Две чаши с топъл шоколад

Две чаши с топъл шоколад на малка масичка, точно до прозореца на уютно френско кафе. Първа среща на момче със зелен шал и момиче с кокетна шапка, усмихващи се един на друг, на малката масичка, точно до прозореца.
След няколко метра попадам на École normale supérieure, висше училище, сред най-престижните европейски учебни заведения – на второ място в Европа според Times Higher Education Supplement и на първо място във Франция според класацията на университета Jiao-Tong de Shanghai. Селекцията на ученици е повече от строга, но за сметка на това училището е специфично именно с приемането на два съвсем различни профила : „хуманитарен” и „науки”, окуражавайки интердисциплинарността (т.е. често срещано явление е образование тип математика-история/литература).
Не след дълго се натъквам на ENSAD (Висше национално училище за декоративни изкуства), произхождащо от Кралското художествено училище, създадено през 1766г от Жан-Жак Башелие и открито официално от Луи ХV. Главната цел на училището е била да развие професиите, отнасящи се до изкуството и да подобри качеството на индустриалните продукти. Положени са много усилия за създаване на връзка между занаят и култура, интелигентност и чувствителност, за да може най-добрите занаятчии да се превърнат в креативни артисти. Рисуването е било в основата на обучението, обхващащо геометрия, фигура и орнамент, противопоставящо се на злоупотребата с живопистността по онова време. Сред по-известните ученици на ENSAD са Анри Матис, Ектор Гимар, Огюст Роден, Рене Хербст.
Минута по-късно ме залива неземно ухание на акация, пролет и щастие. По улицата е тихо, чувам дори стъпките на свободата, идваща от бистро Пантеон.
Малък двор с каменни плочи и импозанта ограда, а зад нея една от малкото жилищни сгради тук. Няколко светещи френски прозорци, без пердета, а зад един на втория етаж огромна дървена библиотека с всички томове на Молиер, Расин и Зола. И много други, подредени по големина и може би цвят. И докато моето любопитство се ширеше съвсем спокойно, възрастен господин ме поздрави и с лека досада набра обичайните кодове, за да влезе вкъщи. Отговори и на въпроса ми – кой ли живее тук...
И накрая, издигащ се величествено, светеше той – Le Panthéon. Виновникът, чиято величествена перспектива и тривековна осанка ме накара да сляза от автобус 27. И да поема, макар и закъснявайки, по тротоара на вечерната rue d’Ulm.
Да живееш на rue d’Ulm, да се прибираш всеки ден, усещайки приказните й настроения, да се събуждаш от ароматите й, да подреждаш в библиотеката си купените книги от красива книжарница в съседство, да твориш в слънчев кабинет с гледка към тих заден двор, а само на няколко минути да се намира най-старата сграда на Сорбоната и още няколко университета – в случай, че имаш нужда от енергия, вдъхновение и персонажи... „Е ово е стандарт”, както казваше мама, разказвайки един виц за двама сърби.