неделя, 30 март 2008 г.

нежен четвъртък

Срещата с Mathieu Bauer и Richard Sandra минава бързо. Може би се дължи на това, че режисьорът и актьорът имат прекрасна енергия; живи са и отворени към диалог, който често липсва в нашето ежедневие, както Bauer тъжно признава. Той приема от самото началото ролята на по – приказливия от двамата, може би защото е свързан от самото начало с компанията „Sentimental Bourreau” ( „Чувствителен палач”) и би могъл да ни даде повече детайли около създаването на спектаклите на тяхната „банда”.
Светът, в който попадаме за час и половина с двамата артистични мъже, а междудругото и чрез спектакълът „Tendre Jeudi” („Нежен Четвъртък”) е далеч от насилието и ужаса на днешния свят. Отговорите на двамата са разбираеми, с чувство за хумор, изчерпателни, с един особен стил, който носи усещане за „щастие” на участващите в разговора. Докосвам се до същата енергия и същото усещане, каквото изпитах по време на спектакъла. А то е свързано с поетичен, „меланхоличен, но не носталгичен свят” ( Bauer) , където текстът, „никога написан специално за театър”
( Bauer) е в перфектна хармония с картината.
Препратките съм киното в спектакъла, както и в думите на Bauer са много чести, но винаги обосновани. Или с пример за определен филм, или с разсъждението, че ако за Англия Sex Pistols и британския рок постигат изключително развитие, то във Франция киното на Годард е „последният момент, в който естетиката на тази страна се развива”
( Bauer ). Музиката също е важен елемент, както за създаването на “Тendre Jeudi”, така и персонално за Bauer. И ако Richard Sandra не набляга изобщо на пътя на обучение, който изминава, за да стане актьор, като го нарича „нормален” и „традиционен”, то в погледа, жестовете и енергията на Mathieu ясно личи желанието, с което споделя както времето, в който е участвал в рок – група, така и времето на далечната 1989, в която компанията „Sentimental Bourreau” е създадена. От група приятели. И макар, че казва, че за него театърът е „ влизане и излизане”, то за момента той е само „влязъл” , без изгледи да търси обратния път. Защото е намерил място не само като режисьор, като и като създадел на по-специфични спектакли, които подбуждат хората към алтруизъм, „държат зрителя буден” и го отдалечават от консуматорското общество. Доколкото това е възможно. Защото се интересува от второстепенните герои на днешния свят, които така често пренебрегваме, а понякога именно те са в основата на всичко...
Изглежда, че работата в екипа на „Sentimental Bourreau” е щастлива и човешка, както и финалната им продукция. Всеки един от тях би могъл според идеята на Mathieu Bauer „да хване зрителя за ръка и да му открие дебрите спектакъла”. Но понякога е достатъчно само да бъдем допуснати до тяхната вселена, до техния микрокосмос. Защото „ дори една идея е достатъчна”, казва Bauer усмихвайки се . Идеята за
„важните неща, които са по-скоро красиви случайности”, за думата „нежен”, която става причина за различния поглед върху един роман на Стайнбек ( „Нежен Четвъртък” ), за топлото посрещане на спектакъла от публиката на фестивала в Авиньон, подчертано от Sandra.
И не по-маловажната идея на Bauer, за това, „да се учим да гледаме снимка или картина така както се учим да пишем и четем например”. Би било много добре „да вземем фотоапарат и да научим едно дете да снима” , казва червенокосият режисьор, защото снимката може да бъде началото на една история. А историята може да е на улица Сардин, в Монтерей, може да разказва за любовта между Сюзи и Док, а може да бъде метафизична, а може и да засяга пряко собствените ни души. Ако са ни останали въобще такива... „Tendre Jeudi” докосва и социални аспекти, и проблеми на съвременното общество, но нежно, така че да оставят именно личността ни да избере пътя към откриването на един по-различен свят, в чието дъно се усеща ухание на меланхолия...
След срещата всеки oт нас потъва отново в своята работа... Защото Art is work, както гласи надписът, красящ вратата на ателието на известният американски графист Мilton Glaser. И все пак мисля, че остатъчният вкус остава у всеки. Този, на истинския допир до изкуството, чрез хора като Mathieu Bauer и Richard Sandra, които развиват не само театъра, но и човешкото съзнание, които правят хората щастливи, но въпреки това не се взимат на сериозно и си позволяват да изпушат много цигари в зала 245 на Sorbonne Nouvelle Paris 3. Ммхаха

