вторник, 19 февруари 2008 г.

Напоследък...

Слушам музика, Тhe Cardigans, Muse, The Cure, Ladytron, саундтрака на Moulin Rouge.
Разхождам се много из малките парижки улички, които все още не съм открила.
Пия кафе с много приятни хора, пиша съобщения на други приятни хора, с които не мога да пия кафе ...
Чета много пиеси, дори прекалено много, така че ги сънувам, така че заживявам с образи от тях, така че авторите им ми стават приятели.
Ходя на лекции повече от редовно и се чудя в какво ще се превърна след цялото количество театри, които трябва да видя по програма.
Подготвям се за интервюто, което трябва да правим с един известен напоследък драматург и репетирам вкъщи точно как да го попитам кога може да ни отдели време между две репетиции... Накрая ще го направя спонтанно, сигурна съм.
Радвам се на слънцето и го приветствам с широко отворени прозорци всяка сутрин.
Пазя си доброто настроение след концерта във вторник вечер.
Чакам с нетърпение мама и баба, както и крайната ми оценка за семестъра (so far, so good :) ...
Радвам се факта, че на Свети Валентин нямаше много розови витрини със сърца, нито много псевдо – романтични двойки, разхождащи се по залез слънце... ( не съм ходила до Айфеловата кула, там може би е било пълно бляк ) .
Боря се с всички сили със ставането рано, макар и сведено до два дни седмично ...
Чудя се какво да правя през пролетната ваканция.
Обмислям варианта за една седмица на фестивала в Авиньон през юли ...
Събирам вестници, програми, всичко което ми направи впечатление.
Мобилизирах се да измисля оригинални подаръци за двете рожденнички в събота. Надявам се успях.
Старая се да не пропусна никой от останалите празнуващи през февруари.
Мечтая.

Това е моят малък живот в този огромен град тези дни.

събота, 9 февруари 2008 г.

Просто така.

Харесват ми поетичните текстове,
поетичната музика,
поетичният стил.
Трудно е да си поетичен,
да знаеш какво да кажеш.
Трудно е да си винаги разбран,
но не е и нужно.
Трудно е да се смееш когато си в плен на песимизъм,
лесно е да си песимист.
Лесно е да усещаш.
когато има какво.
Лесно е да си егоист
да правиш винаги
винаги
винаги удобното за теб.
Трудно е да се грижиш за другите.
Защото да ги изслушваш не е достатъчно
Трябва да разбираш това, което те говорят.
Лесно е да си лесен.
Трудно е да си чувствителен.
Защото преживяваш всичко,
А това е ненужно.
Обикновено.

GENESE !

GENÈSE N 2

Питал ли си се някога докъде трябва да стигне човешкото съзнание, за да почувстваш едновременно и еднакво силата на емоцията, на разума и на сърцето ти ?
Един час и десет минути е абсолютно достатъчно да за се почувстваш човек – истински, с цялото си присъствие; за да се смееш и плачеш; за да почувстваш уплах за собственото си съществуване и за да се засрамиш от собствените си стереотипи.
Спектакълът на Галин Стоев е силен.
Много силен.
Той е изпепеляващ, страстен, странен, създаден с целта за едно силно усещане наречено душевен катарзис. Но не катарзисът, изискван според теориите на Аристотел, а този който достигаме самовглъбявайки се в собствените си странности и мисли.
Genèse N 2 е красиво съвършенство, постановка, която с лекота среща върху ледената сцена перфектна актьoрска игра, образи, картини, звуци, виола, акордеон, виолончело, туптящо сърце, сълзи, вода, огън, крясък и лудост...
Лудост...
В пиесата на руският автор Иван Вирипаев главният герой е текста, както самият писател го потвърждава. Освен поетичен, към него има „ още нещо”, онова „нещо отгоре” в живота ни, което постановката настойчиво загатва...
Всъщност авторите са двама – Антонина Великанова, млада жена - шизофреничка, лекуваща се в болница в Москва, открива същността на театъра в думите на Шекспир – „ Целият свят е театър, а всички хора са актьoри”, пише пиеса и я изпраща на Иван Вирипаев. Пиеса, в която Господ ( нейният лекар ) и една жена (самата тя) спорят върху фундаментални въпроси, върху митовете за сътворението на света, върху тезата, че във всичко можеш да откриеш „ нещо повече...”. Вирипаев умело смесва писмата на Великанова с комични куплети от други свои оригинални текстове, преминавайки своеобразно от един жанр в друг - през театрален, документарен, епистоларен, поетичен за да достигне до състоянието, в който текста е повече от водещ...
Питам се как може нещо толкова силно да се играе почти всяка вечер в продължение на тринадесет дни... Ако можех бих ходила всяка вечер, защото режисурата на Галин Стоев е съвременна, без да бъде натраплива с това си качество, креативна, алтруистична, включваща всички и всичко в случването на постановката – актьорите
( Celine Bolome, Vincent Lecuyer, Antoine Oppenheim), музикантите ( Sacha Carlson, Marine Horbaczewski, Michel Lambert, Maritsa Ney), неодушавените предмети от сценографията и разбира се публиката.
Публиката онази вечер беше интернационална.
Както и театърът, в който се поставя пиесата ( Theatre de la Cite Internationale).
Както и екипът, стоящ зад нея. Може би оттам идва и различността, и нестандартността й.
А сълзите на втория ред след минутката мълчание, в които всички трябваше да се замислим за вселената, за вярата и за „нещото в повече”, не бяха никак случайни. Защото именно тогава всички тъжно се спогледаха – колко самотни и колко глупави сме понякога...
Нима една жена, болна от шизофрения е способна да съзре много повече поетични детайли около себе си, отколкото нас, физически здрави и стабилни психически хора ?!