След Залез

Разхождаше се из парижките улици, след като бе прекарала целия си понеделник в библиотелата на центъра Pompidou.
Луната беше изгряла – тънка, нежна, прозрачно-магична. Цвета на небето беше по-необикновен, по-наситено син и по-въображаем отвсякога.
Мостът, по който вървеше, беше осветен с безброй светлини, създващи илюзията за безброй запалени свещи. В далечината светеха още мостове, сгради, прозорци. Погледът й не можеше да обгърне всичко.
Изведнъж попадна на тесен пасаж, в който откри най-малката, най-кокетна и най- красиво украсена книжарница в града.
Един човек, както си вървеше, падна и изпусна плика, който носеше. Други двама, мъж и жена се караха, залепени на оградата около градината пред Notre Dame ; караха се, а сякаш се обясняваха в любов. Трети пък носеше огромен куфар и плачеше, гледайки Сена. Сигурно се сбогуваше, най-гадния момент.
Всичко това се случваше с темповете, настроението и тихите стъпки на театрален спектакъл.
Не й стигаха думите, въпреки че ги колекционираше, да опише, сама на себе си, колко е красива Катедралата в този момент, колко мъдро, сияйно и могъщо е синьото небе, колко изящна е луната, как целият им блясък се отразява в Сена – достойно поемаща на вълните си поредния туристически кораб, пълен със стотици очи – попиващи, поемащи, оценяващи всеки лъч, детайл и парченце вечност.
Нямаше какво да каже. Цялата красота се беше стоварила на гърба й, беше щастлива, че живее, усеща, обича този град. Каза си, че никога не иска да го напуска, а после си помисли, че е миг на върховно умиление и е прекалено млада за тези заключения. Забави хода си, спря, облегна се на един каменен зид, където букинистите подреждат книги, картички, фигурки и заплака. От щастие. За втори път в живота си.