Paris

На тати


...Париж...
„ И на всеки пет кестена да спираш на един крак с широко разперени ръце, също като птицата какуй, която стене из бреговете на Аржентинския север...”
Спрях само на един кестен. Не защото няма такива по булевард „ Араго”, а защото нямах време. Защото трябваше да побързам да уловя в шепата си следващата частичка красота, слeдващата блещукаща звездичка от Кулата, следващата спирка на метрото, следващата песен на Реката, идваща от безкрая...
Безкрай!!!
Без преувеличения, без апология, но не без емоция...
...Париж е безкраен...
И тук простичката апосиотеза няма да свърши работа, защото мисълта ми ще остане недоизказана ...
Поне докато не достигна онова съзвучие, което струеше от музиката в изложбената зала в Латиноамериканския център, и което протича между редовете на „Междуетажие”...
Няма такъв град. Вечен.
Архетип. Архаизиран, но не и архаичен.
Автентичен.
Pas mal. A-a-a-a-a-a.
И докато бързам и подтичквам за да ме увековечат в снимка, аз го усещам.
И докато не толкова студеният вятър духа право в мен и пилее косите ми,любувайки се на светещото Чудо, слушайки тезите на тати, че Кулата прилича на катедрала, аз го усешам.
И докато опитвам от онова сирене, което негърката с пиърсинг над устната ни продаде, аз го усещам.
Чувствам го така, че настръхвам точно в 12 часа при вида на милионите или милиарди свещи, запалени за вечерната литургия в „Катедралата”.
И не ми пука ако една от тях падне на пода и стане пожар, зашото вратите в Париж са огненоупорни.
Може би и там се случват бедствия. Може би и там има лоши дни, в които не само, че не ти върви, но искаш да си тръгнеш завинаги. И плачеш.
Може би.
Но не съм сигурна дали сълзите са от тъга, умиление или носталгия. И това, че родината на военния е там, където стъпи ботушът му не е ли малко вярно и за теб?!
Като си в Париж всичко ти се струва вярно. И по-различно. И по-ново. И по-огромно...
„Има ли някой, който да не харесва този град?”- тати смотолеви нещо, но не ми отговори ясно. Защото такъв човек няма. Просто Париж е такъв -взима много, но и се отдава, пази достойнството си, но никога няма да ти откаже стол в Люксембурската градина. Той е жив – винаги, по всяко време. И ти неминуемо, вървейки към метрото, откриваш нещо лично за теб!
Честито!
Тате, това е за теб. Мерси за всичко, за всички хлебчета, които сладнят и за онези вечери, когато неуморно си ме носил на конче...