P.S. Срещата се проведе в един нежен четвъртък, в лекцията по „начини на изразяване”. Навън се усмихваше слънце, проправящо плахо път из дъждовните облаци. Младата ни преподавателка, доволна, че е успяла да организира срещата и показваща сериозни симпатии към режисьора ( и с основание J), изпадна в тих ужас, когато той заяви, че ще направи нещо нередно и запали цигара, предлагайки и на колегата си. Госпожицата побърза да отвори всички прозорци, за да „ не ни усетят детекторите за дим”. Финално и тя видимо се отпусна, и когато, малко преди края на разговора някой отвори вратата, а Мathieu изкрещя „елате да видите, ние тук пушим”, се смя сърдечно заедно с нас. Дори и стана неудобно. После всички задружно отидохме да пием кафе на улицата, където пушенето и изкуството са позволени. Кеф.

сряда, 26 март 2008 г.

7 secondes In God We Trust Photo


Sept Secondes In God We Trust

Установен свят. Свят без дупки и пукнатини. Сигурен свят, сполучливо сътворен от Бога. Учени приятели ми бяха казали, че в Кабалата било описано как Бог имал двайсет и седем опита да създаде вселената. Сегашният бил двайсет и осмият, най – добрият. Какви ли са били предишните? Кога ли Бог ще направи съвсем успешен опит? Имам чувството, че вече се е отказал от настоящето си творение и ни е оставил да се сгромолясваме в бездната на нищото. Ние сме на несигурен остров и не се знае дали този остров ще бъде включен с окончателния вариант на вселената. Така някои разбират нещата.
Чета този пасаж от „Самотникът” на Йонеско в метрото, отивайки към театъра. Ту-дуф, ту-дуф. Пропускам спирката. После тръгвам в обратната посока, към Триумфалната Арка, вместо към „Конкорд”. Тичам, за да не закъснея, а и испанската ми приятелка вече ме чака. Дълго се разхождам из касите за да открия билета си. Каква ли изненада ме очаква още?
Изненадата се казва Sept secondes In god we trust и е поредният „съвременен” спектакъл, който Тhéâtre du Rond – Point ( един от най – нашумелите театри в Париж, чиято специфика са именно съвременните спектакли ) представя.
Влизайки в залата усещам нещо странно, чуждо, мистично. Миг по - късно – заслепяваща светлина. Театралното пространство е малко, но осветено от хиляди неонови лампи. Очите ми не свикват с тази светлина до края на спектакъла. Тя е като светкавица, от която се криеш под възглавницата, като крясък, заради който запушваш ушите си, като слънцето по пладне, което никога не гледаш пряко. И въпреки нея избираме втори ред. Първият е пуст.
Идеи, родени в главата ми, наблюдавайки актьорите, които вървят по платото преди началото на спектакъла – стотици. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем. Седем секунди, седем актьора* . Двама от тях – познати от други спектакли. Едно момиче, свирещо на китара, прикачена към усилвател, деформиращ произлизащия звук, шест човека, изграещи само и единствено със силата на произнесените думи. Седем тениски с емблеми на Елвис, човечета, животни. Декори – нула. Каквито и да е било предмети (освен китарата и „музикалната кутия”) на сцената – нула. Сценография – ледена. Текст – поетичен.
Темите, които порязващият сърцето текст на германеца Falk Richter третира, са болезнено познати. Но не скучни. Вярата в Бог, или псевдо – вярата, войната в Ирак, фарсът на съвременното консуматорско общество, измислените идеали на Холивуд, манипулациите и лъжите на масовите медии, безразличието. И други.
Седем секунди разкрива ежедневието на един пилот от военно – въздушните служби на Америка, пускащ бомби над Ирак, по начин, по който един тинейджър играе на видео игра. Съпругата му и децата му, горди със своя татко, подготвят пикник по този повод... Светът е разглобен. Заплаха, смърт, експлозия. Няколко пъти.
Режисурата на Stanislas Nordey се промъква плахо, оставя достатъчно място на актьорите за имровизации и за анализ на случващото се с тях и около тях, за да оживее като крясъкът на Медуза от картината на Караваджио.
Естетиката на спектакъла силно напомня на филма Elephant - шедьoвърът на Gus Van Sant, за който режисьoрът получава Златна палма. Същото мрачно, неспокойно усещане, същият забавен каданс, който не предвещава нищо добро, същите мотиви за „лесно” насилие, война, разбиване на самолет, експлозия, нелепо клане, вяра... Същият край – неочакван, но неизбежен, приличащ на малко парченце стъкло, забиващо се в кожата ти, на ято птици, които нервно кръжат около покрива на къщата ти и жадно впиват погледи в мрака...
Мрак. Това е и краят на спектакъла. Изненада – постановката продължава точно 45 минути. С аплодисментите. Лаконично, но ясно, символично и силно.
Метро. Червена, силна, изкряща, пламенна, обезпокоителна, мигаща. Светлина в дъното на тунела. Ту - дуф, ту - дуф. Изненада - последна спирка. „Молим най - учтиво всички пътници са слязат”. Слизам. Качвам се в асансьoра. Улица. Дъжд. Ситни капки. Врата, кодове, асансьор, врата, ключ, стая. Чаша. Изненада – бутам чашата, разбива се на малки парченца. Купих я днес. Мислих, че е изгодно и ще й се радвам поне малко. Нищо трайно. Нищо изгодно. Нещо преходно. Изненада – нещо свято. Нещо,в което вярваш.


