малко загубена

Чувствам се малко загубена тези дни.
Пиша постоянно, но не това, което ми се иска, а разни дълги списъци в agenda със задачи за деня.
Да пусна пералня, да отида да върна Аристотел в библиотеката, да си взема policopies, да си напиша домашното, да отида до банката, ох...
В неделя следобяд обаче не писах и не докосвах нищо. Не че нямах списък, но нарочно си пуснах музика и се оставих на спомените да ме разведат малко из дебрите на мълчанието.
Попаднах на една песен, която ми заприлича на теб.
Напомни ми на теб.
На онази вечер, в която под влияние на тийнейджърските обърквания пуших диворастяща марихуанна, израстнала случайно на пътя, само за да докажа, че те обичам.
На онзи ден, в който смело влязох в студио за татоси за да си напиша NOFX на крака, отново за да докажа, че те обичам ( добре че не го направих...).
Напомни ми на косата ти, на пустинята, на надуваемия басейн, на измисления ни концерт, на черното горчиво евтино кафе, което пиехме на панаира, на тъмните ти очи, на пеперудите ми в корема...
На онези дни, в които безсмислено се учих да играя хек, не можех, дори ми беше скучно, но те обичах, затова.
На онези горещи следобеди, в които лъжех баба ми, че отивам да си играя на ластик, а всъщност се загубвах някъде из храстите, търсейки теб и реката.
Сега съм друга, голяма, различна, вълнуват ме режисури, спектакли, критики; не бих направила нито едно от тези неща за да ти се доказвам, не бих си позволила да те гледам в очите с изгарящи мисли, не бих изслушвала всички твои истории за пънк-групи ,aлкохол и китари.
Тогава те слушах, повече от слушане, преживявах те, учех се от теб, исках да съм като твоите „луди” приятелки...Но не ми се получи.
Сега заспивам под звуците на същата песен, която ме пренесе в отминалите светове, неделя вечер е, улицата е пуста,вали, утре съм на училище, какво бих ти казала днес, това се питам!


IT MUST HAVE BEEN LOVE BUT IT’S OVER NOW…