сряда, 3 септември 2008 г.

Духът на Фестивала

Някъде бях прочела, че Spirit of Bourgas е на няколко крачки от Exit фестивала в Сърбия, на който обикновено критерият за музика и организация е сериозно приравнен спрямо европейски и световни мащаби. Мисля че реагирах по-скоро скептично.
Сега, когато с усмивка си спомням за вечерта прекарана на бургаския Централен плаж (за съжаление само една, следващата година – повече), съм изцяло позитивно настроена. За това, че може би излазваме от ужасяващата пропаст на културно безвремие и вдигаме поглед към нещо европейско, нещо не-чалга, нещо ярко.
Когато попадам във фестивалното градче ме обзема добро настроение. Още от входа проличава качеството на организацията – отлично, без напрежение на входа, изхода, касите, своеобразните улици, пространствата около сцените. На всяка крачка можеш да срещнеш мил човек от организацията или някой от стотиците доброволци, който да те упъти чрез цветна карта и програма. Не липсват барове, тоалетни, пейки… Това е прозаичната част. Еуфоричната е в огромните красиви, цветни фенери, част от декорацията, както и кукерите, клоуните и актьорите, които бяха там за да ни карат да се усмихнем, в случай, че нямаме повод.
Самите сцени бяха шест, всяка с различна тематика, разположени съвсем адекватно спрямо публиката, така че да няма недоволни сред недовиждащите като мен. Без да имам каквито и да е било претенции за вещ познавач на добрия звук, все си мисля че разбирам поне малко от музика. А в онази вечер, на този фестивал, тя звучеше по много и много добре.
Аsian Dub Foundation, които бяха главният виновник за присъствието ми на Spirit of Bourgas, се оказаха по-скоро скучни, поне за мен, която като малка слушах старите им неща до втръсване. Без особено присъствие, без особено разтърсващи изпълнения. На 16 август те бяха в Бургас, България, а може би мислиха, че са в Краков, Полша, тъй като, в един момент поздравиха полската публика. Asian Dub Foundation без съмнение са добри музиканти, но не ми предадоха никакъв музикален заряд. Тяхната музика е идейна и заразителна, но в онази вечер нямах никакво желание да се сливам с тълпата, която пригласяше на групата. Нещо повече – някои хора преспокойно ходеха до тоалетна, разхождаха се и си купуваха бира от бара, докато англичаните се потяха на сцената. Жалко.
Затова пък следващият концерт, на който станахме свидетели, а именно
„Уикеда! Уикеда! Уикеда!”, излъчваше страхотно позитивна енергия, сила и заразяващо добро настроение. Смело заявявам, че бяха в пъти по-добри от Аsian - откъм импровизация, сценично поведение, стил. Откъм интерпретация на песните, защото ние в оригинал сме ги чували хиляди пъти. Откъм различност и артистичност. Ерол и компания ни зарибиха, вдъхновиха, поразиха, измориха, изпотиха, заразиха! И ни пуснаха да си ходим. Ние не искахме, скачаше ни се, пееше ни се още за Мариана, Панталей, кашкавала, приятелите и Ернесто. За Иван. Уикеда са нещо, от което българската сцена се нуждае – истинност.
За финал на музикалната вечер под звездите избрахме единодушно рага, реге и хип-хоп, отделени на т.нар. латино сцена. Мелодичните песни от младите години ме напълниха със спомени – за ученическите изживявания, за времето, когато бяхме по-безгрижни и се радвахме на този род събития много повече. И така, в спомени и закачки, останахме доста дълго под звуците на Боб Марли и компания, адски приятно. И съжалих хората, които по същото време се настъпваха, издаваха нечленоразделни звуци и намираха нещо хубаво в ужасно немузикантската, непоетична и грозна музика, наричат я минимъл и е убиец на сетива, това е гледната ми точка. Бих я изхвърлила от програмата на фестивала, поради една причина – страхувам се да не нарани истинската музика, или по-зле, да я убие!
Според моите лични проучвания, хората на фестивала бяха добронамерени, усмихнати и весели. А това вече е нещо!

Когато на сутринта излизахме от фестивалното градче, си помислих, че инициативи от този род, не само трябва да се подкрепят – трябва да се обгрижват! После си помислих, че имам страхотни приятели, с които споделих тези музикални-фестивални-морски нощи. Точно под звездите, право в целта !

1 коментар:

  1. Използвам мястото за писане без да го свързвам тематично с последния материал, но мислите които искат да се материализират, не ми дават покой...каква необятна възможност да разговаряме, не само оппределен кръг, а целият свят, по сполучливия френски израз tout le monde, което просто означава "всички".Но не го правим, космическите закони,като този за все по-бързото отдалечаване на обектите един от друг, се е вселил в мен и чак около четири следобяд събирам сили да се персонифицирам със себе си, да се подчиня отново на същите страсти, да попадна отново в същите заблуди-колко лесно е да признаем:ние сме безсилни и да погледнем безпомощно към звездите...Обичам интровертните нации, безцветните цветове на закъснялата идентичност, онези няколко истински души, които живеят все още на земята и двадесетгодишните между тях.Двадесетгодишните, променливи, неерудирани, с чувства докосващи слепоочията;безхитростни- оглеждащи се за любовта, докато си поръчват бира или мухито.Общуването с тях е леко и ми носи спокойствие, преоткриването на чувствата и знанието е като втора обиколка около земята- спомените, реалността, изкуството ежедневно ни повтарят с кукувича жизненост че повтаряме ненаученото до безсъзнание, със сенилна авантюристичност -аз отказвам да го преподавам на двадесетгодишните, искам да задуша ъази болест с последните пламъци на сърцето си и те да останат чисти, като милосърдните облаци, обитавани от серафимите... цветето на омир

    ОтговорИзтриване