събота, 30 юни 2007 г.

Без име.

Здрасти. Бих искала да напиша нещо за любовта.
За псевдо-любовта, за това, което наричаме любов, но за което може би бъркаме, за любовта, която се поражда от нищо и умира от всичко.
Точно определение за нея, разбира се, нямам. Но знам ( колко ли странно звучи), че Тя често създава неудобства. Доста неудобства.
Това, че трябва да си прекрасна пред „любимия”, да му се харесваш отново и отново( най-вече на подсъзнателно равнище), това, че винаги остава вечния стремеж да уеднаквиш разликите (не, не казвай, че не ти се иска,сам знаеш, че общите интереси са благодат и огромно предимтво за връзката...).
Връзка без любов?
Любов без връзка?
И двете са осъществими. Абсолютно при това.
От любовта се отслабва.
И физически, и на духовно равнище, защото привиквайки към един човек, към неговите драми, нрави и малки чудатости, то ние постепено приемаме битовизма като необходимост. Ужасно. Битовизмът ме вбесява. А понякога и любовта.
Beautiful girl, stay with me? А ако не искам, а ако искам, а ако трябва? При любовта нямало думата „трябва”.
Грешно. Абсолютно грешно. Любовта е огромно объркване, малка подигравка, или голяма подигравка с човека, с неговите състояния на духа. Подигравка, където „трябва” е водещия на ток-шоуто, където „трябва” е генералният директор, където „трябва” е силата, където „трябва” е необходимост, за да могат нещата да се случат.
Или поне да опитат.
Защото при любовта нещата никога не се случват изцяло. Винаги съществува портичка, вратичка, през която можеш да избягаш,или пък някой друг да влезе...Както прецениш...
Може би греша. Може би не.
Любовта е съобразяване.
Огромно съобразяване. Постоянно. Понякога досадно.
Може би не съм изпитала как му се казва...”истинска, поривна и вълнуваща любов”...Може би, но на мен ми се повръща не само от самолети,както и на теб, но и от клишета.
И за да не стане прекалено песимистично ще си призная, колко ми е обнадеждено, като си признавам, че не мога да открия смисъла на думите, перефразирани в милиони песни, филми, цели индустрии : „любовта е всичко, което ни остава, тя е най-прекрасното в човешкия живот...”. FUCK. Това е тя. Beautiful girl, stay with me – fuck отново. Винаги някой бива преебан. Абсолютно смазан.
Има и щастлив край. Даааа. Тогава пък е скучно. Двамата влюбени съзерцават залеза на плажа, където спокойното море разбива нежните си вълни във все още неизстиналия пясък...
Или ти. Сам. Но не самотен. Плачеш и си мислиш за нещо, което изгаря цялото ти същество, нещо, което те кара да мислиш, да откриваш себе си и свои дълбоко скрити качества...
Човек осъзнавал себе си, когато обичал. Fuck. Човек разбира себе си най-добре в самотата, онази самота, в която тишината не е препоръчителна. Нужна е музика. И размишлението, че светът се върти около теб, че ти си света, че ти си важен и ценен, че ти разбираш и виждаш, какъв по-прекрасен дар от природата...?
Когато си влюбен се мислиш за щастлив. И сигурен.
Сигурност – положителното качество на любовта. Качество, което дори и измамно понакога, идва на помощ, точно когато трябва.
Fall in love, така пишеше на един плакат, пред който една възрастна жена изпита сериозни затруднения. Просто не знаеше английски. Нали любовта говорила всички езици? FUCK отново. Тя говори само езика на другия и нищо повече. Твоят минава на заден план, защото любовта е най-вече пренебрегване към самия теб.
Вече си сигурен, че съм нещастно влюбена. Е, не позна.
Не знам дали съм влюбена(това да имаш гадже положетелно не е мерило, както вече се разбрахме, нали?) и никога няма да разбера дори и да съм, защото има хора, които просто обичат. Много. И аз съм от тях. Обичам хората( е не всички естествено), но ги обичам. Особено актьорите ха ха ха.
Да обичаш един човек – чист егоизъм с хедонистични наклонности. Правиш го заради сигурността и удоволствието да си хапнете сладолен в неделния следобед. При мен май така става.
Може би. Може би не.
Объркана съм. Любовта е ужасно объркана... Не мислиш ли?

3 коментара: