интервю в четвърък

Първото ми интервю мина отлично. Не си правя илюзии, че всички ще минават така, но направих много заключения за важната роля на човека, който е пред теб. И дали ще те допусне той да го предразположиш, дали ще намериш ти правилният подход...
Докато със София се суетихме кой как да започне покрай нас мина младо момиче с прекрасна енергия. Спогледахме се и минути по-късно се оказа, че това е драматургът, който ще интервюираме. Разговорът ни започна още във фоайето на театъра, докато чакахме да ни настанят. Минути по-късно се озовахме в кафето на подземния етаж, на една усамотена маса. Обожавам атмосферата на театъра през деня – лишена от енергията на понякога настървения зрителя, но очарователна с всички сценични работници, които носят или поправят някой декор, с актьорите, които усмихнати излизат за поредната цигара, с режисьорите, чиито идеи не търпят отлагане, с оранизаторката, която отговаря на три телефона едновременно и забравя хиляди неща
( както бе забравила и нашето интервю... ). Има магия на това място.
Аделe се съгласи да запишем разговора, но магнетофонът беше бързо забравен и ние бяхме по-скоро като три приятелки, които не са се виждали дълго, защото са били в различните краища на света, а междувременно едната е работила по няколо проекта като драматург и асистент - режисьор. И сега е радостна да разкаже всички подробности, доволна е от това, че завършила едва миналата година образованието си на драматург, а вече работи за национален театър. И не крие, че се чувства удобно и уютно в сградата му, че правителството отпуска много повече субсидии за националните театри, което помага на един артистичен екип да развие максимално идеите си, както и да отдели специално място на драматурга ( който може да липсва в много други продукции ). И макар че този национален театър дава повече сигурност на работещите там, тя участва в други проекти за частни театри, а също така работи и безплатно за приятели... Няма и нотка на груб материализъм у нея, което прави лицето й благо, а поведението й - меко и уважително към нас. Казва, че ако искаш да си богат материално, то начинът не е театърът. Киното, телевизията, рекламата, реалити –
шоута – може би... Въпреки това, Аделe не се оплаква от заплатата си и мисли, че е добре платена – около 1 300 евро чисто за месец, когато сключи договор, а през останалото време – зависи от продукцията. Прави впечатление, че тя е от хората, за които парите са средство, а не цел. Възхищавам се на такива хора, които целят да споделят труда си с някого, респективно с теб, но не искат особено възнаграждение, освен усмивка на втори балкон в ляво, например. „Е, все пак трябва и ние, артистите да преживяваме с нещо”, добавя тя с усмивка... Може би малко тъжна.
Питам я дали изкуството е тъжно. Отговаря, че се чувства добре в „живия” театър, тъй като докато е работила по дипломната си работа и е правила театър само в книгите, не е успяла да сподели труда си и е била много самотна от този факт. Сега се радва именно на възможността да покаже това, което подготвя месеци наред зад кулисите. Всеки ден. По дванадесет часа или колкото е нужно. Работа върху текста, върху играта на актьорите, върху това на коя дума точно да бъде запалена свещта в хотела, в кой момент да бъде разлята вода... Аделе предпочита работата си по време на репетициите пред тази на кръглата маса и държи да отбележи, че именно драматургът е този, който не позволява на режисьора „да затваря мисълта си в кръг”. Тя осъзнава късмета си, защото последните й два проекта са развиващи и вдъхновяващи, с известни режисьори, едновременно директори на два национални театъра. Често цитира единия ( Алан Франсон ) и мисли, че текстът на Федо, по който работи с него е обогатяващ. Чувства се готова да свърже професионалния си живот с класици като Шекспир, Расин и Бекет и мисли, че това ще дойде естествено. „Съвременният” театър не й въздейства, приема го, защото е за различните форми на спектаклите, но не би участвала в проект, който има за цел да шокира заради самия шок или да хвърля думи в пространството без определена идея. Не се страхува да си признае кога една постановка не й харесва и именно това й помага много при влизането й в националното училище за театър в Страсбург.
Аделе е от усмихнатите хора, от тези, чието лице запомняш и си готов да им се обадиш, просто за да им благодариш, че са ти отделили от времето си. Или за да ти разкажат кои са чеирите етапа при развитието на една постановка, каква е ролята на драматурга в днешния театър, пишат ли се съвременни пиеси днес във Франция, къде често бъркаме по повод културата и защо тя страда първа, когато правителството намалява субсидиите си. И още куп интересни неща.
След като спряха магнетофона, трите приятелки, изпили сутрешното си кафе, се отправиха към изхода, взеха метрото и до последно обсъждаха младите хора и фестивалите, нуждата от чуждите езици, България и Черно море... Както и това, че пътят на изкуството е труден, но имаме един живот и трябва да следваме страстта си и това, което ни прави щастливи, нащето слънце... После се разделихме с обещанието да поддържаме връзка чрез майли и прочие.
Устремена към едната от любимите ми лекции, минах през една от специалните градини на Париж, седнах за кратко под слънчевите лъчи и видях самолет в небето. Пожелах си да има повече хора като Аделе, които разказват ИНТЕРЕСНИ неща и посвещават времето си между две репетиции на две студентки.
И макар че слънцето ме молеше да остана на пейката, казах, че го правя заради театъра и то ме пусна да отида на лекция. После ме покани да седна до прозореца и ми позволи да се усмихвам през целия ден.