четвъртък, 29 октомври 2009 г.

Как беше на Nouvelle Vague?

На Дори


Великолепно.

Концертът на Nouvelle Vague, който се състоя 27 октомври в парижката зала Олимпия беше очарователно стилен, наситeн емоционално и една-две дози любовен.

Първа на сцената излезе Мелани Пан, бивша вокалистка на Nouvelle Vague, чийто самостоятелен албум My name е на пазара отскоро. Това, разбира се, не й попречи да се развихри по-късно заедно с бандата. Да слушаш музиката на Мелани е малко като да потопиш ръката си в пакет с желирани бонбони. Ако избереш любимия си аромат несъмнено ще изпиташ почти инфантилно удоволствие от находката си (в случая парчето Ignore-moi, красиво и блестящо), но ако нетърпеливо хапнеш целия пакет рискуваш да се почувстваш неприятно преситен (понякога липсата на динамичност в интерпретациите на Мелани отклоняваше сериозно любопитсвото ми).

Точно в обявеното време светлините изгасват и секунди по-късно светъл ярък лъч осветява вокалистката Надя Миранда, която ще се превърне в звездата на вечерта. Не вокалистка, а цял ураган. Не певица, а свръхенергична запалителна смес от емоции и мощен глас, която избухва на всяко парче, сякаш ще е последното, което изпълнява през живота си. Вдъхновена, усмихната, секси, австралийката Надя е сред създателите на бандата Тhe LoveGods, с които има два албума, и с които е участвала в повечето големи европейски музикални фестивали. В момента живее и работи в Париж, където, освен с Nouvelle Vague твори и по самостоятелния си проект. Невероятно колко свободна беше на сцената – без превзетост, без излишни думи, заучени изказвания от типа „вие сте най-великата публика”, тя съвсем естествено изживя музиката със сърцето си и ни подари света си, доста откачен впрочем.

И така, Nouvelle Vague на живо не бива да бъдат пропускани, поради една важна причина, а именно, че са неверояни музиканти. Не търсят умишлено да превръщат концерта си в „шоу” (ненавиждам репликата „а най-важното е, че е страшно шоу”), но музиката им, подходът им, стилът им, естественото им поведение, умението им да общуват с публиката, да импровизират, да включват уместно различните вокалисти, създаващи чрез културата и личността си специфично звучене на всяко парче, са истинско съвършенство. Много повече от „шоу”. Изкуството не е шоу, хора!


Nouvelle Vague by Dori

Истински музиканти на истинска сцена със загадъчни светлини, less is more, за първи път през този сезон. Освен за Марк Колин (на ударните инструменти, а също така и основател на бандата заедно с Оливие Либо), специалните ми аплодисменти са за контрабасистът, чието име не открих, но беше безпогрешен и стилен в червения си костюм а ла испански тореадор.


Моите три най-силни момента на концерта : Dancing with myself (защото я обичам, защото съм си тактувала и дори танцувала десетки пъти на нея по пътя към училище), Тоо drunk to fuck (защото я чухме в още по-добра интерпретация, което ми напомни още веднъж, че често Nouvelle Vague така улучват кавърите си, че се пораждат съмнения коя е оригиналната версия...), Love will tear us apart (заради публиката, която дълго припяваше и създаваше усещането за един симпатичен свят в тъмната зала).

За съжаление не чухме Don’t go, една от първите песни на Nouvelle Vague, която слушах непрестанно в продължение на часове и която ми носеше много вдъхновение, но пък с Дори си тръгнахме много щастливи от събитието и по пътя към метрото си обещахме да повторим.

P.S. Тази сутрин един съученик ме попита "Как беше на Nouvelle Vague", трябва да е било доста рано, защото отговорих крайно лаконично с "Маgnifique!" и седнах на любимото си място в стая 147 - третия ред до прозореца, откриващ симпатична гледка. Листата, покатерили се по стената на стара къща, оцветени в повечето полутонове на есента, понякога се превръщат в добър повод за моментно бягство от античните трагедии, безкрайните обяснения на елиниста г-н Пиана и още по-безкрайните ми разбъркани записки.

4 коментара:

  1. Aaaaaaaaaaaaaa, знам коя къща виждаш от мястото си до прозореца. Покрита е с ампелопсис, а в таванската стая живее младеж с къдрава коса/поне до миналото лято/... Любопитно ми беше да разбера, че мястото до прозореца също се предава генно, ха-ха...

    ОтговорИзтриване
  2. Е да, ампелопсис, тази дума потърсих в речника си, но не открих, уви познанията за растенията не се предават генно, ха ха :))

    ОтговорИзтриване
  3. Бих го описал като лиана, на която в късна есен, при достаъчно слънчеви дни, листата се обагрят в такава червенина,каквато изпускат и малките и кръгли плодове, смачкани набързо от плахия дрозд, долитащ отнякъде, за да пирува с тях... Може да се нарече и Дива лоза, по този повод :)

    ОтговорИзтриване
  4. Лелеее, доста ти завиждам за Nouvelle Vague,  направо толкова много ги обичам, просто си мисля, че за всяка музика си има някакъв момент, но за тях всеки момент е подходящ..пускаш ги да текат и идват хубавите мисли, носталгията, вдъхновението, всичко лошо изчезва или се превръща в нещо хубаво...и то на живо...пуууу, а аз пък бях в село Шумата :P
    Междудругото не всяка наслада за сетивата е изкуство :) само вмятам и всявам смут :P
    Жането

    ОтговорИзтриване