Less is more

Минималистичната режисура на Любовникът по текста на Дюрас ми даде много теми за размисъл, забележки към хората и мен самата. Спектакълът, който беше поставен в малката, но препълнена зала на националния театър Colline, може преспокойно да послужи за учебник. Заради лекотата, с която е построена постановката, създаваща усещане за неизмерима дълбочина на думите, звуците, движенията ; заради силните моменти, които, в унисон с музиката, подкрепят тезата, че „по-малкото е повече”. Само един чифт женски обувки на сцената, семпли костюми, изчистени от всякакви маниери движения. Обожавам минимализма в театъра. По-малко в архитектурата и пластичните изкуства. И никак в музиката.
Предложението е на Astrid Bas и Ami Flamer. Режисьорската им работа е извършена със завидна прецизност, която тук, за разлика от други спектакли, не означава скука. Те са и главните герои на сцената. Astrid e aктрисата, която изигра Нея, момичето, впечетляващия образ, символ на авантюрата, наречена Дюрас, и която си служеше с думите, както и с тялото си като с инструмент, на който свири поне от петнадесет години. Играта й набеляза множество пътеки, но остави на зрителя, сам за себе си, да ги направи проходими. По-интересно е. Присъствието й прикова публиката, отвлече я, разказа й историята, която трябваше да бъде казана, шокира я, приласка я, мотивира я, разплака я. Накрая я пусна да си ходи, все така отвлечена, съвсем неподозираща за мислите, които ще я обхванат.
Прибирайки се вкъщи след спектакъла, побързах да взема книгата на Дюрас в ръце и да извадя последния своеобразен монолог. Повторих го около шест пъти. Повярвайте, по-изморително е отколкото какъвто и да е спорт. Защото натоварва душата. Упражнението ми позволи да се възхитя още повече на актрисата и сериозната й игра, на страхотния й стремеж към съвършенство, на моментите, които успя да увековечи. Понякога дори един миг е достатъчен, less is more.
Не си мислете, че ролята на Ami Flamer е била тази на Мъжа, на китаеца от Фу Чуен, на собственика на малка гарсониера в Чо Лън. Не. Него го няма. Отишъл си е със скъпата лимузина, или пък е заминал за Китай, или само споменът, оставен от него, личащ в думите й е предостатъчен. Имам усещането, че репликите на любовника са изрязани, сякаш не съществува, а друг път имам чувството, че Тя не му дава да говори. Тя е едновременно смела, едновременно твърде малка, за да знае каквото и да е било – като мен.
Музиката, изцяло съчинена от Ami, неговата цигулка, с която остава през цялото време на сцената, поражда у мен и страх, и наслада, и възбужда въображението ми, и го вцепенява, и живея, и не.
Не бих могла да пропусна и друг основен елемент от спектакъла, а именно светлините на Georges Lavaudant, които променят пространствата на сцената, съсредоточават се върху определени детайли, с което пресъздават перфектно атмосферата. Пестеливо, с няколко простични ефекта, сцената, а и цялата зала, изведнъж заговори сама – разказваше най-вече за една любов.
Признавам, че ако не познаваш историята на Дюрас, би било малко трудно да разбереш спектакъла, който продължава цели 45 минути. Признанието ми, разбира се, е само отбелязване – не мисля че има някой, който да не познава Любовникът.
Треперя при мисълта за китаеца, Сейгон, петнадесетгодиното момиче, любовта им – истинска, болезнена, сексуално брутална, желана, отбягвана, изстрадана, максимална, радикална, отблъскваща. Любов, която можеш да наречеш абсолютно луда и неконвеционална, която можеш да не пожелаеш, но на която ще се възхитиш – защото ще свърши единствено с нечия смърт. Нито миг по-рано. Ще свърши тук, на Земята. Иначе Тя и Той, Рай и Ад ще продължат да съществуват.
За финал – нещо у-бийс-т-вено! Intimacy. Своеобразен връх, апосиотеза, sublimation, еуфоричен пик на актьорската игра, финални акорди на текста, стряскащи, болезнено искренни тонове от цигулката, последен звънец, оповестяващ края на спектакъла.
Защо не и на живота. Жалко, че не го видяхте, че не го живяхте.

Ралица