрез своя емпиричен опит да достигне до състояние на познание и дори до sublimation. Историята за емигранта, за неговото желание да пренесе една своеобразна България както в двора си, така и в сърцето на дъщеря си, е ясна. По-интересното на текста за мен, е че дава поле за пренасяне в други духовни реалии, които извикват последователно спомени, краски и вкус у зрителя. И го карат да се усмихва. Фактът, че е пиесата е автобиографична още повече подсилва отношението баща-дъшеря, търсене-себепознание, предизвикателство-развитие на личността.
Един по-различен човек е в центъра на вселената на британския драматург Харолд Пинтър. Той е сред фаворитите тази година, защото три от текстовете му са избрани от участниците. „Колекцията”, „Гара Виктория” и „Лека болка” са пиесите, включени в програмата, които по настроение, подход и дозата неподправена лудост си приличат. Носител на Нобеловата награда за литература за 2005 година, при Харолд Пинтър не липсва напрежение, породено от ситуациите, в които попада един човек – обикновеният човек. Лично за мен текстовете на Пинтър могат да бъдат измамни, защото с тях рискът да попаднем в една статична ситуация, в състояние на „дежа вю” е осезаем. Те често съзиждат героите си в атмосфера на гняв, страх и мистерия, покриват диалозите им с дълги паузи, дават им търсеща и неуловима натура, чиято специфика не бива да пренебрегваме дори при най-делнични ситуации. Моят отличник от трите поставени пиеси е „Гара Виктория” , чийто текст е избран от Малин Маринов и Йордан Карачилиев. Играта им е чиста, ясна, лишена от излишно напрежение, естествена. Състоянието на героите е пропито със самота и абсурдност ; то е колебаещо се, отвеждащо зрителя до етап, където фабулата на текста прераства в засмукващ вниманието инструмент. Често чуваме думи, извадени от ежедневието, рязко, като изстрели от куршуми, които правят дупки в колата (адекватна част от опростения декор). Всъщност в тази ситуация на безтегловност би могъл да попадне всеки. А едва след нея да се опита да излезе от матрицата и да й противопостави. Задачата към единия герой е проста : да отиде до гара Виктория. Задачата към двамата герои, както и към всички нас се усложнява с развитието на пиесата, а тя е именно да погледнем около нас, за миг да спрем устремения си ход към легендарната гара, и да променим посоката си към вечността.
Един друг автор, изучаващ дълбоко психологическата нагласа на персонажите, но с комична нагласа, е включен в програмата - Фейдо. Без съмнение едноактовите пиеси на този френски драматург, са добре подбрани и съобразени в спектакъла „Без съмнение”, а играта на актьорите – Ивайло Захариев, Диана Николаева и Харитина Агопян, изящна. Проектът включва първите две цялостни пиеси на Фейдо – „През прозореца” (1882г., поставена за първи път когато авторът е на деветнадесет години), „Любов и пиано” (1883г.) и „Нашият годеник” (1894г.). Самата природа на този автор е изменчива, хлъзгава, изненадваща. Той хлътва ту към отношенията между хората, ту към отношението на човека към самия себе си. И днес Фейдо говори за съвременното общество, ето защо е интересно да проследим пътуването на текстовете му между времената, да видим това, което остава, това, което изглежда излязло от употреба. В „Без съмнение” игривите текстове са добре поставени драматургично, а образите много умело и живо реализирани - често жертви на недоразумения, на любовен хаос, на невъзможността за общуване между мъж и жена, на техните изменчиви отношения. Героите са често обезпокоявани в своето ежедневие и търсенето си на щастие... Костюми, светлини, текст и актьори се сливат в хомогенна смес за да позволят на зрителя на надникне зад кулисите на фарса, лекия водевил, драматургията на деветнадесети век, както и в своите собствени влюбвания, странности и поведение.
