вторник, 28 април 2009 г.

Fall in Jazz

Дължа сравнително скорошното си влюбване в джаза на майка ми. На нейното непрестанно слушане на джаз в колата. На звученето на този ритъм на път за морето.

Джазът е желание, щастие, тъга, болка, емоция, пристрастяване, стихийност, свобода, интелигентност. Джасът е стил, придаващ една особена класа на завладените oт него хора, места, времена. Джазът е оргазъм, според учителят ми по „американски авангард”. За пореден път си припомних си всичко това при посещението ми на изложбата Le siècle du jazz (Векът на джаза) в Музея на кей Бранли.

Експозицията предлага антропологично отражение върху едно от най-забележителните културни събития за последните сто години. Музеят на кей Бранли ни представя един от най-удивителните стилове, роден от артистичното преплитане на историята, в която са се смесили както африкански първоизточници, така и американски, и европейски, и което успява да развълнува не само вкусовете, но и начините на мислене. Повече от музикален жанр, джазът е също така нов начин да „бъдеш” в обществото.
Историята на джаза потвърждава волята на артистите да разтърсят академизма и да потърсят други начини на изразяване. Истински феномен, тази музика маркира всеки аспект на световната култура. От живопистта до фотографията, през киното и литературата, без да пропусне графиката и комиксите, изложбата засяга всички полета на естетически произведения от миналия век, през които по някакъв начин е преминала следата на джаза.
Изложбеното пространтсво е организирано в десет хронологично подредени части – Преди 1917 (през 1917г е издаден първия диск, съдържащ думата джаз, или по-точно „jass”), Годината на Джаза в Америка 1917-1930, Ренесансът в Харлем 1917-1936, Лудите години в Европа 1917-1930, Ерата на суинга 1930-1939, Темпото на войната 1939-1945, Bebop 1945-1960, West Coast Jazz 1953-1961, Free Революцията 1960-1980, Съвременници 1960-2002. Етапите от развитието са свързани помежду си чрез червена линия, timeline, която архитектът на изложбата интерпретира като улица, на която следват, година след година, събитията от историята на джаза. Събрани са повече от хиляда експоната, измежду които няколко „лъча” на живопистта на ХХ век.
Множество предмети и документи, илюстрирани партитури, афиши, дискове и обложки, музикални списания и вестници, книги, фотографии, филми, анимации и записи напомнят важни моменти от епопеята на джаза.
Като популярна музика, джазът естествено израства и с киното. От средата на четиридесетте години, дори става задължително гориво за киното, преди да ускори, на края на петдесетте години, своето допринасяне за свобода и съвременност.
Ето защо Векът на джаза е придружен и с доста богата кино-програма, търсеща да изучава многопластовата и силна връзка между тези две форми на изкуството, които олицетворяват ХХ век.
Документални, фантастични, късометражни, цветни, черно-бели филми, танцуващи джаз хора, jungle, be-bop, free jazz стилове, Чарли Паркър, Чет Бейкър, Джон Касаветс, Клинт Истууд, Сесил Тейлър, Мартин Скорсезе, една цяла палитра от стилове, форми, личности, които се пресичат по този път с множество входове, и които с лекота създават както класики, така и рядко срещани филми. Всички тези подбуди, за да се оставим увлечени от ритмите, акцентите, звуците, за да се потопим в джунглата на джаза в киното.
Цялата тази програма, както и организираните срещи с музикални критици, философи, артисти, ме навежда на мисълта, че музеят вече не е просто музей – за да предизвика интерес трябва да се превърне в разнородно място, обединяващо повече стилове. Динамично, завладяващо, променливо. Особено когато става въпрос за джаз.
Изложбата е организирана от Le Museo di Arte Moderna e Contemporanea di trento e Rovereto, Музеят на кей Бранли, Centre de Cultura Contemporania de Barcelona, комисар на изложбата е Daniel Soutif, философ и критик.

