вторник, 23 декември 2014 г.

Моят последен дъх, Л. Бунюел


По времето на нашата младост любовта ни се струваше мощно чувство, способно да преобрази един живот. Неотделимото от нея сексуално желание бе съпроводено от порив за духовна близост, опознаване и споделяне, който трябваше да ни издигне над тривиалното и да ни направи способни за велики дела.

Една от най-прочутите сюрреалистични анкети започваше с въпроса: „Каква надежда влагате в любовта?” Моят отговор бе : „Ако обичам, всякаква. Ако не обичам, никаква.” Любовта ни се струваше неотделима от живота, от всяка дейност, мисъл, стремление.

Днес, ако слушам онова, което ми казват, любовта е като вярата в бога. На път е да изчезне – поне в известни среди. Смятат я за исторически феномен, културна илюзия. Изучават я, анализират я – и по възможност я лекуват.

Протестирам. Не сме били жертва на някаква илюзия. Колкото и трудно да е за някои да повярват, ние наистина се обичахме.

Луис Бунюел, Моят последен дъх


Photo : La Pointe courte, Agnès Varda


Няма коментари:

Публикуване на коментар