четвъртък, 30 септември 2010 г.

Троянският манастир

След като подминаваме няколко дървени магазинчета за сувенири и икони, както и мъж от околностите, предлагащ ни бяло сладко, боров мед и ракия, влизаме в каменното предверие на Троянския манастир. Стените излъчват студенина, която действа oбодряващо в горещия ден.

Всичко си е на мястото – огромният бор в средата на двора, който помня от детството си или по-скоро от черно-белите снимки, подредени в жълти кутии, чешмата с лековита вода, паветата, цветята.

Пристигаме точно навреме за вечерната служба. Погледите са умислени, вперени в пространството пред нозете ни ; слухът ни се опиянява от плътните гласове. За кратко вдигам очи към монаха, който безмълвно ни кани да продължим молитвата в основната част на храма. Прекрачвам, заедно с него, вратата на собствената си вяра, а псалмите се сливат със зелените върхове. На върховете, както вече знаем, всичко е спокойно.

После хладния въздух и краткият престой на дървената пейка. Пътят обратно към града.
А той, градът си е същия. Същият мирис на къщата, същата дървена стълба, същата улица, която напомня за Неапол, същото кафене Рио, същият мрак, същият арт клуб (който беше „арт” много преди тази думичка да бъде така упорито употребявана в София), същите хортензии с големи пурпурни цветове, виреещи в двора, настлан с широки каменни плочи. Красиво е отново да се срещнеш лице в лице със спомените си. Да ги наблюдаваш от нужното (точното?) разстояние.

Напълно и тъжно обезлюдени тротоари, едно ново казино и дървета от двете страни на улицата, чиито корони се сливат и дълго разказват вечерни приказки на тези, които заспиват под зелените им прегръдки в нощта, в която имаше буря.

София, юли 2010

Илюстрация : Фра Анджелико, фреска

понеделник, 20 септември 2010 г.

На ринга

Dans les cordes (Франция, 2007, 95 мин) e изповедна форма на бившата боксьорка, настояща режисьорка на лентата, Магали Ришар-Серано. Несръчна, но честна изповед на някой, който добре познава атмосферата на ринга, както и мъчителното лутане между олющената фасада на боксовия клуб и мрачната история на едно объркано семейство от поредното сиво френско предградие.

Магали Ришар-Серано смело се набърква в дом, където всички са 100% бокс. Бащата. Дъщерята. Племенницата. Дори и майката, с различно лице от останалите и леко лудо поведение. Жозеф (Ришар Анконина) държи квартален боксов клуб, ежедневно заплашван от затваряне поради липса на средста. Момичетата пък се готвят за славни моменти : финалите на френския шампионат по бокс. Малко преди него, Анжи, голямата надежда, е жестоко пребита в поредния мач, за изненада на всички близки на младата боксьорка. Нейната братовчедка е тази, която отнася титлата в същата категория...

Смазаното физически и психически тяло на Анжи се превръща в център на филма. Актрисата, Луиз Шпиндел, с остри черти и първична игра, успява да превърне съмненията на персонажа си в духовно пътуване, в което разкрива важни истини : тази, добре прикривана от бащата, който не умее да говори и тази на майката, която вече не успява да сдържа мълчанието си. Но най-вече личната й истина, която разкрива сама за себе си, и която съумява да обогатява, малко по малко, всеки ден, удар след удар.

Мразя бокса, но метафоричната му употреба в изкуството ме провокира.

Боксът като начин на оцеляване в различните етапи на живота ; един безпардонен дуел, в който се смесват различни чувства и жертви.

Боксът, ненужната борба, чието ехо отеква между стените на малкия апартамент и в съзнанията на две момичета, които ще се превърнат в съпернички.

Боксът, превърнал се в убежище за неколцина маргинални герои, за които са характерни човечността, откровеността, безнадежността и нестихващото желание все пак да вярват, че най-доброто предстои.

Следите от удар, все по-мъчителното съществуване между сенки и съновидения, физическите бягства на Жозеф при застаряващи бивши мажоретки, бленуваното бягство на Анжи преди изгрев слънце, докато уличните лампи една по една спират да осветяват пътя към победата. Моментът, в който битката е изцяло в нейна полза, но това е без значение, защото „не всичко е бокс”. Сценарият на филма е базиран върху преосмислянето на въпроси, свързани с честта, с признателността, с честността, със солидарността и със стабилността на едно семейство.

Всички персонажи, които младата режисьорка разгръща на лентата си, биха могли да бъдат отражението на едно отминало кино : поетичният реализъм на Карне или този на Габен. Искреността на Магали Ришар-Серано прави от тях точно обратното : наши познати, приятели, чиято битка за оцеляване наблюдаваме, оказва се, доста емоционално.

Ненавиждам бокса. Седмици след като гледах На ринга, все още не мога да се освободя напълно от кадрите с посинени очи и мръсни въжета. Болезненият реализъм и отличните актьорски превъплъщения са оставили отпечатък в съзнанието ми, както и финалното посвещение : „На тези, които ни липсват”.

Боксът е гадна работа, но така или иначе, не е нужно да обичаш нещо, за да те кара да размишляваш върху него.

събота, 4 септември 2010 г.

Летни импресии

Бързата смяна на влака. Бавните й стъпки към планината. Отдалечаването от суетата, от желанието да преброи всички детайли, които пресичат съзнанието й. Устременото й движение по зелената пътека, спокойствието на велосипедната алея, безвремието на безкрайните лозя.



Стъпките на сърна, която се крие из просторите на гората, потапя се в желанията си, а после остава неподвижна, пред огромната жажда и вълнуващата среща.

Магнетичното пространство на светлия апартамент, черният роял в центъра на салона, венецианските маски и отворените прозорци, през който тишината достолепно заема отредения й трон.



Дългото следене на уличната светлина по мокрия от дъжда тротоар, живописната буря, чието присъствие внушава божествено вдъхновение, натрапливата топлина на въздуха рано сутрин.

Лятната чувствителност, свръхизразена заради морето и тихата перверзност на горещината. Котките на Бургас, които напомнят за Аньес Варда, пътищата на синята кола и вечерният път, по които стигаме до изненади и себепознание.

Краткият период на безметежност, който гръмко отстъпва на старите маршрути, на препълнената пощенска кутия, на познатия вятър, идващ от Сена.

Първата неделя на месеца, възроденото културно опиянение,(не)реалността в Париж, която постави край на моето мълчанието спрямо тетрадката.