Друг мой фаворит в програмата е „Хирошима, моя любов”, спектакъл с режисьор Йосиф Шамлиев, който се състоя в голямата зала на ТР Сфумато. Един отрязък от Дюрас завладя атмосферата онази вечер, и в залата, и в мислите ми, така, както само тя умее да завладява – без свян и страх, истинска, странна, обсебваща, изискана, изкряща. Текстът на френската писателка е силен. Много силен. Симона Костова, Велислав Павлов и Даниел Рашев се възползват изключително добре от това, техните думи звучат космополитно, те съумяват да пресъздадат реалистично разликата между Историята (атомната бомба, Окупацията, Освобождението) и историята (двама любовници в Хирошима, двама влюбени в Невер). Натрапчивото кинематографично отражение, което се върти усилено в мислите ми в началото на спектакъла, отстъпва постепенно на завладяващите екстатични страсти на пресъздадените образи, на усещането, за това, че си жив, за това, че си обичан, че обичаш, и че ставаш свидетел на един различен вариант на този текст, получил се завидно естетски, ясен и надежден.
Този красив размисъл върху живота, любовта, невъзможността, времето и паметта дава възможност на зрителя да се бори срещу забравата, да се почувства значим, да живее днес, стига да поиска. В реализацията на тези млади творци има моменти от очарованието на вечността, от музикалността на думите и тишината, от разбърканите театрални конвенции на Дюрас.
На последния ден от Сезона станахме свидетели на „Най-горния етаж”, документална радиопиеса от Александра Чаушова. Централният й сюжет е лудостта, но не престорената, фалшивата, а тази „без присмех и съжаление” . Онова истинско състояние, което откриваме в психиатрични клиники, на улицата или в очите на един човек... Авторката избрира съвсем достоверни образи, които освен влиятелни за нашето съзнание, са съвсем реални, съвсем чисти и непокътнати и изключителни актьори. Фотографиите на Игор Христов са красиво допълнение към състоянията на страх, нервен смях, разкриване, умиление и естествено самовглъбяване, редуващи се у зрителя. Ако можехме да игнорираме реалността, най-вероятно бихме го направили. Но не можем. Ето защо експерименти като този, са не само полезни, те са и път към необятните пространства на Другия, Различния. Те са начин за прекрояване на хоризонти.
Освен на театрални събития, в рамките на „Малък сезон” в Сфумато, станахме свидетели и на премиерата на книгата „Антология на живите”, в която взеха участие Тома Марков, Мартин Карбовски, Калин Терзйски – Кайо, Ангел Константинов, Светослав Терзийски - Батьо, Стефан Иванов, Радослав Парушев, Момчил Николов. Книгата, събираща поетичните откровения на писателите, бе артистично предствена пред препълнената зала на Сфумато. В онзи четвъртък, когато София осъмна с взривове, а по-късно бе разлюлята от земетресение, литературните бунтари с доза искренност и уиски се възползваха от сцената, за да заявят, както обикновено нестандартната си и неизменно интересна позиция, за да провокират, за да прочетат поезия, всеки по свой начин, за да проявят чувството си за хумор. Гласувам изцяло „за” новото поколение творци (във всички области, не само в литературата). Има обаче една доза показност, която ми се струва опасна за някои поети. Защото тя умъртвява всички знания, опити и артистичен чар и ги прави напразни. Гласувам „за” „Антология на живите”, за начинанието на живите творци изобщо, за тези, които се осмеляват да пишат, за тези, които обичат думите и ги подреждат във форми, изкуство, желание... И все пак в думата „поет” не се съдържа вулгарност, г-н Парушев! Point of view, има я във всеки от нас.
