сряда, 26 март 2008 г.

Sept Secondes In God We Trust

Установен свят. Свят без дупки и пукнатини. Сигурен свят, сполучливо сътворен от Бога. Учени приятели ми бяха казали, че в Кабалата било описано как Бог имал двайсет и седем опита да създаде вселената. Сегашният бил двайсет и осмият, най – добрият. Какви ли са били предишните? Кога ли Бог ще направи съвсем успешен опит? Имам чувството, че вече се е отказал от настоящето си творение и ни е оставил да се сгромолясваме в бездната на нищото. Ние сме на несигурен остров и не се знае дали този остров ще бъде включен с окончателния вариант на вселената. Така някои разбират нещата.
Чета този пасаж от „Самотникът” на Йонеско в метрото, отивайки към театъра. Ту-дуф, ту-дуф. Пропускам спирката. После тръгвам в обратната посока, към Триумфалната Арка, вместо към „Конкорд”. Тичам, за да не закъснея, а и испанската ми приятелка вече ме чака. Дълго се разхождам из касите за да открия билета си. Каква ли изненада ме очаква още?
Изненадата се казва Sept secondes In god we trust и е поредният „съвременен” спектакъл, който Тhéâtre du Rond – Point ( един от най – нашумелите театри в Париж, чиято специфика са именно съвременните спектакли ) представя.
Влизайки в залата усещам нещо странно, чуждо, мистично. Миг по - късно – заслепяваща светлина. Театралното пространство е малко, но осветено от хиляди неонови лампи. Очите ми не свикват с тази светлина до края на спектакъла. Тя е като светкавица, от която се криеш под възглавницата, като крясък, заради който запушваш ушите си, като слънцето по пладне, което никога не гледаш пряко. И въпреки нея избираме втори ред. Първият е пуст.
Идеи, родени в главата ми, наблюдавайки актьорите, които вървят по платото преди началото на спектакъла – стотици. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем. Седем секунди, седем актьора* . Двама от тях – познати от други спектакли. Едно момиче, свирещо на китара, прикачена към усилвател, деформиращ произлизащия звук, шест човека, изграещи само и единствено със силата на произнесените думи. Седем тениски с емблеми на Елвис, човечета, животни. Декори – нула. Каквито и да е било предмети (освен китарата и „музикалната кутия”) на сцената – нула. Сценография – ледена. Текст – поетичен.
Темите, които порязващият сърцето текст на германеца Falk Richter третира, са болезнено познати. Но не скучни. Вярата в Бог, или псевдо – вярата, войната в Ирак, фарсът на съвременното консуматорско общество, измислените идеали на Холивуд, манипулациите и лъжите на масовите медии, безразличието. И други.
Седем секунди разкрива ежедневието на един пилот от военно – въздушните служби на Америка, пускащ бомби над Ирак, по начин, по който един тинейджър играе на видео игра. Съпругата му и децата му, горди със своя татко, подготвят пикник по този повод... Светът е разглобен. Заплаха, смърт, експлозия. Няколко пъти.
Режисурата на Stanislas Nordey се промъква плахо, оставя достатъчно място на актьорите за имровизации и за анализ на случващото се с тях и около тях, за да оживее като крясъкът на Медуза от картината на Караваджио.
Естетиката на спектакъла силно напомня на филма Elephant - шедьoвърът на Gus Van Sant, за който режисьoрът получава Златна палма. Същото мрачно, неспокойно усещане, същият забавен каданс, който не предвещава нищо добро, същите мотиви за „лесно” насилие, война, разбиване на самолет, експлозия, нелепо клане, вяра... Същият край – неочакван, но неизбежен, приличащ на малко парченце стъкло, забиващо се в кожата ти, на ято птици, които нервно кръжат около покрива на къщата ти и жадно впиват погледи в мрака...
Мрак. Това е и краят на спектакъла. Изненада – постановката продължава точно 45 минути. С аплодисментите. Лаконично, но ясно, символично и силно.
Метро. Червена, силна, изкряща, пламенна, обезпокоителна, мигаща. Светлина в дъното на тунела. Ту - дуф, ту - дуф. Изненада - последна спирка. „Молим най - учтиво всички пътници са слязат”. Слизам. Качвам се в асансьoра. Улица. Дъжд. Ситни капки. Врата, кодове, асансьор, врата, ключ, стая. Чаша. Изненада – бутам чашата, разбива се на малки парченца. Купих я днес. Мислих, че е изгодно и ще й се радвам поне малко. Нищо трайно. Нищо изгодно. Нещо преходно. Изненада – нещо свято. Нещо,в което вярваш.


* Моhad Azzoug, Olivier Dupuy, Vanille Fiaux, Moanda Daddy Kamono, Julie Moreau, Margot Segreto, Anne – Sophie Sterck

1 коментар:

  1. Е, Рали ти направо ми разби главата.. трябва и аз да го гледам това представление, но експресията накрая направо си представих всичко, което ти се случва..изречения от по 1 дума, които говорят повече от цял роман..браво бравоо, все такива да ги пишеш :)

    С обич, Жането

    ОтговорИзтриване