Pais tropical

Трябва да призная, че малко завиждам на бразилците.
На особения, неангажиращ и адски жив дух, който притежават.
На това, че всички бразилци танцуват самба. Поне всички бразилци в Париж. Най-малко всички бразилци, които бяха в бар Bizz’art на специална самба вечер, в чийто ритми се впуснах по повод рождения ден на актрисата Фернанда.
На това, че всички бразилци са свободни да импровизират, да докарват до тотален samba-екстаз дори и не особено танцуващите французи, да се впускат в безкрайни вълнения и движения.
На това, че всички бразилци чувстват и обичат.
На това, че са артистични, без да се натрапват, на това, че се събуват боси през една мартенска вечер и заявяват : „в Бразилия правим така”, на това, че дори когато главата ти се върти подобаващо, самбата продължава.
На това, че бразилците обичат своята pais tropical, но не се самовглъбяват в носталгия, не страдат от вечна неразбраност, а носят празника, езика и живота си, радват им се, адаптират ги, където и да са.
На това, че на бразилските вечери се танцува по много и много красиво. Без значение с кого. На това, че сто човека имат енергия за половин карнавал.
На това, че слушайки бразилската певица и съпровождащата я група, съм склонна да забравя абсолютно за себе си.
Иначе всички бразилци са прекалено спокойни, нехайни, егоистични, несериозни, шумни. Което също може би е за завиждане, зависи от гледната точка.

Посвещавам този емоционален текст на Милена, която от днес нататък спокойно може да се чувства пълнолетна дори когато пее „New York, New York” на Пето авеню.
Милена, пожелавам ти спокойствието и свободата на духа, които бразилците носят, танцувайки самба, чувственността и целеустремеността, с които испанците дават живот на фламенкото, вдъхновението и любовта, с които кубинците желаят салсата.
Много танци по различните крайща на света. Много нови светове. Много изкуство.