* Моhad Azzoug, Olivier Dupuy, Vanille Fiaux, Moanda Daddy Kamono, Julie Moreau, Margot Segreto, Anne – Sophie Sterck

неделя, 23 март 2008 г.

Douce vengeance et autres sketches

Когато влязох в „Студио Театър” ( една от залите на Комеди Франсез ) настроението беше празнично и феерично. Едва ли е заради магазините за парфюми в Carrousel du Louvre, едва ли е заради многобройните туристи, стичащи се да зърнат стъклената пирамида, добре позната от „Шифърът на Леонардо”, едва ли защото е петък вечер.
И така без да търся повече причината пожелах на хората около мен приятен театър, наместих се в мекия червен диван и за час и половина бях в страната на Чудесата.
Въплъщението ми в Алиса за жалост мина твърде бързо. Спектакълът на Галин Стоев – Douce Vengeance et autres sketches ( „Сладко отмъщение и други скечове” бел. ред.) мина твърде бързо, както минава и нашият живот, а ние сякаш не сме живяли, но това е друга тема...
За разлика от предишния си спектакъл Genese N2, където се срещнахме с текстове на руския автор Иван Вирипаев, тук българсият режисьор пътува в друга посока, за да ни запознае отблизо с игривите думи на евреинът Ханох Левин. Между двата текста има особени прилики и те са в идеята за битието, за закачката ни с него, в меланхоличното настроение, в силните изразни средства. С тази разлика, че при Левин ситуацията е донякъде усложнена заради онова странно чувство за хумор, което те кара да се шегуваш до болка със себе си, онова различно усещане за любов, омраза, живот, смърт, за тяхната абсурдност, за нашето собствено огледало, през призмата на което откриваме човешката трагедия и хаоса на нашия свят...
Трагедията, която спектакълът ни открива е съвременна – и заради текста, и заради режисурата, чиито решения са подбрани в перфектна хармония с концентрираната идея за метафизичността на ежедневните ни ритуали ( пикаенето преди лягане например). При нея героите са затворени в самите себе си, способни са да направят екзистенциален въпрос от дреболия, а също и да те накарат да вярваш, че Замята е плоска, че Австралия, а може би и Австрия, не съществуват, освен на атласите... Те са самотни, жертви на затвореното пространство на една различност, където останалите не съществуват... На една блестящо пресъздадена абсурдност, в която Галин Стоев е оставил поле за импровизация, които позволяват на актьорите – Claude Mathieu, Loie Corbery, Serge Bagdassarian, Adrien Gamba – Gontard и Judith Chemla, да намерят свобода на сцената и да реагират според възприятията на зрителите.
За мен реакциите на френската публика бяха по-скоро студени, както обикновено. И не защото не харесаха спектакъла – напротив, в най – разпространяваният вестник за култура можеш да прочеш изчерпателно интервю с Г. Стоев, което е красноречиво. Но мисълта, че скечът, в който единят герой ( доста пълен и копие на Фред Флинстоун ) е обут в женски розови обувки с шарени чорапи и танцува изключително пласично суинг не те разсмива искренно за мен си остава загадка. За мен повечето от тези хора са нещастни в същността си, но това също е друга тема.
Постановката има едно особено свойство – чрез полета на смеха, чрез лудостта, чрез невъзможността да съгласуваме мечти и реалност, достигаме до нови състояния на себепознаване, до измамността на щастието, до лекотата, с която можем да бъдем едновременно и щастливи, и самотни, и трагични същества.
В спектакъла – в режисьорските идеи, в създадената атмосфера, в музиката, се усеща много стил. Стилът на cabaret noir, на естествеността, с която се случват красивите неща, на музиката на Nouvelle Vague, на Париж, на светлините на вечерта, както и на празничността й. Стилът, което ме кара да снимам всеки път афиша на Douce Vengeance et autres sketches когато го видя по улиците или в метрото, както и да се гордея когато някой в университета говори за него. Но това също е друга тема.