Ето ги и любимите ми моменти от Векът на Джаза :
Getting Religion, картина на Archibald J. Motley, от 1948г., масло върху платно
Една джаз-литография на Франсис Пикабиа от 1924г.
Портретът на Bill Robinson от Carl van Vechten, 1933г. Портрет, събрал цялото джаз настроение в себе си... в усмивката си...
Джазът е спектакъл – статия във френския вестник Le Point
I like Jazz – oбложка на плоча J
Fall in Jazz – плакат за концерт J
Black Nationalism and the Revolution in Music (надпис на стена)
Прожектиран филм от 1983 - Funk Lesson by Adrian Piper (Урок по фънк от Адриан Пипър)... White people can’t dance?
Откъс от филма Swing Time (поздрав за Дани) от Джордж Стивънс
Корицата на Jazz Magazine от март 1937
Откъс от Тhe Ladies Man – Jerry Lewis, филм от 1961
Фотографията на Jeff Wall, роден през 1946, After Invisible Man by Ralph Ellison, The Prologue, 1999-2000, височина 174 см и широчина 250,5 см
Вдъхновено послание на Мариан, която пише в книгата за впечатления, че идването й от Марсилия (близо 900 км), специално заради тази изложба определено си е струвало... Аз оставам в очакване на мама от София...

вторник, 21 април 2009 г.

EXIT

Умишлено е закъснението ми с есето по повод 27 март или световният ден на театъра. Отпразнувах го с театралния фестивал EXIT, голям брой колеги и много емоции. Исках изживяното да отлежи, да го обсъдя с други видяли и чули същото, да обогатя, защо не и да променя някои от идеите си. След дълги форум и live дебати не промених нищо, но може би доизясних нещо...
По повод световния ден на театъра прекъснах страхотния си следобед в Монмартър и пропътувах цял Париж, заедно със Сара. И двете с учудване установихме, че сме прекарали цял час под земята в компанията на линия 8 и много непознати...
В парижкото предградие Кретей, където се намира MAC (Къща на изкуствата в Кретей), въздухът е различен, а явно и театърът.
Твърде закъснели пропускаме предвидената изложба „нови чудовища”. И с право, само едно надникване ми подсказва кичозни машини, които никак се вписват в театралния ден. Нямам нужда от чудовища. Още по-малко от нови.

Затова сме тъкмо навреме за първия спектакъл тази вечер – Arias with a Twist по режисура на Mr. Twist. Той, заедно с травестита Joey Arias развихрят максимално въображението си, за да достигнат до невиждана абсурдна екстравагантност. Почерка на Тwist е специфичен, въвличащ легендарния глас на Аrias във вълнообразен диалог с музиканти като Led Zeppelin, The Beatles, Madonna и Aretha Franklin. Придружени от тълпа невероятни марионетки (извънземни), двамата артисти ни пренасят в непридвидими светове, изпълнени с екстатични чувства, възпламенителни кошмари, странни предчувствия, разврат в сърцето на джунглата, луд космос... Една кабаре от New York downtown, за което се питаш „може ли да бъде истина”... It was gorgeous!

Спектакъл номер две Red Fly / Blue Bottle : Tinder отново идва от New York, но попада директно в графата „разочарования”, въпреки любопитното начало. Или не съм успяла да вникна в дълбокия смисъл, или такъв въобще е липсвал. Според надеждни френски и испански източници е второто, но според рекламните слова в американско списание това е „ ... нова форма на музикален театър от ХХI век, умело смесване на образ, музика и текст...” За мен беше от онези съвременни спектакли, в които нито силен текст, нито многопластови образи, нито оригинални идеи привличат вниманието ти. Само едно скрибуцане с трогателна хармоничка и жалки опити с електрическа цигулка а ла Лори Андерсън не са достатъчни... Но сигурно е имало скрит смисъл... навярно е така...

