сряда, 4 февруари 2009 г.

Послание

Днес, 3 февруари, в Париж е красив, слънчев ден. Ден за размисли.
Влязох в магазина да си купя меденки, а управителят, с който по принцип любезно се поздравяваме, се разкрещя, подминавайки ме, че отново няма кока-кола, че така не може, че като е казал днес, е трябвало днес, сега какво щял да прави без колa... Размахваше пръст на смутен цветнокож, който виновно броеше и записваше в тефтер. Излязох като наказана с пакетче меденки и се благодарих, че не броя бутилки кола, че мога да напиша тези редове и да ги споделя с теб, че на двадесет години живея на двадесет минути от Люксембургските градини, Лувъра, Латинския квартал...
Благодарих се за новия град, в който попаднах, сигурен начин да намеря или поне потърся себе си. Да открия посланието си. Може би затова ме блазни и идеята за Монреал – чисто ново, чисто приключенско, чисто студено, за чисто чуждо не съм сигурна.
Благодарих се и преди седмица, когато се разхождахме с Дори по малките улички в Мarais. Целите омазани в блажна боя, прихваната от вратата на един китайски магазин, смеещи се чистосърдечно и силно на ситуацията, бяхме щастливи. А хората ни заобикаляха с учуден поглед, може би ни взимаха за луди. Смеехме се, откривахме или преоткривахме Париж, обичахме Париж и там, на малките улички, под мрачното небе, се раждаха послания. Лесно е да си щастлив, както и да си благодарен. Трябва да си благодарен и щастлив, за да родиш твоето послание.
Не мога да пиша обобщено, нито по план. Така и не се разбрах с прочутата френска дисертация, разделена абсолютно и задължително на три части, три подчасти и три под-подчасти. „Много интересни идеи, mademoiselle, но ви липсва структура...”
Как да му обясня на професора, че не искам структура, а свобода, че не искам да рамкирам идеите, които не търся, те идват сами, че хиляди емоционално заредени частици живеят в мен и си играят непрекъснато на гоненица, че не мога да подреждам думите, а просто ги оставям да се нареждат сами, да се изливат във форми, да се превръщат в послание, че писането за мен е лично, винаги е било, че обобщението е скучно (поема си въздух) ...
Прекалих с това... Послание?
Финалът е отворен, всеки да си избира послание и да го обгрижва.

5 коментара:

  1. ето че отново съм пръв и отново развълнуван- какво е посланието на всеки от нас, една тежка и непоетична дума, предназначена да предизвиква поезия... тема , която може само да се зададе и вечер, в онова ничие време, малко преди съня, да поразмишляваме, да си помислим. Никой не ни е длъжен с отговора:затова идваме на Земята като индивиди и си отиваме някой ден, като оставаме посланието си във формата на нашата дейност, подобно на дете, на което сме успели да му дадем само име и усещане за стил.
    ханко

    ОтговорИзтриване
  2. миличко, кое палто си изцапа с китайската боя- ако е червеното, дано боята да е била цинобър.
    мама

    ОтговорИзтриване
  3. твоето "благодарих се" искрено ме усмихна, дори развесели:))
    миличка,
    наистина ли си започнала да мислиш на френски?!:))
    мама

    ОтговорИзтриване
  4. Рени, боята беше бяла , но със зверски усилия успяхме да я изчистим. Рали, мисля че този ден беше най-смешния! А само ако знаеш как ми текат лигите като си помисля за меденките с кисело мляко! МММ... Рано сутрин или по скоро късен следобед след тежка вечер...Размечтах се! Искам в Париж с моя личн екскурзовод!
    Обичам те! Целувки!
    Дори

    ОтговорИзтриване
  5. Дори,Дори, Дори,

    Кога ще пием кафе?:) Жалко, че сте изтрили боята от палтото...може би спомена щеше да бъде по-траен:)

    Рени

    ОтговорИзтриване