Lhasa

Тези, който ме познават поне малко най-вероятно ще се учудят, че първият ми текст за 2010г се отнася до нечия смърт.

Трагичната новина е за невероятно въздействащата певица Lhasa de Sela, известна като Lhasa. Преди време озаглавих един свой текст като величествената й песен De Cara A La Pared. Или С лице срещу стената.
Величествена, защото е наситена с толкова много вдъхновение, толкова много, че единствено палитрата на баща ми може да го обрисува изцяло. Защото гласът в нея извира от дълбините на едно сърце, изпълнено с противоречия. Досущ като моето. Глас, който достига до всички измерения на емоционалността ми. Нежен и дълбок глас. Защото съм способна да я слушам и в Картаген, и в Чомаковци, и в Париж, и в София, и в Ница. Независимо дали безмълвно и бавно приближавам чашата с чай към устните си или чета Щастливата смърт на Камю.

Lhasa, американо-мексиканската певица, изпълняваща творбите си на испански, френски и английски, е починала на първи януари, малко преди полунощ, в дома си в Монреал, едва на 37 години... След като затваря очите си в онази нощ, за да се пренесе в друг свят, снегът започва да вали над студения град и не спира повече от 14 часа...

Детството на Lhasa е изпълнено с дълги номадски периоди, в които, с родителите й и сестрите й пътуват с автобус през Щатите и Мексико. През деня, по време на пътуванията, децата импровизират малки театрални пиески, а вечер ги представят пред родителите си. Израствайки в тази вселена, Lhasa открива света по различен начин, далеч от конвенционалната култура. Което ще проличи още в първия й, уникален албум – La Llorona (1997), с който света я открива. Написан, композиран и интерпретиран от нея, избягващ всякакви конкретни определения, този опус ни пренася в една едновременно реална и въображаема Латинска Америка, породена от спомените на едно детство, кръстосващи из Мексико и САЩ. Музиката в този албум е богата и лична, смесваща различни автентични музикални стилове с интимни, дълбоки, философски, меланхолични текстове, изпяти на испански от един могъщ, екзотичен, хипнотизиращ глас. Чрез другите си два албума – Тhe Living Road (2003) и Lhasa (2009), Lhasa съумява да запази себе си, стила си и собствената си поетична вселена. Да осветява с гласа си.

Lhasa е певица, която откривах постепенно. Слушах я в определени периоди. Стигайки до този момент, в който често имам физическа нужда да чуя определени нейни песни. Творец, който оставя безпокойство и чувственост, нежност и наситена тъга, страст и неповторимо присъствие след себе си. Далеч от шума и възнасянето на съвременната музикална индустрия, далеч от пайетите на шоубизнеса, Lhasa намери съвсем естетсвено своето място като един от най-завладяващите автори и композитори на поколението си. Сега, предполагам, е на по-красиво място, където хората се спират, за да погледнат цветята, дърветата, тревата ; където се вслушват в думите и намират време да чуят красивата музика. В нашия свят си продължаваме забързаното темпо и следенето на часовника. Харесва ни, въпреки че не ни остава време... дори да се погледнем в очите. Не след дълго, отново в бързината на деня, неочаквано се покриваме с парчета. Парчета лош опит.

Хората ме гледаха странно, със скрити, тихи погледи, когато вчера сутринта се разплаках в автобуса, четейки статията в памет на Lhasa в последния брой на Télérama. Какво ме гледате, хора, питам се и прелиствам страницата. Не вярвам, че Lhasa е мъртва. Просто не е искала хората да се вторачват в нея, докато плаче с горчивите си сълзи в автобуса.



С лице срещу стената (текст : Lhasa)

Плачейки...
С лице срещу стената,
Къщата се спира.

Плачейки...
Не остана нищо,
Умирам, може би.
Ха! Къде си?

Мечтаейки,
С лице срещу стената,
Къщата изгаря.

Мечтаейки...
Без да дишам,
Обичам те,
Обичам те.

Молейки се,
С лице срещу стената,
Къщата рухва

Молейки се,
Дева Мария,
Дева Мария,
Дева Мария.



Умирайки...