Gran Torino

Le Printemps du cinéma. Кино напролет. Пролет на кино. Пролетно кино. Кино-пролет.
„На кино виждам своите мечти”, пееха Остава едно време.
Едва срешу 3,50 евро в рамките на „прoлетта на киното”, фестивал, който се състоя от 22 до 24 март в цяла Франция, си подарявате филм. И мечти, и сълзи, и усмивки.
И мисли. Каквото си пожелаете (без пуканки).

Пролетта е пълна с изненади. Моята най-вълнуваща, смислена и човешка изненада тази пролет (засега) се нарича Gran Torino. Изненада ме, не кой да е, а самият Клинт Истууд.
Филмът е чудо, с риск да се повторя. Поезия, написана с мастило върху груба хартия. Човешки живот, който кадрите разгръщат плавно и дълбоко философско, както някое истинско джаз парче прозвучава късно вечер на опустeлия плаж. Любов, която води към пълното постигане на човек, към нравствения му катарзис, към душата. А днес, както казва Кантор : „Няма я душата, душата я няма!”
Gran Torino е значително по-жив и отворен от Changeling, чиято премиера беше отново през 2009. На тази лента Истууд внимателно изгражда образа на възрастен вдовец, расист, бивш служител на завод за коли Форд, изолиран в детройтско предградие от съседите си, които не са „белите” от преди време, а азиатски емигранти. С бира в ръка, хвърлящ погледи върху супер излъсканото си Gran Torino (модел Форд), той дори не прави опити да бъде цивилизован : ръмжи буквално като раздразнено куче при най-малката поява на „чужденец” върху тревата му. И тряска без никакво притеснение вратата под носа на отчето, който непременно иска да спаси душата си.
Ярко и значително е построен контрастът между възрастния кореняк американец, ветеран от войната в Корея и съседите му, дошли от други земи. Кулминацията в отношенията им настъпва именно след първата значителна промяна в цялостния сюжет. Тъй като Walt Кowalski (Истууд) изважда оръжие, за да сложи край на „китайско” сбиване, добрият старец изведнъж е определен за полубог от азиатския род и бива отрупван ежедневно с подаръци. Истински абсурден хепънинг са тези подаръци. Героят, „въпреки него” е поканен на семейно празненство от същите съседи и именно това ражда голяма сцена на отпускане, където таткото-расист, леко подпийнал, се лута из фолклорно-празничната къща, чувстващ се изненадващо удобно, като сред „свои”.
Продължението е малко волунтаристично : разчистване на сметка между банди, които обаче не изчерпват сюжета. Неговите механизми надвишават предвидимото с вкус, деликатност и постепенно връхлитащо напрежение, както и с грижовния, изключително вълнуващ подход на Истууд към персонажа му. По-малко нарцисизъм и повече грижа за света, оставащ след него... Героят е обсебен от предстоящия завършек на живота му, едно обсебване – път към световната best филмография.
Красноречив е моментът, в който завещанието на смелия американец посочва, че мечтаното от всички в квартала Gran Torino ще бъде наследено от „неговия приятел”, около шестнадесетгодишния азиатец Thao.
„Правя го, това е всичко”, заявява Истууд. И там, в думите му, има истинност. Истинност, която го поставя на челна позиция не само сред пионерите на Холивуд, но и сред артистите, интересуващи се от Човека (впрочем застрашен вид).

Велики са хората, които се ангажират социално чрез изкуството си, велики са хората, които притежават човешко отношение, въпреки цвят, раса, култура, велик е зрителят, който съумява да чуе посланието, прозвучало между удобните червени седалки в парижкото кино МК2 Odeon. Зрителят, лишен от пуканки.