EXIT

Умишлено е закъснението ми с есето по повод 27 март или световният ден на театъра. Отпразнувах го с театралния фестивал EXIT, голям брой колеги и много емоции. Исках изживяното да отлежи, да го обсъдя с други видяли и чули същото, да обогатя, защо не и да променя някои от идеите си. След дълги форум и live дебати не промених нищо, но може би доизясних нещо...
По повод световния ден на театъра прекъснах страхотния си следобед в Монмартър и пропътувах цял Париж, заедно със Сара. И двете с учудване установихме, че сме прекарали цял час под земята в компанията на линия 8 и много непознати...
В парижкото предградие Кретей, където се намира MAC (Къща на изкуствата в Кретей), въздухът е различен, а явно и театърът.
Твърде закъснели пропускаме предвидената изложба „нови чудовища”. И с право, само едно надникване ми подсказва кичозни машини, които никак се вписват в театралния ден. Нямам нужда от чудовища. Още по-малко от нови.

Затова сме тъкмо навреме за първия спектакъл тази вечер – Arias with a Twist по режисура на Mr. Twist. Той, заедно с травестита Joey Arias развихрят максимално въображението си, за да достигнат до невиждана абсурдна екстравагантност. Почерка на Тwist е специфичен, въвличащ легендарния глас на Аrias във вълнообразен диалог с музиканти като Led Zeppelin, The Beatles, Madonna и Aretha Franklin. Придружени от тълпа невероятни марионетки (извънземни), двамата артисти ни пренасят в непридвидими светове, изпълнени с екстатични чувства, възпламенителни кошмари, странни предчувствия, разврат в сърцето на джунглата, луд космос... Една кабаре от New York downtown, за което се питаш „може ли да бъде истина”... It was gorgeous!

Спектакъл номер две Red Fly / Blue Bottle : Tinder отново идва от New York, но попада директно в графата „разочарования”, въпреки любопитното начало. Или не съм успяла да вникна в дълбокия смисъл, или такъв въобще е липсвал. Според надеждни френски и испански източници е второто, но според рекламните слова в американско списание това е „ ... нова форма на музикален театър от ХХI век, умело смесване на образ, музика и текст...” За мен беше от онези съвременни спектакли, в които нито силен текст, нито многопластови образи, нито оригинални идеи привличат вниманието ти. Само едно скрибуцане с трогателна хармоничка и жалки опити с електрическа цигулка а ла Лори Андерсън не са достатъчни... Но сигурно е имало скрит смисъл... навярно е така...

Третия и последен за тази наситена театрална вечер спектакъл е Cries and Whispers (Шепот и Викове) по едноименния филм на Ингмар Бергман. Режисьор е белгиецът Иво ван Хове. Знаех, че г-н Иво ван Хове е добър. Винаги съм се впечетлявала от идеите му за театъра, от комплексната му работа, прекарала съм не малко часове в гледане на негови спектакли на запис в библиотеката. Но не знаех, че на живо театърът му е брилянтен. Sublime, обожавам тази дума, която някак описва цялостното ми чувство на възхищение пред една творба като тази.
За разлика от мен и събралата се агитка в защита на Иво ван Хове, Арно (френски задник, пардон за израза, но го заслужава) написа във форума на групата ни, че спектакълът бил „празен, скучен, лишен от драматургична линия, бавен, претрупан с екрани, изображения и техника, гласовете на актьорите деформирани заради употребата на микрофон, играта им „като на кино, а сценографията бяло петно... ” И накрая защо въобще този Иво адаптира филм в театъра с разни странни идеи, по-добре да си прави класически театър със съвсем логично-класически решения, с какъвто Арно е закърмен още от бебе, с какъвто чувства катарзис днес и с какъвто ще остарее... Цялата агитка вкупом се зае да му отговаря – някои по-сдържано по френски, други по-емоционални по балкански... Този Арно... мисля, че още при първата лекция след спектакъла вече съжаляваше за написаното. Ето и в какво се състояха нашите, много по-обективни напрактика коментари.
Драматургичната линия тук е абсолютно осезаема. Освен че съм гледала филма на Бергман кадър по кадър, прочетох и сценария (ред по ред:). Текстът остава непроменен с изключение на последния монолог на Агнес, играещ главна роля в целия спектакъл. Самият Иво ван Хове в повечето си интервюта заявява, че именно текста е най-важния при него, Арно пак не си е прочел урока.
Употребата на микрофон тук е вид zoom върху гласа и въобще не е защото залата е голяма, както смело предположи нашият приятел Арно. Това е техника, която позволява всеки дъх и звук да бъде доловен еднакво силно и въздействащо от всеки зрител.
Иво ван Хове използва различни и оригинални похвати. Всички до един – похвални. Сенките на актьорите, прожектирани върху екран, които той на няколко пъти включва носят особена магия в залата. Препратките към пластичните изкуства също са забележителни - синьото на Клайн на огромно платно, „нарисувано” от умиращата Агнес, която е намерила в изкуството начин на общува. Всъщност Арно недоволстваше най-вече срещу техническата част, разположена на сцената (екрани, камера, видео). Дали включването на осезаем образ, различен от този на актьорите е смърт за театралната практика? Така излиза. Но тук, за ужас на Арно, новите технологии и актьорска игра съжителстваха повече от добре. Защото имаше история. А именно : за умиращата Агнес се грижат три жени. Двете й сестри и прислужничката Ана я наблюдават, безсилни пред напредващата й болест. Агнес използва последните си сили, за да свидетелства страданието си в няколко записа. Затворени в семейната къша, нейните сестри се чувстват обречени и яростно разчистват сметките си от миналото. В красноречиви flashbacks Бергман показва „много объркани лъжи”, липсата на любов и сексуални фрустрации, които са маркирали техните съпружески истории.
Смъртта на Агнес сближава трите жени. За много кратко.
Смъртта на Агнес задължава трите жени да се приемат за първи път в цялата си интимност. Шепот и викове показва трудните опити да бъде даден смисъл на смъртта, и най-вече на живота.
За музикалните писти, които Иво ван Хов и музикалния му директор си позволяват - “Cry Baby” на Janis Joplin и “Death to everyone” на Bonny Princе Billy отново определението е sublime. Отново истинско, крещящо, стилно, лично.
Накрая Арно държеше на своя катарзис. „Ами какъв катарзис търсим днес, Арно?”, запитахме всички ние, знаещи наизуст аристотеловото определение за катарзис (духовно прочистване чрез изпитване на страх и състрадание).
Днес, струва ми се, е различно. Не сме в Древна Гърция, а в Кретей. Финалните думи са на болна от рак жена, която има силата, чрез своето изкуство, да достигне до върховно силно и световно послание. Нещо, струва ми се, като катарзис на нашия век.
И докато Иво ван Хове прави интернационална кариера, работейки по постановки в Ню Йорк, Антверпен, Амстердам, преподавайки в Кралската Академия на Антверпен, организирайки Holland Festival, където всяка година селектира спектакли от цял свят, Арно прави фокуси. Съвсем истински. Което не е никак лошо. За изказването по разни театрални форуми мисля вече споменах...
Малко се отдалечих от фестивала, но така или иначе вечерта завърши с Шепот и Викове. И автобусчето на театъра, чийто любезен шофьор ни закара до площад Бастии.

В следващите епизоди : Барселона, Барселонета, Хавиер и отново театър.

Ралица