събота, 9 февруари 2008 г.

GENESE !

GENÈSE N 2

Питал ли си се някога докъде трябва да стигне човешкото съзнание, за да почувстваш едновременно и еднакво силата на емоцията, на разума и на сърцето ти ?
Един час и десет минути е абсолютно достатъчно да за се почувстваш човек – истински, с цялото си присъствие; за да се смееш и плачеш; за да почувстваш уплах за собственото си съществуване и за да се засрамиш от собствените си стереотипи.
Спектакълът на Галин Стоев е силен.
Много силен.
Той е изпепеляващ, страстен, странен, създаден с целта за едно силно усещане наречено душевен катарзис. Но не катарзисът, изискван според теориите на Аристотел, а този който достигаме самовглъбявайки се в собствените си странности и мисли.
Genèse N 2 е красиво съвършенство, постановка, която с лекота среща върху ледената сцена перфектна актьoрска игра, образи, картини, звуци, виола, акордеон, виолончело, туптящо сърце, сълзи, вода, огън, крясък и лудост...
Лудост...
В пиесата на руският автор Иван Вирипаев главният герой е текста, както самият писател го потвърждава. Освен поетичен, към него има „ още нещо”, онова „нещо отгоре” в живота ни, което постановката настойчиво загатва...
Всъщност авторите са двама – Антонина Великанова, млада жена - шизофреничка, лекуваща се в болница в Москва, открива същността на театъра в думите на Шекспир – „ Целият свят е театър, а всички хора са актьoри”, пише пиеса и я изпраща на Иван Вирипаев. Пиеса, в която Господ ( нейният лекар ) и една жена (самата тя) спорят върху фундаментални въпроси, върху митовете за сътворението на света, върху тезата, че във всичко можеш да откриеш „ нещо повече...”. Вирипаев умело смесва писмата на Великанова с комични куплети от други свои оригинални текстове, преминавайки своеобразно от един жанр в друг - през театрален, документарен, епистоларен, поетичен за да достигне до състоянието, в който текста е повече от водещ...
Питам се как може нещо толкова силно да се играе почти всяка вечер в продължение на тринадесет дни... Ако можех бих ходила всяка вечер, защото режисурата на Галин Стоев е съвременна, без да бъде натраплива с това си качество, креативна, алтруистична, включваща всички и всичко в случването на постановката – актьорите
( Celine Bolome, Vincent Lecuyer, Antoine Oppenheim), музикантите ( Sacha Carlson, Marine Horbaczewski, Michel Lambert, Maritsa Ney), неодушавените предмети от сценографията и разбира се публиката.
Публиката онази вечер беше интернационална.
Както и театърът, в който се поставя пиесата ( Theatre de la Cite Internationale).
Както и екипът, стоящ зад нея. Може би оттам идва и различността, и нестандартността й.
А сълзите на втория ред след минутката мълчание, в които всички трябваше да се замислим за вселената, за вярата и за „нещото в повече”, не бяха никак случайни. Защото именно тогава всички тъжно се спогледаха – колко самотни и колко глупави сме понякога...
Нима една жена, болна от шизофрения е способна да съзре много повече поетични детайли около себе си, отколкото нас, физически здрави и стабилни психически хора ?!

Няма коментари:

Публикуване на коментар