събота, 27 октомври 2007 г.

Kоя бях аз?

Kоя бях аз?
Това се питам след края на ужасно бавния, ужасно съдържателния и ужасно философски спектакъл „Homme sans but”.
Опростена сценография, сведена до абсолютно празна сцена, пропаст пред нея, както и зад нея, липса на декори, легло с бял чаршаф и празни пликове, съсредоточаващи вниманието върху себе си по някое време, перфектно поставени светлини, звук, който те стряска точно в момента, когато в залата е като в гробище...всичко това води до затвореното пространство на лабиринта. До зазиждането ти в твоя собствен лабиринт, в твоя собствен свят, в собстените ти мисля...Води до онова състояние, в което нямаш нужда да се смееш, а напротив – осмисляйки себе си, най – после си готов да обърнеш поглед към другите, към тяхните малки проблеми, към тяхната съдба, към тяхната смърт, към тяхното мизерно съществуване, което те сами са избрали...
Кой си ти?
Режисьорът в лицето на Клод Режи е задал може би милиони пъти този въпрос, за да достигне както той, така и актьорите до онова състояние на протяжност, което обаче не дразни. Тъкмо обратното. Ето го най – после театъра, който няма за цел да те забалява, а да те въведе в пространствата на мълчанието,където да чуеш крясъка си, уплашения си крясък, породен от това, че той ще си тръгне завинаги, че ще умреш като „никой”, че за секунда можеш да загубиш всичко и най – вече себе си.
Ако за два часа и половина се вглъбиш в студения текст на норвежкия автор, в символичните движения на актьорите, в звука, идващ от вечността, ще спечелиш опит да НЕ бъдеш егоист. Поне за малко. А това е много. Много повече от колкото предполагаш.
Ако останеш на повърхността ще заспиш, ще си излезеш или ще отидеш да пиеш двойно кафе. Много хора го направиха.
Повърхността е по-лесна. Да си егоист е по-лесно.
Коя съм аз, кой си ти?

Няма коментари:

Публикуване на коментар