неделя, 9 март 2008 г.

HAPPY :)

Хей, хей, хей, ето го деня на момичето, което се изявявя като един от най-най редовните читатели на блога „мечтатели” (за което главния администратор на блога благодари сърдечно:).
Момичето, което за пред органите на Държавна Сигурност носи псевдонима Жането, но сред приятелите е по-известна като Милена Т. Димитрова.
Момичето, което побира багажа си в най-малката чанта и често помага я за някой друг касетофон, я за някой изпаднал чехъл напът за квартирата на морето.
Момичето, което рисува, прави глинени глави, събира, изрязва, лепи, опакова подаръци, прави картички, шие, кърпи, преправя, оцветява... твори без почивка (най-вече когато всички останали спят:).
Момичето, което поправя компютри и телефони по всяко време на денонощието, дори и по домовете!
Момичето, което успешно записва сценография, но е достатъчно желана и от учитeлите по скулптура, и от тези по живопис.
Момичето, чието второ име е дипломация, а трето и четвърто подреденост и изрядност.
Момичето, което разсмива отраз с чувството си за хумор, но може и ти разкаже играта с няколко изречения, в случай, че не си особено интелигентен, послушваш чалгица и гласуваш за някои определено партии.............:)
Момичето, за което се носят слухове, че готви хубаво, че не боледува никога, че е изгонила всички момичета от класа си и са останали само 2, както и че на абитуриентския си бал не е искала да се снима с колата (бял мерцедес).
Момичето, за което мога да ви разкажа каква е била в 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12 клас и в първи курс също. Но c’est pas la peine, както казват французите.
По-важно е да мога да ви разкажа за нея след 20 години. Само времето ще покаже дали прогнозата за трите баби, които си представяхме като малки ще се сбъдне...
До тогава – само здраве, нови и нови идеи, много изкуство и много слънце в живота ти, Жане!
Честит Рожден Ден!
Бъди щастлива!

вторник, 4 март 2008 г.

