шест месеца по-късно

Ето ме цяла, вкъщи. След шест месеца.
Последната ми седмица в града на мечтите мина подобаващо културно, с две изложби, един търг за съвременно изкуство, един спектакъл и три стихии на сцената.
Художници, картини, снимки, актьори, уверен режисьор, седемчасова постановка, мисли, идеи, цветове, черно-бяло, любов, бар, в който всичко това се празнува. Много недовършени есета, много разпиляни мисли. Добра новина : успешно завършване на първата ми година в Париж, обяд в италиански ресторант, много багаж, който не може да бъде побран в куфар. Концерт на Брамс в огромната, необятна църква St Sulpice, извънземни звуци от рая, а към края леко отегчение. Сбогуване с много хора, на есен отново. Лято.
Естествено, че не съм плакала, защото си тръгвам от там, бих плакала заради някои хора, които тръгват по друг път и ще ми липсват.
Радвам се, че съм вкъщи, подготвям се за всичко, което предстои. Или вече ми се случва. Стажове, писане, преводи, срещи, хора, лято. „Най-хубавото предстои”, така казва един приятел. Трябва да му вярваме, той е умен.
Често поглеждам през прозореца и си мисля, че ще видя морето. Тук е горещо, по улиците се крие желанието, родено от лятото. Въздухът в моята стая в София е напоен с вдъхновение, трябва да се възползвам, но не знам кога ще уловя времето в шепи.