Douce vengeance et autres sketches

Когато влязох в „Студио Театър” ( една от залите на Комеди Франсез ) настроението беше празнично и феерично. Едва ли е заради магазините за парфюми в Carrousel du Louvre, едва ли е заради многобройните туристи, стичащи се да зърнат стъклената пирамида, добре позната от „Шифърът на Леонардо”, едва ли защото е петък вечер.
И така без да търся повече причината пожелах на хората около мен приятен театър, наместих се в мекия червен диван и за час и половина бях в страната на Чудесата.
Въплъщението ми в Алиса за жалост мина твърде бързо. Спектакълът на Галин Стоев – Douce Vengeance et autres sketches ( „Сладко отмъщение и други скечове” бел. ред.) мина твърде бързо, както минава и нашият живот, а ние сякаш не сме живяли, но това е друга тема...
За разлика от предишния си спектакъл Genese N2, където се срещнахме с текстове на руския автор Иван Вирипаев, тук българсият режисьор пътува в друга посока, за да ни запознае отблизо с игривите думи на евреинът Ханох Левин. Между двата текста има особени прилики и те са в идеята за битието, за закачката ни с него, в меланхоличното настроение, в силните изразни средства. С тази разлика, че при Левин ситуацията е донякъде усложнена заради онова странно чувство за хумор, което те кара да се шегуваш до болка със себе си, онова различно усещане за любов, омраза, живот, смърт, за тяхната абсурдност, за нашето собствено огледало, през призмата на което откриваме човешката трагедия и хаоса на нашия свят...
Трагедията, която спектакълът ни открива е съвременна – и заради текста, и заради режисурата, чиито решения са подбрани в перфектна хармония с концентрираната идея за метафизичността на ежедневните ни ритуали ( пикаенето преди лягане например). При нея героите са затворени в самите себе си, способни са да направят екзистенциален въпрос от дреболия, а също и да те накарат да вярваш, че Замята е плоска, че Австралия, а може би и Австрия, не съществуват, освен на атласите... Те са самотни, жертви на затвореното пространство на една различност, където останалите не съществуват... На една блестящо пресъздадена абсурдност, в която Галин Стоев е оставил поле за импровизация, които позволяват на актьорите – Claude Mathieu, Loie Corbery, Serge Bagdassarian, Adrien Gamba – Gontard и Judith Chemla, да намерят свобода на сцената и да реагират според възприятията на зрителите.
За мен реакциите на френската публика бяха по-скоро студени, както обикновено. И не защото не харесаха спектакъла – напротив, в най – разпространяваният вестник за култура можеш да прочеш изчерпателно интервю с Г. Стоев, което е красноречиво. Но мисълта, че скечът, в който единят герой ( доста пълен и копие на Фред Флинстоун ) е обут в женски розови обувки с шарени чорапи и танцува изключително пласично суинг не те разсмива искренно за мен си остава загадка. За мен повечето от тези хора са нещастни в същността си, но това също е друга тема.
Постановката има едно особено свойство – чрез полета на смеха, чрез лудостта, чрез невъзможността да съгласуваме мечти и реалност, достигаме до нови състояния на себепознаване, до измамността на щастието, до лекотата, с която можем да бъдем едновременно и щастливи, и самотни, и трагични същества.
В спектакъла – в режисьорските идеи, в създадената атмосфера, в музиката, се усеща много стил. Стилът на cabaret noir, на естествеността, с която се случват красивите неща, на музиката на Nouvelle Vague, на Париж, на светлините на вечерта, както и на празничността й. Стилът, което ме кара да снимам всеки път афиша на Douce Vengeance et autres sketches когато го видя по улиците или в метрото, както и да се гордея когато някой в университета говори за него. Но това също е друга тема.