Изпитите за първия семестър свършиха. Приключиха точно минути преди тоталното ми откачане. В момента степента на откачанe се нормализира по своему.
Видях мъж, божествено красив. В метрото. Седях срещу него, а накрая не издържах и му казах, че е красив като бог (често използвано сравнение на френски). Бях толкова изморена, че ми беше абсолютно безразлично какво ще каже, направи, помисли. А той спокойно отвърна, че съм красива като богиня и преспокойно слезе на спирка Invalides, а аз две спирки по-нагоре – Madeleine.
Поне двама човека в Париж ме питаха какво е сценография. Поне трима в София какво е театрознание. Поне двадесет ме питаха защо нямам facebook. На поне десет от тях отговорих, че имам блог и ако някой иска да надниква в живота ми, то всичко е тук. По-добре е от снимки, уверявам ви, не съм добър фотограф, а да пиша (поне малко) умея.
Остава някой да ме попита какво е живота и ще ме изуми.
Много реалност ми се събра последните дни, ще гледам да се откъсна малко през дните почивка, които следват. А именно чрез спектакли, ненатоварващи хора, изложби, кънки на лед (общо десетина пързалки в Париж, на открито), Пътеписите на Карбовски, музиката на радио ТSF Jazz, няколко нови филма по кината само за три евро, няколко пиеси за четене и довършване на моята, отдавна отлежаваща в папка „ралица”.
Звучи добре, но не мисля, че ще бягството от реалността ще се реализира някога. Ха ха.
Не исках да ви занимавам толкова дълго с мен, но поне двама човека в София ми казаха, че предпочитат текстовете ми именно когато споделям нещо лично и преживяно, а не когато пиша за културно събитие. И в София, и в Париж ми омръзна от хора, които не радват други хора, ето защо силно се надявам да зарадвам поне (тези) двама човека.

Why pretend to be original. It’s so much work.
Why not pretend life has color. I like red.
Why not pretend my life has form. I see an outline.