вторник, 23 септември 2008 г.

Toxic New York

Питам се, какво ли е било точното усещане на Франк Синатра, когато е изпял „New York, New York” ? Възхищение ? Любов ? Магическо привличане към нещо величествено ?
Питам се, каква е подходящата песен за този град, днес, седем години след атентатите от 11 септември 2001 година ? My way или може би The Story ?
Търся стотици отговори около печалната дата.
В отговор на интереса си получавам изложбата Toxic New York, състояща се в Париж, от 4 до 27 септември, на кейя Жемап № 116, в малкото изложбено пространство на кварталния център за изкуства. Мястото е красиво, разположено на самия бряг на Сена, близо до едни от най-живописните кейове в града, но неподходящо за подобен род социално ангажирани дейности. И двата пъти, когато отидох на изложбата, бях абсолютно сама в залата – нямаше дори пазач, поставен от чисто прагматични подбуди. От една страна това ми помогна да обмисля нещата, с които се сблъсквах и да поплача спокойно, а от друга ме нарани – къде са хората, нима са забравили ?
Самата изложба се състои от снимки, заснети от фотографа Francesca Gilibert и от текстовете на Karamo Danfa, съпровождащи всяка фотография. Като художествена стойност, снимките не са особено отличителни, но затова носят изключително силен заряд, подплатен със значещите и внушаващи послания на текста.
Основната тема са „забравените от 11 септември”. Фотографирани са хора, преживели случилото се, загубили здравето си, семействата си, домовете си, работата си. Те са своеобразни герои, но забравени, болни, бедни, предадени. Днес, повечето от тях живеят при приятели, в старчески домове, в коли, или, още по-зле, в болници. Ходят по три пъти седмично на прегледи или процедури, взимат десетки видове лекарства, депресирани и обезверени са, но не са загубили инстинкта си към самосъхранение.
Някои от тях, въпреки състоянието си, не спират да се борят за определени каузи чрез асоциации, имащи за цел решаване проблемите след атентатите (например „Need Change”). Други изискват от правителството да поеме поне разходите за лекарствата им, а трети, болни от левкимия, се молят просто да излязат от болницата. Някога.
Ето какво казва Алекс Санчез, емигрант, работил шест месеца като агент по чистотата в сградите около Световния търговски център : „Нямахме трудов договор, защото бяхме без документи. И въпреки това, понякога работихме седем дни в седмицата, дванадесет часа на ден. Днес нямаме нищо. Нито работа, нито здраве.” Господин Санчез страда от дихателни проблеми, което му пречи да работи.
Майк Мак Кормак, бивш капитан на американсите въздушни сили е работил насред развалините на Кулите близнаци няколко месеца. Днес той страда от хронична астма, алергия и проблеми с белите дробове. Губи работата си вследствие на здравословното си състояние. „Бяха казали, че никога няма да забравят... Но нас, нас ни забравиха твърде бързо”, споделя капитанът и взирайки се в снимката му, долавям самота и съкрушение. Не виждам гняв.
След второто ми посещение, на излизане от залата, докато искренно съжалявах, че съм пропуснала вернисажа на изложбата и възможността да се срещна с организторите, се сблъсквам с жена на средна възраст, изглеждаща видимо притеснена и сякаш забравила нещо. Виждам, че бърза да напише послание в книгата за посетители и да излезе. Крадешком се връщам да прочета написаното със черно мастило – „Никога няма да забравя случилото се, то ме пронизва все така силно.”
Разхождайки се по кея, днес, на 22 Септември 2008 година, първият ден от циганското лято, аз също обещавам да не забравям трагедията, това нефтено петно в океана на човечеството. И поставям, в лицето си на съвсем обикновен чувстващ човек, много висока оценка за авторите, чиято работа, показана в малката заличка на един приличен квартален център, надминава в пъти всяка една съвременна „инсталация” или подобна чикия на съвременното изкуство, която може да срещнеш дори в Лувъра.
Забравените от 9/11 са много повече от документираните за тази изложба.Те искат да живеят като теб, но не могат. Те искат здравето си, но са го загубили във войната. „ Война, която може и да няма за цел завземането на нашата територия, но със сигурност цели завземането на нашите души.” (Ориана Фалачи).
Не искам да завършвам с война, затова ще кажа просто think different, мотото на Новия сезон 2008/2009.

Няма коментари:

Публикуване на коментар