Третия и последен за тази наситена театрална вечер спектакъл е Cries and Whispers (Шепот и Викове) по едноименния филм на Ингмар Бергман. Режисьор е белгиецът Иво ван Хове. Знаех, че г-н Иво ван Хове е добър. Винаги съм се впечетлявала от идеите му за театъра, от комплексната му работа, прекарала съм не малко часове в гледане на негови спектакли на запис в библиотеката. Но не знаех, че на живо театърът му е брилянтен. Sublime, обожавам тази дума, която някак описва цялостното ми чувство на възхищение пред една творба като тази.
За разлика от мен и събралата се агитка в защита на Иво ван Хове, Арно (френски задник, пардон за израза, но го заслужава) написа във форума на групата ни, че спектакълът бил „празен, скучен, лишен от драматургична линия, бавен, претрупан с екрани, изображения и техника, гласовете на актьорите деформирани заради употребата на микрофон, играта им „като на кино, а сценографията бяло петно... ” И накрая защо въобще този Иво адаптира филм в театъра с разни странни идеи, по-добре да си прави класически театър със съвсем логично-класически решения, с какъвто Арно е закърмен още от бебе, с какъвто чувства катарзис днес и с какъвто ще остарее... Цялата агитка вкупом се зае да му отговаря – някои по-сдържано по френски, други по-емоционални по балкански... Този Арно... мисля, че още при първата лекция след спектакъла вече съжаляваше за написаното. Ето и в какво се състояха нашите, много по-обективни напрактика коментари.
Драматургичната линия тук е абсолютно осезаема. Освен че съм гледала филма на Бергман кадър по кадър, прочетох и сценария (ред по ред:). Текстът остава непроменен с изключение на последния монолог на Агнес, играещ главна роля в целия спектакъл. Самият Иво ван Хове в повечето си интервюта заявява, че именно текста е най-важния при него, Арно пак не си е прочел урока.
Употребата на микрофон тук е вид zoom върху гласа и въобще не е защото залата е голяма, както смело предположи нашият приятел Арно. Това е техника, която позволява всеки дъх и звук да бъде доловен еднакво силно и въздействащо от всеки зрител.
Иво ван Хове използва различни и оригинални похвати. Всички до един – похвални. Сенките на актьорите, прожектирани върху екран, които той на няколко пъти включва носят особена магия в залата. Препратките към пластичните изкуства също са забележителни - синьото на Клайн на огромно платно, „нарисувано” от умиращата Агнес, която е намерила в изкуството начин на общува. Всъщност Арно недоволстваше най-вече срещу техническата част, разположена на сцената (екрани, камера, видео). Дали включването на осезаем образ, различен от този на актьорите е смърт за театралната практика? Така излиза. Но тук, за ужас на Арно, новите технологии и актьорска игра съжителстваха повече от добре. Защото имаше история. А именно : за умиращата Агнес се грижат три жени. Двете й сестри и прислужничката Ана я наблюдават, безсилни пред напредващата й болест. Агнес използва последните си сили, за да свидетелства страданието си в няколко записа. Затворени в семейната къша, нейните сестри се чувстват обречени и яростно разчистват сметките си от миналото. В красноречиви flashbacks Бергман показва „много объркани лъжи”, липсата на любов и сексуални фрустрации, които са маркирали техните съпружески истории.
Смъртта на Агнес сближава трите жени. За много кратко.
Смъртта на Агнес задължава трите жени да се приемат за първи път в цялата си интимност. Шепот и викове показва трудните опити да бъде даден смисъл на смъртта, и най-вече на живота.
За музикалните писти, които Иво ван Хов и музикалния му директор си позволяват - “Cry Baby” на Janis Joplin и “Death to everyone” на Bonny Princе Billy отново определението е sublime. Отново истинско, крещящо, стилно, лично.
Накрая Арно държеше на своя катарзис. „Ами какъв катарзис търсим днес, Арно?”, запитахме всички ние, знаещи наизуст аристотеловото определение за катарзис (духовно прочистване чрез изпитване на страх и състрадание).
Днес, струва ми се, е различно. Не сме в Древна Гърция, а в Кретей. Финалните думи са на болна от рак жена, която има силата, чрез своето изкуство, да достигне до върховно силно и световно послание. Нещо, струва ми се, като катарзис на нашия век.
И докато Иво ван Хове прави интернационална кариера, работейки по постановки в Ню Йорк, Антверпен, Амстердам, преподавайки в Кралската Академия на Антверпен, организирайки Holland Festival, където всяка година селектира спектакли от цял свят, Арно прави фокуси. Съвсем истински. Което не е никак лошо. За изказването по разни театрални форуми мисля вече споменах...
Малко се отдалечих от фестивала, но така или иначе вечерта завърши с Шепот и Викове. И автобусчето на театъра, чийто любезен шофьор ни закара до площад Бастии.