Вкус

Емоционалната ми памет се задейства с неописуема скорост всеки път когато се прибирам изморена късно вечер или рано сутрин. Именно тогава стаичката ми става много симпатична и започвам да я заобичвам.
Защото в съзнанието ми се задейства споменът за сутрините на морето когато се прибираш изнемощял от нощта, преминала твърде емоционално и неусетно.
За сутрините, когато не усещаш краката си, очите ти настойчиво търсят почивка, а ти с резки и бързи движения се завиваш презглава и дори нямаш време да помислиш, че светлината на вече изгрялото слънце ти пречи, защото заспиваш на мига.
За сутрините, когато затваряш едно денонощие, но не след дълго, защото скоро с нови сили ще започнеш следващия топъл и изпълнен с различност ден.
Уханието в стаята, топлината на леглото ми, разхвърляните гримове, дрехи, бижута, неизмитата чаша от кафе, неизхвърленият боклук, всичко това ми напомня на него. На морето.
Лягам си изморена от товара на деня и затваряйки очи се пренасям във вселената на съня. Ще спя дълбоко, така че двете аларми да не могат да ме събудят. И ще сънувам. Много.
Усещам вкус на диня, ментолови дъвки, кафе 3 в 1, солети с кашкавал. Вкус на свобода, музика, горещ пясък. Вкус на безпомощност пред времето.

Pippo Delbono

Ain't got no earth,
ain't got no water
Ain't got no ticket,
ain't got no token
Ain't got no love

Got life, I got my life…

Това си повтарях на излизане от грандиозния спектакъл на Пипо Делбоно.
Обикновено избягвам думата грандиозен, някак фалшиво звучи, но в случая именно тя е най – уместна.
Защото това, което се случи онази вечер в един от най – нашумелите парижки театри беше величествено.
Дотолкова, че по- голямата част от зрителите да не могат да спрат сълзите си по време на постановката, а и след края й.
Дотолкова, че спектакълът дава неистова нужда да говориш за него, да го изучаваш и да доказваш качествата му на тези, на които не е подействал.
Макар че, за да не се впечетлиш поне от режисурата и естетиката може би просто си загубил душата ти напът за вкъщи.
С постановката си Questo Buio Feroce ( „Тази жестока неяснота”), създадена през 2006 година в Рим, италианският режисьор ни среща със смъртта, но без насилие или дори крясък. Той я анализира, превръща я в нещо, което принадлежи на живота ни, в събитие, което се случва в човешката история, стигайки дори до възможността за радостта от нея...
Без да прави никакъв компромис с идеите си, Делбоно качва на сцената жена в инвалидна количка, анорексик в тежка фаза, който почти гол изпява My way на Синатра ( оригиналният глас звучи на плейбек ), мъж, болен от синдрома на Даун, които заедно с мъжа – джудже , се справят блестящо с ролята на слуги, жена, прегърбена заради ръста си ( 2.20 ), мъж с изкуствен крак, жена без крак, жена с болезнено мъжки черти, жена с ужасно крещящ грим, под който личи измореното и състарено лице...
И не питайте Делбоно защо – той самият казва, че е анти – рационалист в театъра: може да отговори на това как се случват нещата в един спектакъл, но не и защо... Всъщност след края на спектакъла не си зададох въпроса защо нито веднъж - нито за ледената сценография, нито за музиката ( от Синатра до Азнавур ), нито за костюмите, нито за малките прелюдии, които ни отвеждаха в италианския театър преди векове, нито за използването на силния грим... Знаех защо. В съзнанието ми са запечатани перфектния синхрон на цветовете, използвани от автора, светлините, които си играеха с пространството по всякакви начини; често си припявам песента на Азнавур, а когато видя човек в инвалидна количка, първата ми мисъл е за дамата в червено от спектакъла. Това са част от видимите неща. Невидимите са много повече. И много по – силни. Но за да ги разкажа ми трябва време, защото още съм ужасно неспокойна при мисълта за тази постановка. И още ме е страх. Но по – малко все пак. Защото по време на спектакъла на моменти си мислих, че умирам. От любов, както пее Азнавур.


Може би си въобразявам, но вселената на Пипо Делбоно успя да ми подейства толкова силно, че да не мога да превърна емоциите в думи, нещо, което по принцип обожавам. Защото неговата вселена просто спира за момент нормалния поток на съзнанието ти и самият ти си взимаш почивка от себе си и от собствената личност, давайки си сметка за това, колко ти е писнало от нея...
После всичко е по-старому – ти си най – важният, ти си в центъра на твоята малка вселена... Но не за дълго, защото безсмъртието е просто една идея... Така че да не забравяме да живеем, нали ?