В очакване на...

За да бъда честна има една съвсем малка, но много приятна страна на стачките в Сорбоната. Несъмнено повечето последици са отрицателни - губене на лекции, проблеми с отложени изпити, спорове с млади хора, които всяка пролет очакват с нескрит ентусиазъм май ’68. За жалост ентусиазмът им за затваряне на университета с маси и столове е често пъти плод на масово „недоразбиране” и студентски, чужд за нас, чужденците, мързел. Колкото до страничните добре организирани действия (уви, твърде малко) и искания за промяна в закона – подкрепям ги напълно.
Париж обаче се грижи добре за нас, дори в тежки дни на стачки. Когато е невъзможно някоя лекция да бъде осъществена, оказва се, имам свободно време. Не препускам, не закъснявам, не тичам за метрото, не. Разходам се из слънчев Париж с красиви хора, които с повече късмет ми разказват някоя романтична история, ходя на изложби, на салона на Книгата, чета, пиша, слушам музика, откривам нови места. Ходя на театър (това, оказва се е универсалното ми занимание :)

В тази връзка в сряда гледах В очакване на Годо в театър Athénéé - Louis-Jouvet, в който се помещава една от най-красивите зали à l’italienne в Париж. Освен откъм архитектурни богатства, театърът е силно маркиран и от фигурата на Louis Jouvet, негов директор от 1934 до 1951 и сериозна подкрепа за развитието му.
Тъкмо се зарадвах, че се сдобих с прилично място в последния момент, когато установих, че съм заобиколена от училищна група. Мразя училищни групи. Или поне мразя училищни групи, които дъвчат, викат, слушат музика, играят на телефоните си и най-важното : нямат никакво желание да гледат театър. Всеки път си задавам въпроса защо учителят не помисли преди постановката дали именно тя е най-подходяща за неговия клас : Бекет или може би музикална комедия... Изключително се гордея от идеята децата да се присъединяват към театралното изкуство, още повече уважавам учителите- смели посредници, но какво се случва на практика : два часа голяма досада за децата и двойно по-голямо мъчение за заобикалящите ги... Всеки път при наличието на училищна група излизам със скандал (и в този случай не съм единствена).
Мисля, че вече рискувам никой да не дочете този текст до края...
Минути преди началото на спектакъла, няколко момченца, настанявайки се удобно, си крещяха през балконите („ей, mec, ти яде ли бе?”), а един нахалник с тъповата физиономия си позволяваше доста нагло да обижда цветнокожата си съученичка, подвиквайки фрази като „Откога черните ходят на театър?... А имаш телефон моторола, да, това са телефони за черни... Добре, че нямахме време да вечеряме, защото щеще да станеш още по-дебела...” . Помислих си, че не всички момичета на четиринадест-петнадесет години имат смелост да отговорят на подобни нападки. Тъкмо насочвах суровата си ответна реакция, когато французина до мен посочи оживено две места на четвърти ред, а само след миг и двамата тичахме по стълбите - за да се спасим от училищната група и височината на втори балкон... За жалост в бързината, речта ми към момчето се сведе само до едно самотно, но емоционално „Connard!”…
Иначе от удобното си място на четвърти ред гледах един красив спектакъл, който ми оправи горчивия вкус след скучния Вуйчо Ваньо от миналата седмица.
В очакване на Годо - първата, най-поставяна и най-четена пиеса на Бекет.
Пиеса, съзнателно или несъзнателно съпоставяна с множество реализирани или бъдещи Годо. Пиеса, чиято памет е съставена от образи, станали клишета : двама скитници с бомбета, едно странно дърво, мъж, който води своя роб с побелели коси, вързан на въже. Но тази памет, тя е също така съвкупност от многообразието на възможните интерпретации : една метафизична пиеса, изиграна от клоуни, вариации върху приятелството, басня за мястото на човека, гледащ към един хипотетичен Бог... Всъщост има ли религия в Годо? Кой е митичния господин, който чакаме през цялото време, а той така и не се появява?
Може би Свети Августин ни дава най-точния отговор : „Господ е едно същество, за което говорим без да можем да кажем каквото и да е било”.
Според помощник-режисьора на артистичния екип, Jean-Luc Vincent, чрез специфичната работа върху паметта, се оказваме неочаквано близо до персонажите от Годо : „персонажи, жертви на отминаващото време, които се съмняват в своите собствени спомени и непрестанно търсят да си спомнят или да забравят. Подобно на тях, ние се питаме какво е нашето настояще...”
В решението на спектакъла няма наложен отговор, а внимателно развита многозначност, най-голямото богатство на Бекетовата творба...
Има ли отговор изобщо?
Владимир : „Не е сигурно.”
Естрагон : „Нищо не е сигурно.”