Pippo Delbono

Ain't got no earth,
ain't got no water
Ain't got no ticket,
ain't got no token
Ain't got no love

Got life, I got my life…

Това си повтарях на излизане от грандиозния спектакъл на Пипо Делбоно.
Обикновено избягвам думата грандиозен, някак фалшиво звучи, но в случая именно тя е най – уместна.
Защото това, което се случи онази вечер в един от най – нашумелите парижки театри беше величествено.
Дотолкова, че по- голямата част от зрителите да не могат да спрат сълзите си по време на постановката, а и след края й.
Дотолкова, че спектакълът дава неистова нужда да говориш за него, да го изучаваш и да доказваш качествата му на тези, на които не е подействал.
Макар че, за да не се впечетлиш поне от режисурата и естетиката може би просто си загубил душата ти напът за вкъщи.
С постановката си Questo Buio Feroce ( „Тази жестока неяснота”), създадена през 2006 година в Рим, италианският режисьор ни среща със смъртта, но без насилие или дори крясък. Той я анализира, превръща я в нещо, което принадлежи на живота ни, в събитие, което се случва в човешката история, стигайки дори до възможността за радостта от нея...
Без да прави никакъв компромис с идеите си, Делбоно качва на сцената жена в инвалидна количка, анорексик в тежка фаза, който почти гол изпява My way на Синатра ( оригиналният глас звучи на плейбек ), мъж, болен от синдрома на Даун, които заедно с мъжа – джудже , се справят блестящо с ролята на слуги, жена, прегърбена заради ръста си ( 2.20 ), мъж с изкуствен крак, жена без крак, жена с болезнено мъжки черти, жена с ужасно крещящ грим, под който личи измореното и състарено лице...
И не питайте Делбоно защо – той самият казва, че е анти – рационалист в театъра: може да отговори на това как се случват нещата в един спектакъл, но не и защо... Всъщност след края на спектакъла не си зададох въпроса защо нито веднъж - нито за ледената сценография, нито за музиката ( от Синатра до Азнавур ), нито за костюмите, нито за малките прелюдии, които ни отвеждаха в италианския театър преди векове, нито за използването на силния грим... Знаех защо. В съзнанието ми са запечатани перфектния синхрон на цветовете, използвани от автора, светлините, които си играеха с пространството по всякакви начини; често си припявам песента на Азнавур, а когато видя човек в инвалидна количка, първата ми мисъл е за дамата в червено от спектакъла. Това са част от видимите неща. Невидимите са много повече. И много по – силни. Но за да ги разкажа ми трябва време, защото още съм ужасно неспокойна при мисълта за тази постановка. И още ме е страх. Но по – малко все пак. Защото по време на спектакъла на моменти си мислих, че умирам. От любов, както пее Азнавур.


Може би си въобразявам, но вселената на Пипо Делбоно успя да ми подейства толкова силно, че да не мога да превърна емоциите в думи, нещо, което по принцип обожавам. Защото неговата вселена просто спира за момент нормалния поток на съзнанието ти и самият ти си взимаш почивка от себе си и от собствената личност, давайки си сметка за това, колко ти е писнало от нея...
После всичко е по-старому – ти си най – важният, ти си в центъра на твоята малка вселена... Но не за дълго, защото безсмъртието е просто една идея... Така че да не забравяме да живеем, нали ?