неделя, 20 януари 2008 г.

Метаморфозите на мисълта

Както винаги имам огромен проблем със ставането рано.
Навила съм четири аларми през пет минути.
Ставам малко след четвъртата.
Все още съм някъде в странните пространства на сънищата,
Все още съм в моя личен свят, принадлежащ ми само по време на сън.
Все още се лутам из образите, снимките, съновиденията, кошмарите и мечтите.
Върша задължителните сутрешни действия бавно, по задължение, механично.
Вече съм на улицата.
Няма почти никой.
Още е нощ за хората от моята кръвна група, легнали си след три.
Автобуса е почти празен – метрото претъпкано.
Хората отиват някъде.
На работа може би.
В осем.
Бутат се когато няма място, но аз не ги усещам, възприятията ми към тях още не са се събудили...
Раздават ми няколко сутрешни вестника, стъпвам в няколко локви, изчаквам един червен сфетофар
Стигам точно в 8.00.
За първи път от началото на годината отивам на време за лекцията по комуникации.
Комуникации в осем сутринта, когато дори името не мога да си кажа!!!
Навреме съм, а Ясмина и Лори веднага бързат да ме попитат какво ми е – „нещо си бледичка, да не си болна?”.
Да, разболявам се всеки път само при мисълта, че трябва да стана рано... Нечовешко е. Мислих си,че като завърша училище никога повече няма да ставам в седем, но ето ти сега...
С много усилия се опитвам да внимавам в лекцията, трудно е, макар че учителката е един от най – интелигентните, най – интересни и най- добри хора, които познавам.
Малко ме събужда фактът, че имам 17 от 20 на домашното за Алмодовар. Явно ми носи късмет този магьосник.
После една колежка прави експозе за „Герника” на Пикасо, залепя картината на дъската и започва да обяснява всяка линийка и всеки детайл, измисля понякога малко наивни интерпретации, от които ми се доспива много, но се опитвам, опитвам се... Дори се включих с нещо за Диоген, не знам какво, но беше на място и добре казано.
Навън е светло.
Най – после.
Така не се чувстам толкова прецакана – да ходя на лекция преди изгрев слънце, на това му викам аз саможертва.
Два часа минават бързо.
Всички се втурват към кафето да се подкрепят с по един кроасан и кафе.
Преди три месеца никога нямаше да го направя, но сега си изядох най – прилежно pain au chocolat + капучино.
После си говорих дълго с Ясмина за огньове, Румъния, България, английски, Елиаде, Йонеско и локум...
Бях решила да уча в библиотеката, но не успях да се съсредоточа, защото където и да седнех срещу мен имаше придремващи студенти. Ето до това води ранното ставане – през целия ден търсиш да опреш глава, но знаеш че не трябва да заспиваш... и се наливаш с кафета ако имаш важни неща за правене, от които още повече ти се доспива... Какъв ужас!
Реших да взема автобуса и да се разходя.
Слязох на Notre – Dame, после през френския „поп” по булевард St Michel, през Пантеона, през любимата ми книжарница и така до градините на Люксембург... Валеше, но аз имах шапка и колко странно, вече не ми се спеше...
Разпъваха масите за обяд.
Всичко беше прекрасно, само едно притеснение ме терзаеше...
Втория семестър имам лекция точно в осем. Всеки петък. Само предмета е различен – анализ на картината и презентацията или нещо подобно...
В осем !!!
Всеки петък...
Какво мъчение, по-страшно е от гилотина...

2 коментара:

  1. Това ставане рано и мен не ми се нрави много, много, особено като знам, че трябва да се натъпча в консерваа с другите сардини, които, за разлика от мен, не знаят какво е вода..както и да е..Честита 17ка! Още такива занапред :) много интересно ти е станало есето, за толкова много неща говориш, а всъщност звучи съвсем подредено и последователно :) браво за това, че можеш да станеш в 7 :) на мен ми е прекалено трудно и все още не разбирам защо трябва да се става по тъмно, ужасно е, все едно е дали ще станеш в 4 или 7 сутринта, спи ти се по същия начин, същата тъмница е, същия брой хора по улиците..време е да сменят времето най-после :D Жането

    ОтговорИзтриване
  2. има един красив и естествен начин да се събудиш рано сутрин и той е сред природата, с други думи да се събудиш заедно с нейните сетива, с песента на птицата долетяла от Мадагаскар и със слънцето, което по това време е само огромен червен резен диня, надничащ над хълма, заедно с росата целуваща едрите цветове на далията в сумрачната леха, да се събудиш не за работа, а за вдъхновение ... радио La mer

    ОтговорИзтриване