В следващите епизоди : Барселона, Барселонета, Хавиер и отново театър.

Ралица

петък, 3 април 2009 г.

Две чаши с топъл шоколад

Две чаши с топъл шоколад на малка масичка, точно до прозореца на уютно френско кафе. Първа среща на момче със зелен шал и момиче с кокетна шапка, усмихващи се един на друг, на малката масичка, точно до прозореца.
След няколко метра попадам на École normale supérieure, висше училище, сред най-престижните европейски учебни заведения – на второ място в Европа според Times Higher Education Supplement и на първо място във Франция според класацията на университета Jiao-Tong de Shanghai. Селекцията на ученици е повече от строга, но за сметка на това училището е специфично именно с приемането на два съвсем различни профила : „хуманитарен” и „науки”, окуражавайки интердисциплинарността (т.е. често срещано явление е образование тип математика-история/литература).
Не след дълго се натъквам на ENSAD (Висше национално училище за декоративни изкуства), произхождащо от Кралското художествено училище, създадено през 1766г от Жан-Жак Башелие и открито официално от Луи ХV. Главната цел на училището е била да развие професиите, отнасящи се до изкуството и да подобри качеството на индустриалните продукти. Положени са много усилия за създаване на връзка между занаят и култура, интелигентност и чувствителност, за да може най-добрите занаятчии да се превърнат в креативни артисти. Рисуването е било в основата на обучението, обхващащо геометрия, фигура и орнамент, противопоставящо се на злоупотребата с живопистността по онова време. Сред по-известните ученици на ENSAD са Анри Матис, Ектор Гимар, Огюст Роден, Рене Хербст.
Минута по-късно ме залива неземно ухание на акация, пролет и щастие. По улицата е тихо, чувам дори стъпките на свободата, идваща от бистро Пантеон.
Малък двор с каменни плочи и импозанта ограда, а зад нея една от малкото жилищни сгради тук. Няколко светещи френски прозорци, без пердета, а зад един на втория етаж огромна дървена библиотека с всички томове на Молиер, Расин и Зола. И много други, подредени по големина и може би цвят. И докато моето любопитство се ширеше съвсем спокойно, възрастен господин ме поздрави и с лека досада набра обичайните кодове, за да влезе вкъщи. Отговори и на въпроса ми – кой ли живее тук...
И накрая, издигащ се величествено, светеше той – Le Panthéon. Виновникът, чиято величествена перспектива и тривековна осанка ме накара да сляза от автобус 27. И да поема, макар и закъснявайки, по тротоара на вечерната rue d’Ulm.
Да живееш на rue d’Ulm, да се прибираш всеки ден, усещайки приказните й настроения, да се събуждаш от ароматите й, да подреждаш в библиотеката си купените книги от красива книжарница в съседство, да твориш в слънчев кабинет с гледка към тих заден двор, а само на няколко минути да се намира най-старата сграда на Сорбоната и още няколко университета – в случай, че имаш нужда от енергия, вдъхновение и персонажи... „Е ово е стандарт”, както казваше мама, разказвайки един виц за двама сърби.