Сред театралните приключения, преложени от „Малък сезон” имаше и достатъчно нови форми на съвременното изкуство, най-често изразени в думата „пърформанс”, която бих искала да употребя за последен път в това есе и да я изхвърля завинаги от действащия ми речник. Дори и нагласата ми преди подобен род „спектакли” да не е прекалено критична, а по-скоро положителна, винаги излизам твърде, твърде разочарована. Можете да ме обвините в най-първичната реакция у един човек – да отхвърля това, което не разбира. И можете да се окажете прави. После можете да ме заклеймите като „противник на новите форми” и отново може да бъдете прави. Но аз, в първо лице единствено число, отказвам да приемам в графата „театър” експерименти, които сами по себе си не представляват изкуство, нямат обособени и логични идеи, действия и послания. Добрата новина е, че при изкуството няма правила. Лошата е, че днес прекаляваме с това. С асоциативното, съвременно и анти-психологическо изкуство, което маркира идеи, а после оставя на зрителя да се справи с цялата забъркана каша, да прояви въобразжение, да излезе заинтригуван от залата и да реши, че е гледал театър. В по-голямата част от случаите един Чехов, Ибсен или една Дюрас, поставени интелигентно, звучат много по-съвременно, отколкото „пърформанс”, съчетаващ низ от действия, думи и снимки, без абсолютно никаква връзка помежду си. Впрочем този тип нови форми се наместват напоследък и в пластичните изкуства, и в танца. Ето защо за гостите си в Париж, оставям за последно многобройните изложби на съвременно изкуство, като първо ги изморявам подобаващо в Музей д’Орсе, например. Зашото за да отритнеш класиката, трябва да я познаваш из основи. И ако съм абсолютно готова да подкрепя идея като тази на проекта „Fantomati”, представен на пространството пред театъра, към който с право стотици хора се стичаха с интерес, и тълкуваха по различни начини, то пърформанси като „Колаж по Пикасо” или „Чай в пустинята” не само не ме спечелиха като зрител, но и потвърдиха за пореден път мътната (за мен) природа на тези, бих ги нарекла изпитания за търпението. В началото на „Колаж по Пикасо”, Орлин Дворянов вежливо ни предупреди, че ако очакваме на гледаме театър, ще бъдем разочаровани, защото това чудо тук се нарича пърформанс. Беше прав – разочаровахме си. И не само – на моменти имах чувството, че сдружението „Изкуство в действие” има за цел да погребе театъра с този си проект. За щастие не успя. И ако в естетиката на „Пеперудите са всъщност изтребители” имаше красиви движения, образи, думи и силно присъствие на Ирина Дочева, аз все пак не можах да си обясня факта, че след края, голяма част от публиката беше в еуфория и на крака. И за да не кажете отново, че действам първично, аз се терзаех от това ми неразбиране.
След финалните думи на Маргарита Младенова и Иван Добчев, по повод края на сезона и отличените участници, грижливо събрах надеждите си, следвашата година тази своеобразна „търсачка” на нови таланти да се разраства в изцяло положителна насока. И се включих към общото обещание, че догодина ще сме отново там за нова доза С – Сфумато, Сезон, Сцена. И ще сме все така млади.
Логичния завършек на всеки театрален следобед, прерастващ в настъпваща вечер, беше музика. И макар че всички музиканти заслужават аплодисментите ни, аз усетих концерта на „Senior Buffo & The Synchronizers” в една топла събота като победител. Заради настроението, обзело постоянните и непостоянни посетители, както и цялото пространство пред театъра. Тяхната музика е смесица от ска и реге и едно особено чувство. Аз го наричам „лятно щастие”.
Финалният концерт беше на група БГз, която събра доста фенове на театъра, ска-музиката и хипи-прическите. Горди участници в Малкия сезон вървяха между хората с информация за следващи идеи, проекти и желания. Аз можех да остана на пейката цяла вечер, наблюдавайки Човека и неговите театралани превъплъщения, настроения, гримаси.
Помислих си, че денят е десети юли. Времето - все така горещо. Малкият сезон свърши, подобно на усиления работен период. Но идеите са неизчепаеми. Нека ги събираме в шепи. За наесен.

Няма коментари:

Публикуване на коментар