сряда, 8 юли 2009 г.

Спомени

Тези дни пропаднах в спомените си.
Попитах се дали помня първия учебен ден когато влязох да гласувам в най-старото ми училище. Не помня. Само няколко кадри от видео касетата, която родителите ми предвидливо записаха с професионална камера и един букет с градински прецъфтели боянски рози за учителката Малинка, която пък обожавала рози. Най-вече прецъфтели.
Не помня – много от случките, които седем години са ме вълнували в налудничевите прави коридори на това училище, много от учителите, които държаха в малкия си джоб молбата за напускане, много от съучениците си, които откачаха в голямото междучасие.
Не помня, но всичко и всички ми се струват остарели – и продавачката на лафката, и двора, дори и клоунът Роналд пред Макдоналдс на Славейков.
Помненето е селективен процес. Както и мисленето, неизменно свързано с обобщаване според Борхес.
Понякога забравям идеи, песни, филми, актьори, имена. Никога лица и емоции. Вчера сутринта изпитах ярък гняв и силна погнуса след като чух нoминациите за новите възможни министри на културата.
Спомних си, че не виждам особен смисъл от непоетичните хора. Поне не и на пръв поглед.
Както пее Madeleine Peyroux - J ’ai deux amours mon pays et Paris, за втората любов спомените ми остават наситено оцветени. Повече за цветята, цветовете и Омир ще ви каже Ханко, който най-после си направи блог.

Р.

1 коментар:

  1. Защо наистина у нас винаги избираме между лишото и по-лошото? Ами алтернативата на този самопредлагащ се господин- нещо като ранен Арчимболдо, тези полицаи стават много активни като се пенсионират-за съжаление това става твърде рано... Ама и поетите ни са с твърде харакрерни лица, какъв чудесен материал за "Грозното " на Умберто Еко! Ханко

    ОтговорИзтриване