четвъртък, 29 ноември 2007 г.

Ако знаех

Мислих си за теб. Вчера.
После отидох да се разхождам.
Мислих какво трябва да направя.
Ако знаех – щях, каквото и да ми струва.
Но не знам.
Както никой не знае.
Щях да ти се обадя за да ти кажа, че съм измислила решение.
После се оказа грешно.
Размишлявах върху това как съществуват много хора с излишни претенции, много хора със съзнанието на егоисти, много хора, забързани за да отидат някъде, за спечелят още и още пари, за да натрупат колички, пълни с храна в магазина, за да си подредят всички серии на „Приятели” пред огромната система за домашно кино, за да разглеждат пет звездни хотели за лятната им почивка, за да правят стотици еднакви снимки в ресторанта на рожденния им ден, за да се наричат щастливи когато си купят поредната вещ, за да бъдат нещастни когато любимите им еклерчета са свършили...
Мислих твърде дълго за теб, за мен, за Пол - приятелят на баща ми, който е писател, но спи вече трети месец в парка и иска само малка стаичка, където да се изкъпе и да се наспи, за да отиде на следващия ден на работа, там при другите, нормалните хора, които имат някаква сигурност, някакви малки кутийки (като моята стая), в които вечерят, смеят се,обаждат се по телефона на близките си.
Не знам кой е правилният избор, не знам къде е по-добре – при измамното есенно слънце, която получаваш от материалното или при студения вятър, който навлиза от северния полюс на духовното.
Не знам как, но искам да помогна на човек като Пол.
На деца като тези от болницата, които се радват на най-малкия човешки жест.
На изчезващите гори, на младите хора, искащи да се занимават с театър.
На теб.
На себе си също.

Няма коментари:

Публикуване на коментар