Има ангели в театъра!

Има ангели в театъра.
Получавам това, което винаги съм искала.
Губя малко по-малко това, което имам. Заради него.
Магията му е по-силна от мен. Тя е навсякъде – под седалките, в сенките на актьорите, които флиртуват със светлината, в трептящия ритъм, станал неразривна част от спектакъла,в американското знаме, неизменна сглобка от сценографията на гениалната постановка Topdog/Underdog.
Колегите ми дълго го определяха като супер успешна постановка. Така под тяхно влияние отидох с очакване. Нещо, което избягвам.
„Никога не очаквай нищо от никого”. Така се живее по-лесно.
Още с влизането в камерната зала обаче нещо ми подшушна, че очакването ми си струва.
Два часа и двадесет минути на екстаз, на наслаждаване, на любов, на съзерцание, на екзотика, на контакт със съдбите на двамата цветнокожи герои.
Два часа и двадесет минути по-късно в главата ми се гонят в непрестанна въртележка реплики, жестове, погледи. Не мога да заспя.
Два часа и двадесет минути. На другия ден. Съзнанието ми е изпънено с впечатления от актьорската игра.
Онази игра, която те кара да се смееш с глас, а едва следващия миг да посветиш на сълзите си.
Онази игра, която е силна, вулканична, титанична, специфична, замисляща.
Онази игра, която идва съвсем естествено, но не си отива след края на постановката. А напротив – идва ти да чакаш колкото трябва за да си поговориш с актьорите за онзи момент... (Ех, Предградие, ех, студени вечери на Раковска, ех мили спомени, ех, ех, ех;)
Не чакам, защото възрастния господин, който седеше зад мен е с предимство – критик е от преди аз да съм родена...
Тръгвам си превъзбудена, вървя пеша, мисля, мисля, мисля.
Да бъде или да не бъде театър? Да бъде! Да бъде! Да бъде!
Има ангели в театъра!!!