четвъртък, 29 май 2008 г.

Kaн или духът на фестивала...

Пиша това есе, мислейки за един човек – мама. Искам да я разведа из моите наситени преживявания.
Гарата на Кан се познава лесно – повече от половината влак слиза там.
Обичам гарата в Кан, обичам първата улица, по която се разхождам в този град, декорирана с падащи цветя и огромни пана - снимки на актьори, обичам атмосферата на този фестивал, който за дванадесет дни се превръща в най – голямото културно събитие и не би могло да се сравни с нищо друго...
Усешането да си на фестивала в Кан е неповторимо. Несравнимо. Sublimation.
За шейсет и първа поредна година, улиците на този град, разположен на Лазурния бряг се пълнят с артисти от цял свят, които започват деня си рано с кафе в ръка и го завършват късно на някоя звездна яхта. Или в някой от многобройните клубове, чийто светлини напомнят цели градове.
Хората в Кан са звезди, или бъдещи звезди, или отчаяно искащи да бъдат такива. Целият ти ден в Кан минава в случки.
Виждаме руса жена, разхождаща се почти гола и показваща пищни форми по крайбрежната алея. Нападната е от камери, папараци и рояк мъже, които я заснемат с мобилните си телефони (за какво ли може да бъде използван образа й...?). Говори нещо, което никои не слуша. Снимат я със светкавици, ето ги и трите минути слава, на които всеки има право. Хората често са твърде жалки в желанието си за слава.
На Червения килим е лъскаво, чисто, осветено. Този път светкавиците са стотици, както и сценичните работници, охраната, хората в публиката, опитващи се да уловят някоя усмивка от лицата, които всекидневно виждат по медиите. Особено екзалтични са виковете при появата на Анджелина Джоли ( така и не ми става ясно защо...), Брат Пит (доста реплики от Fight club се появяват неочаквано в главата ми) и Шарън Стоун
(доста интелигентен вид). Клинт Истуд изглежда тържествено, дори мога да викна за него ( не, не, всякакво викане по хората ми се струва доста неприяно...).
На Червения килим имаше много знайни и незнайни войни, много усмивки (доста, от които фалшиви), много рокли, които шумоляха под хилядите прожектори. Сметнахме, че е интересно да си там, и решихме скоро да поотъпчем и ние червената пътечка. Дотогава – работа, фестивали, работа.
След наблюденията ни над кралското войнство, доволни, вечеряхме в някакво капанче на плажа, което имаше голям успех сред изгладнялата тълпа. Звезди, звезди, ама и от тях се огладнява.
Пред погледа ми няколко пъти се натъкнаха три бабички, усилено търсещи внимание, облечени в клоунски, шарени дрехи (всякакви цветове на дъгата) и ужасно високи обувки. В съзнанието ми изпъкват още огромните им шапки и огромни бели слънчеви очила. Истинска карикатура, която мислих, че може да съществува само в някоя зле реализирана комедия. Но не. В Кан филмите могат да бъдат реалност.
Вечерта беше много красива. Колкото и звезди да бях видяла по улиците, по червения килим, по яхтите, скъпите хотели и коли, в този ден най – красиви бяха звездите в небето, които създаваха своеобразен покрив над големия екран, разположен на плажа. Всички, въоражени с одеала (раздадени специално преди прожекцията) и бутилка вино, бяха щастливи. Заради факта, че са в Кан, заради факта, че са на плажа под най – красивите звезди, че животът, на това място и по това време, е прекрасен. Заради това, че морските вълни се разбиват в перфектна хармония с ритъма на музиката, смесица от реге, рага, фънк и соул, изобретявана от Camille Bazbaz непосредствено преди прожекцията на филма. От своя страна, филмът на Богданович ( „What's Up, Doc?”) не беше гениален. Далеч от гениален, един от най – негениалните на този американски режисьор... Съседката до мен ( призната кинаджийка ) дори проспа края и не успя да се събуди от моите побутвания. Но нито съдържанието, нито формата на филма не беше от такова значение в случая, защото имахме свободата да бъдем в Кан и да се наслаждаваме на всяка минута, без анализираме твърде много изкуството, както ние, артистите, правим често в реалния живот. Животът в Кан е нереален и нетипичен.
Вечерта ни завършва в един от най – скъпите и лъскави клубове в Кан, където се влиза само с покани (фотографът, който организира партито е влюбен в България, София и българските жени най-вероятно:). Хората там са богати, пияни и добре облечени. Повечето са скучни до болка. Ние сме като цветно, усмихнато явление на хоризонта. Танцуваме дълго на „диско” музика и се смеем на Фред – „човек, който събира таланти”, който идва да ни пробутва визитки. Малко му е трудно да пази равновесие, но казва, че работи по много продукции. Не се съмняваме. Позираме умело пред обектива на фотографа на вечерта – смешен японец, чиито движения са доста оригинални ( не мога да ги нарека танц...). Запознаваме се с най – красивите мъже, които съм виждала в послените няколко месеца. Звездният купон свършва гороломно в два часа. Красивите мъже си тръгват, ние също, но не сме заедно, грешката в нас, после съжаляваме, късно е, виждаме ги втори път на улицата, Валерия (моят гид в света на киното) и аз сме в смешна криза ( т.е. не спираме да се смеем на всичко, което ни заобикаля), не отговоряме нищо на радостното „Hey, girls!”... После съжаляваме, но животът е такъв. Обмисляме пътуване до Норвегия и операция „Спешно намиране на красивите мъже!”. Хубавите неща свършват бързо, твърде бързо, както тази нощ ( и моята ваканция на юг).
Кан е от градовете, в които искаш да се връщаш. Отново и отново. Има особена атмосфера там, наричам я щастие.
Преди да заспя умаломощена във влака към Марсилия си помислих, че трябва да се обадя на мама за да й благодаря, че ме пусна. Ммм да. После заспах. Благодаря ти, маме.

Есето ми стана малко объркано, малко невежо. Но исках да кажа всичко на мама. Не успях. Следващият Кан повече. Следващият Кан – интервю с Алмодовар и закупуване на яхта. Обещавам, маме.

1 коментар:

  1. Ако всеки път получаваме по едно толкова наситено с емоции есе, то
    заслужаваш всяка седмица да те изпращаме в Кан или друга "гореща" точка:))
    Обичам те,
    мама

    ОтговорИзтриване