вторник, 24 февруари 2009 г.

Le ciel de Paris

“Ajouter deux lettres à Paris: c’est le Paradis”
Jules Renard

Бях в небето на Париж.
Пих монако в небето на Париж.
Смях се в небето на Париж.
Говорих си с Валя в небето на Париж.
Обичах в небето на Париж.
Улавях светлини в небето на Париж.
Колите бяха кибритени кутийки в небето на Париж.
Всичко изглеждаше маловажно в небето на Париж, само космическата красота бе от значение.
Надрасках няколко реда в небето на Париж.
Установих, в небето на Париж, че най-важната връзка е тази със самия теб.
Мислих за Windows on the world, за Бегбеде, в небето на Париж.
Както и за любовта, града, заминаването, човешкото отношение, приятелството и други банални неща.
За височината на кулата Монпарнас, на чийто връх се намирах, и за височините, които покоряваме всеки ден, но без асансьор, политащ неусетно бързо към петдесет и шестия етаж, към Le 360 Café, разположено на повече от двеста метра височина, там, в небето на Париж.
Вълнувах се в небето на Париж.
Обадих се по телефона в небето на Париж.
Бях свободна в небето на Париж. Liberta. Да съзерцавам, мечтая, живея.
Раят е в (небето на) Париж. Стига да добавим две букви. И да повярваме, че пътят от Paris до Paradis не е дълъг.

сряда, 4 февруари 2009 г.

Послание

Днес, 3 февруари, в Париж е красив, слънчев ден. Ден за размисли.
Влязох в магазина да си купя меденки, а управителят, с който по принцип любезно се поздравяваме, се разкрещя, подминавайки ме, че отново няма кока-кола, че така не може, че като е казал днес, е трябвало днес, сега какво щял да прави без колa... Размахваше пръст на смутен цветнокож, който виновно броеше и записваше в тефтер. Излязох като наказана с пакетче меденки и се благодарих, че не броя бутилки кола, че мога да напиша тези редове и да ги споделя с теб, че на двадесет години живея на двадесет минути от Люксембургските градини, Лувъра, Латинския квартал...
Благодарих се за новия град, в който попаднах, сигурен начин да намеря или поне потърся себе си. Да открия посланието си. Може би затова ме блазни и идеята за Монреал – чисто ново, чисто приключенско, чисто студено, за чисто чуждо не съм сигурна.
Благодарих се и преди седмица, когато се разхождахме с Дори по малките улички в Мarais. Целите омазани в блажна боя, прихваната от вратата на един китайски магазин, смеещи се чистосърдечно и силно на ситуацията, бяхме щастливи. А хората ни заобикаляха с учуден поглед, може би ни взимаха за луди. Смеехме се, откривахме или преоткривахме Париж, обичахме Париж и там, на малките улички, под мрачното небе, се раждаха послания. Лесно е да си щастлив, както и да си благодарен. Трябва да си благодарен и щастлив, за да родиш твоето послание.
Не мога да пиша обобщено, нито по план. Така и не се разбрах с прочутата френска дисертация, разделена абсолютно и задължително на три части, три подчасти и три под-подчасти. „Много интересни идеи, mademoiselle, но ви липсва структура...”
Как да му обясня на професора, че не искам структура, а свобода, че не искам да рамкирам идеите, които не търся, те идват сами, че хиляди емоционално заредени частици живеят в мен и си играят непрекъснато на гоненица, че не мога да подреждам думите, а просто ги оставям да се нареждат сами, да се изливат във форми, да се превръщат в послание, че писането за мен е лично, винаги е било, че обобщението е скучно (поема си въздух) ...
Прекалих с това... Послание?
Финалът е отворен, всеки да си избира послание и да го обгрижва.